Мерилин Бакстър
Горещи тексаски нощи (24)

Двадесет и четвърта глава

— Моля, седнете. Господин Фенли ще дойде при вас след малко.

— Благодаря ви — каза Стоун на секретарката и седна.

— Да ви донеса ли чаша кафе? — попита тя безстрастно, но с приятен глас.

Стоун се усмихна разсеяно.

— Не, благодаря, всичко е наред.

Тя кимна и затвори вратата след себе си. Очите на Стоун обходиха стаята, която според него беше типична за Министерството на отбраната. Бюрото на Джейсън Фенли, направено от кленово дърво, бе твърде голямо за размерите на помещението. Трите стола, подредени в полукръг пред бюрото, засилваха чувството за липса на простор.

Стоун мразеше това чувство. На него по всяко време му трябваха открити пространства. Не знаеше как е издържал в онази кутийка в участъка толкова дълго. Може би защото влизаше там само когато трябваше да изготви документацията.

Стана и отиде до прозореца, като се опитваше да слее нетърпението и вълнението си в полезно оръжие. Беше се надявал на тази среща с агента от Министерството на отбраната, но когато предишната бе отменена, си бе помислил, че няма да успее. След това се беше обадил пак — и ето! Сега се намираше в столицата, където беше също толкова горещо и влажно, както в тексаските хълмисти земи.

Стоун погледна часовника си. Чакането не беше от силните страни на характера му. Тогава чу вратата зад него да се отваря.

Той се обърна и погледна в очите един човек с ангелско лице и гъста кафява коса, но около очите и устата му имаше дълбоки бръчки и забележим тик с лявото рамо. И двете подчертаваха годините и опита зад това усмихнато лице.

— Извинете, че ви накарах да чакате — каза Джейсън Фенли и протегна ръка.

— Няма проблем — Стоун се ръкува с него и отпусна ръката си.

— Добре — отвърна Фенли, заобиколи бюрото и седна на стола си. — Значи сте дошли да питате за „Тексас Аеро Индъстриз“.

— Да, но първо бих искал да ви благодаря, задето приехте да се срещнете с мен. Зная колко заети…

Фенли го прекъсна с махване на ръка.

— Окошарването на такива скапани задници е част от работата ми.

За момент остана слисан от думите на мъжа. Не изглеждаше голям куражлия. Стоун прикри усмивката си и каза:

— Е, все още съм ви задължен, като се има предвид, че съм бивше ченге — наблегна на „бивше“.

Когато Стоун уреждаше срещата, беше казал на секретарката накратко кой е и какво иска.

— Вашето минало си е ваша работа, господин Макол. Пак ви повтарям, че моята работа е да пипвам копелета, чиято алчност причинява вреда на други хора — той помълча. — Затова и сте тук, нали?

— Абсолютно.

— Тогава да пристъпваме към работата.

— Добре. Очевидно вашата агенция не е успяла да събере достатъчно доказателства срещу „Тексас Аеро“, за да може да ги пипне и отстрани от търговията.

— Това е така, съжалявам да го кажа.

— Защо?

— Защо ли? — усмихна се невесело Фенли. — Защото са по-хлъзгави от лайно на кукумявка, ето защо.

Стоун се усмихна, но не и Фенли.

— Мразя да губя, господин Макол.

— Аз също. Затова се и върнах в Остин. Възнамерявам да се реабилитирам, но за да го направя, трябва да се позанимая с тази компания. Проблемът е, че не успявам да свържа всички свободни краища, за да се получи нещо смислено.

— Как мога да ви помогна?

— Като ми кажете точно какво знаете за тези хора и работата им.

— С удоволствие.

— Но преди да кажете каквото и да било, искам да знаете, че се срещнах с един механик в „Текс Еър“ в Далас, който ми каза, че купували повечето от частите си от „Тексас Аеро“, но веднага щом изтече срокът на договора им, щели да престанат.

— Умно — каза Фенли и месестите му устни се изопнаха в тънка линия. — Частите на „Тексас Аеро“ са купчина боклук. Именно затова се чувстваме отговорни за разбиването на два малки самолета.

Стоун подсвирна.

— Искате да кажете, че всъщност двете катастрофи са станали заради компанията?

— Нашето разследване силно навеждаше на тази мисъл. Стана ясно, че някои от частите са определено нестандартни, но са продавани като първо качество. Но има и още една трудност — флотата е сключила договор с тях, а устройствата за приземяване на някои от техните изтребители са се развалили при приземяването на самолетоносачите.

— И как, по дяволите, все още работят?

— Ами както често се случва, още не сме успели да го докажем. Ако зависеше от мен, вратите щяха да бъдат заключени, а ключът — изхвърлен. За нещастие дойде известие от „високо“ да се отмени разследването.

Стоун отново подсвирна.

— Значи вие сте…

— … спрели нашето разследване? — попита Фенли, довършвайки изречението на Стоун. — Не, но точно сега имаме други случаи, които са поне толкова неотложни, ако не и повече — той сви рамене. — И все пак, ако ми падне възможност да стегна примката около врата на компанията и да я дръпна, ще го направя. Повярвайте ми.

— О, разбира се, че ви вярвам. Мисля, че ще мога да ви помогна да дръпнете онази примка толкова силно, че да ги извадите не само от търговията, но и да ги пратите в ковчега.

Фенли повдигна вежди.

— Наистина ли? Знаете нещо, което ние не знаем?

— Вървя натам, стъпка по стъпка.

— По-добре бъдете внимателен. Както вече открих, тези хора имат достатъчно връзки, за да играят грубо.

— Това е моята игра. Всъщност това е единствената игра, която умея — Стоун се усмихна студено и се изправи.

Фенли го последва.

— Не би трябвало да правя това, но подобно на вас, наистина искам да обеся тези копелета. Ще кажа на секретарката си да ви преснима някои от нашите папки с разследвания. Вземете ги и ги разгледайте, а след това забравете откъде сте ги взели.

— Благодаря ви, господине.

— Късмет!

— Още веднъж ви благодаря — каза Стоун и протегна ръка. — Оказахте ми голяма помощ.

— Колкото повече парченца от мозайката имате, толкова по-добре.

— Точно така, а вие определено увеличихте броя им. Освен това приятно е да го чуеш от устата на федерален служител.

Фенли се засмя.

— Винаги съм считал вас, ченгетата, за нещо по-низше от плаващи водорасли.

— Аз съм бивше ченге, господин Фенли.

— А, да, точно така.

— Още веднъж ви благодаря за вашата помощ и времето, което ми отделихте. Ще ви държа в течение.

— Погрижете се да го направите, господин Макол. Погрижете се да го направите.

 

 

Стенли Уитмор седеше на верандата на дома си с изглед към земята до голямата къща и се опитваше да избърсва потта веднага щом тя излизаше от порите му.

— Тая жега е като цирей на задника — каза той.

— Стига си хленчил за жегата, за бога — изсъска Пола. — Ако трябва да хленчиш, нека поне да е заради тоя твой баща, дето така ти заби нож в гърба.

— Не ми припомняй — рече горчиво Стенли.

— Да не ти припомням! Нима напълно си се отказал? Нали няма да седиш ей така на скапания си задник и да позволиш на Флетчър да го направи?

— Млъквай — промърмори Стенли.

— Няма да млъкна! Той ти обеща тая земя и трябва да я получиш. Не му ли каза, че се опитваме да имаме бебе?

— Ами това е добър въпрос. Единственият проблем е, че не знам чие ще е копелето.

Пола зяпна, после вирна предизвикателно брадичка.

— Не знам за какво говориш.

Стенли й се ухили грозно.

— Разбира се, че знаеш, миличка. Натали също.

— Ах, тая кучка!

— Не, ти си кучката, и ако пак чуя, че си се шибала с онова копеле управителя, ще ти извия кльощавия врат, ясно?

— Ами ако имаше кураж, аз нямаше да…

— Интересен разговор.

И двамата се обърнаха рязко и видяха Даниел, който беше застанал на стъпалата. Без да сваля очи от девера си, Пола попита мъжа си:

— Какво прави той тук?

— Аз го поканих.

— Ти си го поканил? — рече пискливо Пола. — Защо, за бога?

— Защото се надявах да поговори с татко в моя защита.

— Ти какво ще кажеш, миличък Дани? Ще помогнеш ли на малкото си братле? — попита саркастично Пола.

Даниел погледна първо единия, после другия и на лицето му се изписа отвращение.

— Вие двамата сте жалка гледка, знаете ли? Хапете се и ръмжите за онова парче земя като гладни кучета.

Пола направи крачка към него и оголи зъби:

— Виж какво, гадно копеле, мога… можем да минем и без твоята помощ.

— Млъквай! — повтори Стенли, но този път с повече сила.

— И двамата млъкнете! — каза Даниел, влезе по-навътре във верандата и седна под чадъра. — Защо, по дяволите, седите навън в тази жега?

— Най-добре мисля навънка — изломоти Стенли.

Даниел се изправи.

— Е, аз пък не, така че ако искате да говорите с мен, по-добре ме последвайте вътре.

Няколко минути по-късно тримата седяха в дневната, където работеше климатичната инсталация. Само че нищо не можеше да охлади температурата на телата им.

— Ще поговориш ли с него, Даниел? — попита мазно Стенли накрая.

— Какво те кара да мислиш, че ще ме послуша?

— Със сигурност те слуша дяволски повече, отколкото мен. През половината от времето се отнася с мен като с някакъв идиот…

— Е, поне ти обръща внимание — каза Даниел с далечен глас, сякаш говореше на себе си.

— О, чудесно! — избухна Пола. — Сега и двамата се разподсмърчахте, а малката госпожичка Света вода ненапита влиза и ви измъква голямата награда изпод носовете.

— Натали беше също толкова шокирана, колкото и вие — рече Даниел.

— И какво от това, мамка й?

— Пола! Внимавай как говориш!

— Затваряй си човката, Стенли. Брат ти е голямо момче.

Чертите на Даниел се свиха от престорена болка.

— Нека я оставим да се позабавлява — гласът му се повиши с една октава. — Но само не забравяйте, че залогът е страхотно голям.

Пола го изгледа яростно, но не каза нищо.

— Знаеш защо татко прави това, нали, Даниел? — попита Стенли.

— Той ни каза защо — отвърна с тих и равен глас Даниел. — Опитва се да подкупи Натали.

— Тая кучка! — Стенли скочи от стола и удари с юмрук дланта на другата си ръка. — Иска ми се мама никога да не я беше довеждала във фермата!

— Как можеш да кажеш такова нещо, след като знаеш в какво състояние я е намерила? — попита Даниел и присви очи.

Пола се обърна към съпруга си със злобна усмивка.

— Губиш си времето да му говориш. Той винаги е бил неин верен роб и не виждам никаква промяна.

— Мамка ти, ако не млъкнеш веднага, ще… — започна Стенли.

Даниел се изправи.

— Няма нужда. Пола е права. Няма да предам Натали, макар и да чувствам, че татко не е прав. Мисля, че земята трябва да бъде твоя, но не решавам аз.

— Тя дори не ни е кръвна роднина, за бога! — проплака Стенли.

— Виж, ти я чу да казва, че няма да приеме. Какво повече искаш?

— И ти й вярваш? — Стенли вдигна ръка и се изсмя. — Не ми отговаряй. Не е нужно. Разбира се, че й вярваш, ама пък аз изобщо не, по дяволите!

Даниел го изгледа мрачно от глава до пети.

— Това си е твой проблем. При сегашното положение тя си има достатъчно проблеми и без ти и жена ти да й добавяте още.

Пола отново се изсмя.

— Най-сетне е настъпила някого по мазола извън семейството, а? Тая мисъл ме кара да се чувствам по-добре. Всъщност дори ме прави щастлива.

Даниел отиде до вратата и там се поспря.

— Предлагам вие двамата да се отдръпнете и да я оставите на мира.

След като си отиде, Пола се обърна към Стенли и попита:

— Ще оставиш ли шибаните си брат и баща да ти казват какво да правиш?

Стенли я погледна с очи, безжизнени като студен мрамор.

— Върви по дяволите!

 

 

Стоун пристигна в жилището си около шест часа вечерта. Чувстваше се, сякаш е яздил и подгизнал от пот. Пътуването от Остин до Вашингтон и обратно в един и същи ден беше изнурително.

Но след като си взе душ и облече тениска и къси гащета, се почувства като нов човек. Жалко, че душевното му състояние не беше като физическото.

Направи си сандвич с наденица, но в момента, в който отхапа една хапка, направи гримаса. Имаше вкус на стърготини. Какво можеше да очаква, след като беше забравил да сложи зеленчуци?

— Майната му! — промърмори той и шляпна хляба обратно върху чинията.

За момент си помисли за дъщеря си и се усмихна.

„О, татко, как можеш дори да си помислиш. Да ядеш наденица? — попита тя така ясно, сякаш стоеше пред него. — Това е толкова скапано.“

Внезапно Стоун изпита желание да й се обади да я попита дали не иска да дойде. Но после се отказа от тази идея. Колкото и да му се искаше да я види, трябваше да работи, да прегледа всичко, което беше научил досега, и след това да се опита да го осмисли. Трябваше да се съсредоточи сам.

Погледна още веднъж сандвича, измърмори ругатня и набута чинията под някакви вестници. Щом не я виждаше, значи беше извън ума му. Само че това не се отнасяше за Натали.

Той трепна болезнено. Дори и името й предизвикваше този рефлекс, особено когато си помислеше за онзи проклет телефонен разговор. Не бе планирал да й се обажда, просто го беше направил, както много други тъпотии в живота си. Но след като не можеше да я види, искаше да чуе гласа й, което само беше влошило положението, тъй като сексуалното привличане помежду им не можеше да бъде нито забравено, нито пренебрегнато.

Планът му не бе успял. Като че ли вече не съществуваше за нея, и може би беше по-добре. Може би сега щеше да престане да мисли за нея.

Стоун се облегна назад, затвори очи и наложи на ума си да премине на работен режим.

„Тексас Аеро Индъстриз“ произвеждаше дефектни резервни части. Той го знаеше, но дали и Филип Уитмор го бе знаел? Дали това бяха „неприятностите“, за които бе намекнала Натали? Шестото чувство на Стоун му даваше положителен отговор — да, това бяха неприятностите, стрували накрая живота на Филип.

— Но защо? — прошепна Стоун с все още затворени очи.

Филип Уитмор би бил ценно преимущество за убиеца, който и да бе той, особено след като му беше в кърпа вързано място в сената на Съединените щати. И така, защо някой трябваше да го убива? Може би Филип се бе канел да излезе от тази работа и да „пропее“?

Този сценарий изглеждаше най-вероятното заключение. Филип сигурно се бе превърнал повече в недостатък, отколкото в преимущество, и е трябвало да бъде спрян.

Стоун отвори очи и потърка челото си, после и врата си. Имаше повече въпроси без отговор, отколкото с отговор.

Това, което знаеше със сигурност, беше, че смъртта и на двамата — на Филип и на човека от склада — беше свързана. Когато разбереше защо двамата са се оказали мишени и кой се е прицелил в тях, парченцата от мозайката щяха автоматично да се съединят и той щеше да бъде реабилитиран.

И първото нещо, което щеше да направи, бе да се изправи отново срещу Рътджърс, да го ритне в задника и да го гледа как се моли за милост.

Стоун беше толкова потънал в тази интригуваща мисъл, че не чу как звънецът звъни, сякаш някой се бе облегнал на него. Все пак поседя намръщен още малко.

— Добре, добре. Хайде по-полека, а?

Той отиде до вратата и без дори да си прави труда да се замисли кой може да е този неканен посетител, я отвори рязко.

— Здравей, Стоун.

Той преглътна думите „ох, мамка му“ и вместо това се втренчи в лицето на Натали Уитмор, на което беше изписано неудобство.