Мерилин Бакстър
Горещи тексаски нощи (35)

Тридесет и пета глава

Натали се мъчеше да изглежда възможно най-добре. Лилавият ленен костюм беше строг, но стилен. Имаше нужда от повдигане на духа, когато тази сутрин слезеше долу. Флетчър щеше да я чака, вероятно и Даниел. Но тя не се тревожеше за Даниел, макар и да знаеше, че и той й се сърди.

Предишната вечер бе бесен и враждебността му към Стоун бе почти осезаема. И все пак, дори и в най-тежките си моменти знаеше, че може да се осланя на Даниел. Нямаше да я предаде и сега.

Когато я бе видял със Стоун, бе преживял голям шок. Натали го разбираше. Именно затова изпитваше неохота да съобщи на някой от семейството, че работи заедно със Стоун по разследването. Но в своя защита можеше да каже, че в началото е познавала Стоун под фалшиво име и е хлътнала по него, преди да разбере кой е.

„Каква каша“, каза си Натали, хвърли последен поглед в огледалото, отиде до стаята на Кланси и целуна спящата си дъщеря за довиждане.

Не след дълго щяха да се преместят в новата къща. Дизайнерката по вътрешно обзавеждане и дърводелците вече бяха започнали да работят. Но Натали не бе в състояние да направи всичко, което искаше, защото не й достигаха пари. Само онази сделка със земята да не беше пропаднала!

Мисълта за Мак Гейтс в момента й се струваше непоносима. Натали незабавно я прогони от ума си и напусна стаята.

Може би все пак нямаше да налети на Флетчър. Може би той бе излязъл да поязди на пасищата. Но само така й се искаше. Той щеше да бъде долу и да пие кафе и ако не се измъкнеше през задния вход на апартамента си, нямаше да може да избегне срещата с него. Помисли си да направи точно това, но само за момент. Не се боеше нито от Флетчър, нито от когото и да било друг от семейството, независимо какво си мислеше Стоун. Освен Стенли и Пола… Не. Излишно беше сега да разсъждава по този начин.

Предпочиташе да мисли, че заплахите срещу нея и Стоун идват от някой от „Тексас Аеро“, който можеше много да загуби с дефектните си боклуци.

Преди да стигне до подножието на стълбите, миризмата на кафе я удари в носа. Тя се поспря, изправи рамене и влезе в кухнята, Флетчър стоеше до прозореца и гледаше навън, с гръб към нея.

Сякаш усетил, че вече не е сам, той обърна глава и я погледна през рамо. Когато видя кой е влязъл, се обърна изцяло.

И двамата не пророниха и дума. Натали беше стъписана от откритата ярост, изписана на лицето му. Тя струеше от очите и изкривяваше физиономията му. Знаеше, че ще е сърдит, но това, което виждаше, надминаваше всичките й очаквания.

Тя се подготви, като си пое дълбоко дъх. Беше сигурна, че й предстои тежка битка, Флетчър също не пожела да си губи времето.

— Как можа?

— Флетчър, зная какво ще кажеш.

— Не, не знаеш — прекъсна я той. — Нямаш и най-смътната идея, по дяволите!

Натали отиде до чайника с кафе и си наля една чаша, но когато забеляза, че ръцете й треперят, я остави. Не искаше Флетчър да разбере, че вече е разклатил самообладанието й.

— Как, дявол да го вземе, можа да направиш такова нещо?

Натали преброи до десет и се обърна.

— Флетчър, ако за малко се успокоиш…

— Не ми казвай да се успокоя! — кресна й той. — Ти си тази, която е в един лагер с врага!

— Това си е твое мнение — каза Натали с толкова спокойствие, колкото позволяваше ситуацията.

— И имам право. Той застреля моя син и твоя съпруг, за бога! Но очевидно ти си забравила това — прибави саркастично. — Или пък не ти пука. Кое от двете е?

Натали отказа да пада до нивото му, като отговори на въпроса. Но въпреки всичко почувства мушването, което се вряза дълбоко в и без това живата й рана. Но отново отказа да води битка в окопите.

— Винаги си отстоявал тезата, че смъртта на Филип е била нещастен случай — предизвика го тя.

Свекърът й я погледна с такъв гняв, че веждите и мустаците му сякаш щръкнаха.

— И все още го вярвам, но това не променя чистата реалност — че това копеле уби сина ми!

Думите му отново се врязаха в сърцето й.

— Зная това, Флетчър. И това е трагедия, с която и двамата трябва да се научим да живеем. Ето защо не бива да пренебрегваш Стоун Макол и ролята, която е изиграл в тази трагедия.

— Има си хас да го пренебрегна!

— Е, ти направи, каквото трябва, и аз ще правя това, което трябва, а именно — каквото е необходимо и с когото е необходимо, за да разбера какво наистина се е случило с Филип.

— По дяволите, просто се е оказал на лошо място в лошо време! Ето това се е случило.

— Нима, Флетчър? Ако наистина го вярваш, защо тогава реагираш като откачен само защото работя със Стоун? Още повече — защо накара да го уволнят?

— Не съм накарал да го уволнят. Той сам си го направи с неговите джонуейновски похвати.

— Той не смята така.

Флетчър се изсмя грубо:

— О, така ли? Ами щом не го вярва, предполагам, че това променя нещата.

Натали не обърна внимание на парещия му сарказъм.

— Той смята, че е надушил нещо и именно по тази причина е бил уволнен.

— И очевидно мисли, че това „нещо“ е свързано с Филип.

— Да.

— Това са глупости и ти го знаеш.

— Не, не го зная. Зная само, че макар да мислиш, че не е застрелял нарочно Филип, все пак си пожелал да го накажат.

— Точно така, защото не биваше да се измъкне невредим след това, което направи.

Устата на Натали беше мъчително пресъхнала.

— С теб не може да се разбере човек, така ли?

— Не, по дяволите, не и когато става дума за Макол и за тия твои откачени идеи!

За момент Натали не можа да отговори, само гледаше втренчено в тавана, без да вижда нищо. Но Флетчър нямаше този проблем. Тъкмо беше набрал инерция.

— Нека за минутка просто предположим, че си права и Филип не е бил застрелян случайно.

Натали се обърна ужасена към свекър си.

— Като го казваш, не ти ли е минавало през ум, че може би Макол е имал какво да спечели, като убие Филип? А? Задавала ли си си някога този въпрос? А задавала ли си на него този въпрос?

— И копелето е отрекло, за да си отърве задника! Убедил те е, че Филип е бил замесен в нещо лошо и затова е убит. Е, това също са глупости и на мен не ми минават!

— Виж, Флетчър — каза уморено Натали. — Не можем да стоим тук цяла сутрин и да водим словесна престрелка. Това няма да промени нищо.

— Е, кажи ми, спиш ли с него?

Макар сърцето й да се качи в гърлото, тя отвърна на удара със същата сила:

— Това не е твоя работа!

— Има си хас да не е! Всичко, което се отнася до жената и детето на Филип, е моя работа и не го забравяй!

— Какво става тук?

— И аз искам да попитам същото.

Двамата се обърнаха рязко при неочакваните гласове. Марта и Даниел стояха на вратата със загрижени лица.

Натали почувства, че и става лошо, но не можеше да направи нищо друго, освен да отстоява позициите си. Беше отишла твърде далеч и вече не можеше да се откаже. И все пак мисълта, че е сама срещу цялото семейство, беше горчив хап.

— Току-що попитах Натали дали спи със Стоун Макол — рече Флетчър с обикновения си тон, сякаш беше казал, че днес е слънчево.

Но не можа да заблуди никого. Марта изглеждаше объркана. Очите й се местеха бързо от Флетчър към Натали и обратно и накрая се спряха на Натали.

— За какво говори той?

— Снощи Натали вечеря с полицая, който застреля Филип — каза тихо Даниел.

Очите на Марта се изпълниха с болка.

— Вярно ли е това, Натали?

— Да, вярно е.

— О, не! — проплака Марта и очите й се напълниха със сълзи. — Защо… искам да кажа… Не разбирам. Как можа? И да спиш с него… — тя сложи ръка на гърдите си, сякаш беше получила сърдечен пристъп.

— Успокой се, мамо — каза Даниел и уви ръка около треперещите й рамене. — Разбира се, че не спи с него — макар и изражението му да беше малко остро, все пак гласът му звучеше спокойно. — Всичко това е част от плана на Натали да открие какво се е случило с Филип. Нали така?

Натали се усмихна благодарно на Даниел, макар и да усещаше, че и на него му се иска да я удуши. След това се обърна към Марта, което й беше много трудно, тъй като чувстваше обвинението зад сълзите й.

— Така е — каза тихо тя. — Работим заедно по разследването — поне част от това, което казваше, не беше лъжа.

Флетчър изсумтя презрително:

— Разследване, как пък не!

— Успокой се, татко — каза Даниел.

Натали хвърли на девер си още един признателен поглед.

— Благодаря ти, Дани, но това е моя битка.

— Аха, и цялата за нищо! — Флетчър дишаше шумно и тежко. — Това, което не мога да разбера, е как можеш да стоиш в една стая с Макол, още повече да го защитаваш. Би ли ми отговорила на това?

„Защото го обичам“, едва не изтърси Натали, но се спря навреме. Лицето й пламна и тя отговори спокойно, за да прикрие паниката си:

— Когато се запознах с него, не знаех кой е. После, когато научих, той ме убеди, че трябва да работим заедно.

Флетчър отметна глава назад и се изсмя високо и грубо:

— Това е най-голямата глупост, която някога съм чувал!

— Флетчър, моля те — потрепери гласът на Марта. — Не мога да понеса да ви гледам с Натали как се чепкате.

— Ами тогава Натали да се вземе в ръце и да престане с тия глупости.

— Няма да се откажа! — прошепна напрегнато Натали. В стаята се възцари тишина.

— Тогава значи ще направиш избора си — каза Флетчър и я погледна с присвити очи.

— И какъв е той? — попита тя със свито сърце.

— О, мисля, че знаеш, но ще ти го кажа. Или Макол, или това семейство.

— Не, Флетчър! — извика Марта.

— Татко — каза Даниел. — Едва ли искаш да кажеш точно това.

— Има си хас да не искам! — заплашителните поза и очи на Флетчър не трепнаха. — Е, кое избираш, Натали?

Натали не каза нищо. Вместо това се обърна и излезе от стаята.

 

 

Флетчър оглеждаше империята си. Господи, обичаше всеки сантиметър от тази земя и беше вложил всичко от себе си, за да я направи това, което бе днес. Но потта и бъхтенето му се бяха отплатили. Сега имаше повече земя, отколкото можеше да обхване погледът му, и повече пари, отколкото някога би могъл да похарчи.

Беше на седемдесет, което трябваше да бъде най-хубавата му възраст, да се радва пълноценно на живота си. Вместо това не се бе чувствал по-нещастен през целия си живот. За голяма част от нещастието си обвиняваше Натали. По дяволите, синът, когото се бе надявал да види президент на Съединените щати, беше мъртъв и нищо нямаше да го върне обратно. Но и нищо нямаше да опетни името му!

Флетчър пришпори коня си в галоп. Когато стигна до сянката на дървото в подножието на хълма, се беше запъхтял, колкото и животното. Той се наведе, погали гривата на коня и слезе. За момент помисли, че краката му ще го предадат.

Измърмори някаква ругатня, после отиде до дървото и се облегна на него. Бутна шапката си назад и обърса чело с опакото на ръката си. Но не жегата го тревожеше, отдавна беше свикнал с нея. Всъщност дори му идваше добре, смяташе я за нещо, което изсмуква отровата от организма му.

Отново изруга и точно в този момент до ушите му стигна бръмчене на двигател. Той се изправи, вгледа се в далечината и видя един червеникавокафяв камион да подскача по покрития с буци път към него. Добре, точно навреме. Но всъщност той не беше толкова глупав, че да закъснява.

Шофьорът спря до дървото и изключи двигателя. Докато Флетчър стигне до него, той вече бе скочил на земята.

— Искали сте да ме видите.

— Да, исках.

Мъжът се почеса по главата.

— Надявам се, че не е станало нищо лошо. Опитах се да направя всичко възможно ония…

— Не става дума за работа. Поне не за този вид работа.

Мъжът още по-усърдно почеса главата си.

— Е, какво е станало?

— Имам една специална задача за теб.

Мъжът се ухили.

— Дявол да го вземе, че не са ли всичките специални?

— Само защото си алчно копеле.

— Ама винаги съм свършвал работата, нали?

— Аха.

— Добре, какво искате да направя?

Флетчър му каза. После, когато мъжът понечи да се качи в камиона, подхвърли:

— О, между другото, Дейв, ако чуя, че пак си шибал жената на сина ми, ще ти откъсна топките.

Дейв преглътна мъчително.

— Да, господине.

 

 

Стоун беше убеден, че в момента може да се изправи срещу професионален боксьор и да го просне на земята, но тъй като наоколо не се намираше такъв, трябваше да се задоволи и с някой от „Тексас Аеро“. Разбира се, нямаше намерение да го просва на земята, освен ако не се наложеше. Сега не му беше времето да губи самообладание, особено след като все още се ровеше за информация от едната страна, а врагът му — от другата.

Смяташе, че врагът му е човек от склада, в съдружие с някой от живеещите под покрива на Уитмор. Само дето не знаеше кой. След оня цирк в ресторанта чувстваше, че не след дълго отрепката ще се издаде.

Жалко само, че Натали беше по средата. Може би тази сутрин бе успяла да избегне куршума. Може би бе успяла да се спаси от гнева на стария Уитмор. Стоун се съмняваше в това, но човек винаги можеше да се надява.

Той остави Натали настрана за момент и влезе в административната част на склада. Нямаше предварителен план. Беше дошъл тук напосоки, главно за да ги пораздруса, да види дали има на дървото някоя гнила ябълка.

— Бих искал да се срещна с господин Шенкъл — каза той на раздърпаната портиерка зад очуканото бюро.

Лари му беше дал името на човека, който движеше застраховките, а може би и компанията. Но Стоун не мислеше така. Ралф Шенкъл беше просто лакей, но това нямаше значение. Слуховете се разпространяваха бързо.

— Име? — попита намусено портиерката.

— Стоун Макол.

— Ще видя дали е тук.

Малко по-късно му каза:

— Можете да влезете вътре.

„Прекалено лесно“ — помисли си Стоун, отвори вратата и влезе уверено, сякаш знаеше точно какво прави. Ралф Шенкъл се изправи зад бюрото си със студено лице.

— Какво, по дяволите, искаш?

Стоун се пообърка, но не го показа.

— А, значи знаеш кой съм?

— Не си добре дошъл тук, Макол.

Ммм, значи компанията поне беше почувствала, че ябълковото дърво се тресе. Добре.

— Не избързваш ли малко?

Той погледна втренчено Шенкъл, но му се прииска да се извърне. Не толкова заради нашареното му от сипаница лице, а заради погледа му. Този мъж беше зъл и нямаше съвест. Стоун си бе имал работа с такива отрепки, които работеха в офиси, достойни за генерален директор на Тексако, но пак си оставаха измет.

— Не, въобще не мисля, че избързвам. Виж, и пет пари не давам защо си тук.

— Тогава защо ме прие?

— Просто исках да знаеш, че компанията се е заела с теб.

Стоун се почеса по брадичката.

— Ммм, това е интересно. Ако нямате какво да криете, тогава няма проблем.

Ралф се изсмя.

— О, ние нямаме какво да крием. Но очевидно ти имаш проблем. Ако паметта не ми изневерява, ти беше този, който загуби работата си в полицейския участък.

Стоун пренебрегна този нарочен удар. Пък и имаше свой собствен.

— Първата ви голяма грешка беше убийството на онзи ваш служител.

— Вън, Макол! И си дръж носа далеч от нашия бизнес!

Стоун се ухили злорадо.

— Не ме плашиш, Шенкъл, нито пък шефът ти. Просвал съм и по-жилави от вас. И ако си мислиш, че повече няма да ме видиш, горчиво се лъжеш — спря се на вратата, обърна се и се усмихна: — Кажи на шефа си, който и да е той, че се надявам довечера да спи добре, защото дюшеците в затвора не са толкова дебели.