Мерилин Бакстър
Горещи тексаски нощи (7)

Седма глава

Той направи силен тласък веднъж, после още веднъж и се строполи върху гърдите й. Пола заби острите си като на орел нокти в задните му части.

— Ставай от мен, на секундата!

Стенли се надигна достатъчно, за да погледне изпитото лице на жена си.

— Какво искаше да кажеш с това, по дяволите?

— Точно това, което казах. Само за себе си мислиш. Изгрухтяваш два-три пъти и свършваш. Не даваш и пукната пара за мен.

— Значи казваш, че не те задоволявам?

— Точно това казвам. Все съм виждала меки прътове навремето, но твоят е…

Стенли я зашлеви силно през лицето.

Тя нададе лек вик и покри с длан пламналата си буза.

— Защо, ти… ти…

Все още яхнал жена си, Стенли вдигна отново ръка:

— Предлагам да държиш устата си затворена. Освен това никога не съм получавал оплаквания от пръта си от някоя друга.

Пола го отхвърли от себе си, допълзя до ръба на леглото и процеди през рамо:

— Мразя те, Стенли Уитмор!

— Да де, да де. Нещо ново да ми кажеш?

Тя се обърна с лице към него.

— Ти не обичаш и не си обичал никого, освен себе си.

Той я измери от глава до пети, като позабави поглед на увисналите й гърди. После, отвратен, отмести очи.

— По едно време те обичах, но вече не. Ти избра бутилката пред мен, спомняш ли си? Така че няма какво да мърмориш сега.

— Никога повече не ме удряй!

— Ще те удрям всеки път, когато ми скимне — той се засмя, но се получи някак злорадо. — И ти ще търпиш, защото обичаш да живееш в разкош. Прав ли съм, миличка?

— Ти си един садистичен грубиян.

Той отново се засмя.

— А ти си кучка. Но това скоро ще се промени.

Пола потърка все още зачервената си буза и го погледна злобно.

— Какво означава това?

— Означава, че си оправяш държането или ще изритам пияния ти задник оттук.

— Няма да го направиш. Баща ти ще получи истеричен припадък. Знаеш какво мнение има за разводите.

— Не и ако разбере, че се шибаш, с когото ти падне.

Очите й се разшириха от страх:

— Откъде…

— Хей, миличка, аз знам всичко, което става, особено когато е свързано е моята собственост. Ако питат мен, пет пари не давам с кого се шибаш, но с татко не е така.

— Та накъде биеш?

— Натам, че ще престанеш да се държиш като къркана повлекана и… — той се спря и неочаквано се усмихна студено и заплашително.

— Какво, дявол да го вземе!

— Ще забременееш.

— Аз да забременея? — гласът й стана висок и пронизителен. — Няма начин. Не искам…

Стенли стана, сграбчи я, дръпна я рязко от леглото и притегли лицето й към своето.

— Да, ще го направиш.

— Престани, Стенли — изхленчи тя. — Стига си се държал като откачен. Знаеш, че се договорихме да нямаме деца. Не искам да бъда обвързана. А и мразя хлапета.

— Е, сега ще се научиш да ги обичаш — каза той и я отблъсна от себе си.

— Какво, за бога, ти докара тая идея в главата?

— Кланси.

Пола примигна:

— Кланси ли?

— Да, Кланси. Разбира се, ти не си забелязала, защото си почти постоянно пияна, но моят старец направо се е побъркал по това хлапе, особено откакто русокосият му син стана храна за червеите.

— Боже, Стенли, не бива да говориш така за умрелите.

— На кого му пука? Когато си мъртъв, си мъртъв.

Пола не отговори.

— Пък и не искам да рискувам някаква си пикла да отнеме каквото и да било от моето наследство, като например акции, облигации или парици в брой.

Пола вдигна въпросително вежди.

— Мислиш, че има такава възможност?

— А, най-сетне привлякох вниманието ти!

— Продължавай — каза напрегнато Пола.

— По дяволите, да. Смятам, че има такава възможност, макар че надутата жена на Филип едва ли ще получи и петаче, особено след номерата, дето започна да играе.

— Номерът ли?

— Аха. Не само че смята да си вре носа в смъртта на брат ми, ами възнамерява и да си дига задника от тука.

— Имаш предвид, че ще се премести?

— Точно така.

— Искаш да кажеш, че Натали ще се мести от голямата къща?

— Поне така ми каза татко.

Пола задъвка долната си устна, очевидно потънала в размишления.

— Значи със сигурност може да се каже, че Флетчър е бесен?

— Меко казано, да. И тъй като ядът му е стигнал до такова ниво, мисля, че е време да нанесем удар.

— Все още не виждам каква полза ще има, ако забременея. Както каза, старецът се е побъркал по оная пикла само защото тя е част от Филип.

— Пола, използвай главата си за нещо друго, освен да я удряш в таблата на леглото. Когато изчадието на Филип се махне, може татко да отвори сърцето си за нашето дете.

Стенли изплю името на мъртвия си брат като отрова. Нямаше да го признае на никого, но винаги бе мразил Филип и сега нямаше намерение да се извинява никому за чувствата си. През целия си живот бе стоял на втори план зад по-големия си брат, но вече не се налагаше. Трябваше само да измисли начин да спечели благоволението на баща си и да го задържи.

В момента детето беше единственото нещо, за което можеше да се сети като начин да повдигне репутацията си. По дяволите, можеше да се обзаложи, че Даниел никога няма да се ожени.

И все пак и на него не му се искаше, дори повече, отколкото на Пола, някакво си пискащо същество да го буди нощем. Пък и от нея щеше да излезе ужасна майка. Но ако хлапето беше единствениятт начин да се докопа до това, което по право му принадлежеше, и да спечели уважението на Флетчър, то той щеше да стисне зъби и просто да наеме бавачка.

— Може би ще има полза, ако родя момче.

Стенли се вцепени.

— Какво каза?

— Момче — повтори нетърпеливо Пола. — Старецът сигурно ще подскочи до тавана, ако му се роди внук. Знаеш колко сте побъркани вие, мъжете, на тема мъжественост. Изненадана съм, че не накара да потопят в катран и овалят в пера Филип, задето направи момиче.

— Смешно.

— Не исках да прозвучи така. Говорех сериозно.

Внезапно той посегна и я сграбчи за едната гърда.

— Ау! Това пък защо?

— Защото искам да разбереш, че това не е игра. Ако смяташ да останеш госпожа Стенли Уитмор, тогава по-добре ме слушай. Ще се държиш настрана от ония отрепки, с които спиш, или ще намеря много начини да те накарам да съжаляваш.

Пола се отдръпна назад.

— Пла… плашиш ме.

— Добре. А сега хайде, поиграй си на курва със съпруга си.

— Стенли! — извика Пола, когато той седна, сграбчи я за косата и натика лицето й в чатала си.

 

 

Стоун копнееше за цигара, но слава богу, не му се пиеше. Помисли си, че трябва да благодари за това на Сали, стана и се протегна. После огледа апартамента си и се намръщи.

Макар и да не беше кочина, приближаваше се до това, което бе лошо, тъй като дъщеря му щеше да го посети. Налагаше се да се скъса от работа, за да почисти.

Уф, поне имаше достатъчно време. Сали щеше да пристигне след няколко часа. Но, господи, колко нервен се чувстваше! Колкото повече приближаваше времето на посещението й, толкова повече стомахът му се бунтуваше. Почистването на апартамента може би беше точно онази терапия, от която се нуждаеше, за да обуздае нервите си.

Неочаквано изръмжа, като си помисли колко е смешно за голям човек, побъркал не един мъж и дори отнемал човешки живот — всичко това в рамките на службата си, разбира се, да се страхува от предстоящото посещение на дъщеря си.

Вместо това му бяха нужни железни нерви от деня, когато беше стоял до болничното й легло. Веднага щом Сали дойде в съзнание, майка й и вторият й баща я завладяха. И все пак тя настояваше Стоун да идва всеки ден и Кони не смееше да й откаже.

Но сега вече Сали бе излязла от болницата и той не я бе виждал отдавна, макар и да си говореха всеки ден по телефона. И ето че вчера тя го беше помолила да посети апартамента му.

— Тате, кога ще те видя пак? — попита раздразнително тя.

— Когато искаш. Или когато майка ти или докторът, или и двамата, ти позволят.

— Какво ще кажеш за днес следобед?

— Днес следобед ли? — попита глупаво той, докато погледът му обхождаше стаята, която изглеждаше като Бейрут. — Хайде по-добре утре, миличка.

— В апартамента ти е абсолютен безпорядък, нали? — изкикоти се тя.

— Аха. Как се сети?

— Не беше трудно — каза безгрижно Сали.

— Хей, дай на стария си татко да си поеме дъх, а?

— Добре — отвърна Сали и отново се изкикоти. — Ще почакам до утре.

— Кога да дойда да те взема?

— Мама каза, че ще ме докара.

— Тогава аз ще те изпратя после до вас.

— Нямаш проблеми.

Така свърши разговорът тогава. Вчера вече беше днес, а апартаментът му все още изглеждаше ужасно.

В защита на себе си можеше да каже, че е работил, макар и не за пари. Но в момента „истинската“ работа не занимаваше особено мислите му. Той беше човек, зает да изпълни обещание.

А и беше спестил достатъчно пари, за да може да яде, да си плаща наема и от време на време да извежда детето си.

Между посещенията си в болницата бе ходил в хранилището за вестници и бе изчел всичко за случая, макар и да смяташе, че всяка подробност е запечатана в съзнанието му. Все пак не можеше да бъде напълно сигурен, защото тогава през повечето време главата му бе замътена от пиенето.

Но се оказа прав. Дългите часове пред проектора бяха пропилени. В крайна сметка не откри нищо, освен неоспоримия факт, че влиянието на Уитморови му е струвало значката. В крайна сметка старият гняв отново бе закипял у него. Но не му бе позволил да го доведе до самоунищожение.

Беше се заклел да изчисти името си, което означаваше да открие защо проучването на семейството се бе оказало толкова унищожително за него. Затова се беше обадил на един свой приятел от полицията, за да го помоли за услуга.

Имаше нужда от досиетата на Филип и Натали Уитмор и приятелят му ги осигури. Според него Натали беше ключът, който щеше да му отвори вратата към миналото. Смяташе, че тя трябва да знае в какво е бил забъркан съпругът й, особено ако той е бил този Уитмор, който беше посочен от умиращия служител онзи ден в склада. Може би тя не само знаеше, но и му бе съучастничка.

Тази досадна мисъл го накара да отиде до потъналото в безпорядък бюро в ъгъла на стаята. Взе отново папката от кафява хартия, седна на скърцащия стол и я прелисти.

Нищо не се бе променило. Информацията за Натали бе все така разочароваща. Родителите й бяха мъртви, а Уитморови я бяха прибрали при себе си.

— Ама че късметлийка! — заразмишлява на глас Стоун, макар че усмивката му бе самодоволна.

Ако и в доклада да липсваше период от няколко години, не можеше да намери никакви неопровержими доказателства нито за тогава, нито за сега; поне не нещо, което да привлече вниманието му.

Фактът, че тя работеше в една фирма за недвижими имоти близо до апартамента му, но продължаваше да живее във фермата и да пътува всеки ден, не беше изненадващ. Това, което наистина го изненадваше, бе, че тя изобщо работи.

Нямаше значение написаното на хартията. Трябваше да се запознае с нея. Но как? Това беше големият въпрос. Не само искаше да се запознае с нея, но и да я опознае, отблизо и лично, с всичките й силни и слаби страни. Това беше тежка задача, но той се чувстваше способен да я изпълни. Всъщност дяволски искаше да я пипне заедно с цялото семейство.

Веднага щом установеше личен контакт, възнамеряваше да изпробва собствената си реакция към нейното участие в предполагаемите престъпни деяния на съпруга й. За това определено щеше да е нужен финес — много повече финес, отколкото Стоун в момента притежаваше. Но щеше да го направи. По дяволите, щеше да използва целия си чар, да се прави на Том Круз, ако се наложеше.

Със сигурност знаеше, че има едно предимство. Макар и да го бе виждала, сега тя нямаше да го познае. Едната година, прекарана под слънцето на Ню Мексико на гърба на коня, бе променила драстично външността му, без да се брои суровата физическа тренировка, през която беше преминал.

Преди това около талията му бяха започнали да се натрупват тлъстинки или по-точно — бирено коремче. Сега беше слаб, но с мускули, вместо отпусната маса. Косата му беше по-светла, по-дълга и прошарена със сиви нишки. Даже и кожата му се бе променила; беше силно загоряла и обветрена.

Освен външността, имаше и друг плюс в своя полза. Полицията никога не бе пускала негова снимка по вестниците.

Стоун погледна часовника си и изруга, когато видя часа. Не само трябваше да почисти, но и да отиде до магазина.

Боже Опази! Но децата ядяха много, нали? Не се ли предполагаше, че са истински машини за мелене на боклук? Е, ако Сали не беше, то трябваше да стане, тъй като беше много отслабнала след катастрофата.

Стоун предпочете да отиде до магазина преди почистването, изгаси лампата и излезе.

Малко по-късно количката му вече беше натоварена както с боклуци, така и със здравословна храна. Неочаквано той се спря и се сепна.

— Неее — промърмори. — Започват да ти се привиждат разни неща.

Дали? По дяволите, не! Жената, която стоеше пред рафта с консервирани храни, не беше никоя друга, а самата Натали Уитмор.

Как да не му се усмихваха боговете! Започна целият да се тресе. Никога през живота си не бе имал какъвто и да било късмет. Дори никога не бе печелил и най-малката награда на лотарията, за бога! Но днес беше ударил джакпота.

Той насочи бавно количката си към нея, притиснал здраво език към небцето си. Натали не го виждаше, но не и бебето на седалката на количката й.

То посочи към него и каза с щърба усмивка:

— Мъж.

Стоун се усмихна на себе си, като си мислеше за собственото си дете на тази възраст. Само че Сали не бе била толкова хубава като това бебе.

Майка й избра точно този момент, за да обърне количката си, и се удари право в неговата.

— О, извинете — каза тя с разсеян, но дрезгав глас.

Беше я виждал само веднъж — тогава в банката. Беше му се сторила ослепителна, но сега бе дори още по-красива и спираше дъха му.

Внезапно очите им се срещнаха и той забрави за красотата й. Невероятно измъченият поглед в тези очи му подейства като ритник в корема. Страшно му се искаше да не обръща внимание на това, но не можеше. Подобно на него, тази жена беше ходила до ада и обратно.

Но това не означаваше, че не е виновна.

Стоун се покашля:

— Няма нужда да се извинявате, грешката беше моя.

Тя му се усмихна колебливо и подкара количката си към касата. Стоун просто стоеше и я гледаше, неспособен да каже и дума.

По дяволите!