Мерилин Бакстър
Горещи тексаски нощи (17)

Седемнадесета глава

Капитан Бил Рътджърс държеше слушалката далеч от ухото си, но това не решаваше проблема му. Все още чуваше хленчещия глас на шурея си:

— По дяволите, Бил, слушаш ли ме?

— Да, слушам те.

— И кога ще ми върнеш парите?

— Когато ги имам, дявол да го вземе!

С тези думи Рътджърс тресна слушалката, отиде до прозореца на кабинета си и се загледа в ослепителната слънчева светлина навън. Изтри потното си чело, като се надяваше да събере мислите си, да се възстанови от тази внезапна атака.

Всеки искаше парченце от него, само че нямаше достатъчно, за да стигне за всички.

Той затегна нервно вратовръзката. За финансовото положение, в което се намираше, бе виновна жена му. По дяволите, защо трябваше да ремонтира къщата, след като знаеше, че спестяванията им въобще няма да стигнат за нейните прищевки. Но в момент на слабост се бе оставил да го уговори да вземат пари назаем от брат й, което впоследствие се бе оказало голяма грешка.

В крайна сметка никога не бе печелил колкото оня скапаняк. Така че може би жена му щеше да изплати заема на брат си. Може би просто трябваше да си размърда задника и да тръгне на работа. Рътджърс се усмихна. Не беше лоша идея, като се имаше предвид, че той се скапваше от работа, че началниците му го подритваха всеки ден в топките, за да може Марион да се събира с богатите кучки, дето й бяха приятелки.

Беше толкова потънал в нещастните си мисли, че отначало не чу почукването на вратата. Но когато то стана по-силно, Рътджърс се обърна рязко и се намръщи.

Отвън, пред стъклената врата, стоеше детектив Андрю Лоугън. Рътджърс му направи знак да влезе.

— По-добре да имаш да ми казваш нещо хубаво, Лоугън, защото съм в кофти настроение.

Лоугън пристъпи от крак на крак, но не избяга — това поне можеше да му се признае. Все пак Лоугън бе прекарал в полицията много години и бе изтърпял много смени на настроенията.

— Никога няма да се сетите кой се е върнал в града, капитане — Лоугън беше едър мъж с тънък гласец.

— Ами просто ми кажи — рече саркастично Рътджърс — сега не ми е до игрички.

— Извинете, капитане.

— Та кой се е върнал в града? — попита уморено Рътджърс.

— Стоун Макол.

По дяволите, последното нещо, което му трябваше в момента, бе още една доза Макол.

— Добре ли сте, капитане?

— Мамка му, да, добре съм — Рътджърс избърса мократа си горна устна с опакото на ръката си. — Със собствените си очи ли го видя?

— Да, капитане. Тази седмица ходих на гости у сестра ми и той влезе в жилище, три врати по-нататък от нейното.

— Сигурен ли си? Все пак може и да си сбъркал.

— Сигурен съм — каза твърдо Лоугън. — Признавам, че първо не бях. Променил се е. Свалил е много килограми и изглежда по-млад, но все пак всякога бих го познал. Само дето не мислех, че някога ще му стиска да се покаже отново в града.

— Аз също — промърмори Рътджърс, след като си пое дълбоко дъх, за да потисне гаденето си. — Благодаря, Лоугън. А сега върви, разкарай се оттук.

Какво, по дяволите, правеше Макол тук? Само ако научеше, че той, Рътджърс, е настоял пред Министерството на вътрешните работи… По дяволите, не можеше да мисли за това сега. С пенсия или не, вече започваше да мрази работата си.

Трябваше да се обади по телефона. Постави ръка върху слушалката и точно тогава телефонът иззвъня.

— Да? — изръмжа той и се заслуша. — Кажи му, че веднага идвам.

Шефът го викаше незабавно в кабинета си. Моментът не можеше да бъде по-неподходящ. Рътджърс затръшна вратата на стаята си и тръгна през залата. Струваше му се, че вените на врата му ще експлодират всеки момент.

 

 

— Страхувах се да не промениш решението си.

Натали го изгледа, след това извърна очи. Денят беше идеален за пикник, макар и да подозираше, че горещината и влагата ще бъдат проблем. Слънцето приличаше на огнена топка в синьото небе и вече припарваше на кожата.

Натали беше отказала на Майкъл Макол да ги вземе с колата, под предлог, че ще се срещне с него и Сали в парка.

Кланси веднага хареса Сали, което очарова Натали. Но всъщност и тя веднага се бе привързала към девойчето с очи на сърна, което й напомняше за нея самата на същата възраст.

Освен красотата, Натали виждаше в очите на Сали тъжен, измъчен поглед, който може би щеше да изчезне след връщането на бащата в живота на момичето.

Току-що бяха изяли богатия обяд от сандвичи, пържени пилета, картофена салата и прасковен пай. Децата се намираха на известно разстояние отляво, играеха на топка и очевидно си прекарваха добре.

— И аз си мислех, че няма да дойда — каза накрая тя, за да наруши нарастващото мълчание.

— Това не ме изненадва. Но се радвам, че дойде.

Натали отново извърна поглед, тъй като чувствата й претърпяваха катаклизъм. Но всъщност с нея винаги ставаше така, когато се намираше около този мъж. Той се раздвижи и Натали отново върна погледа си на него. Беше се изправил и подпрял крак на пейката.

Носеше къси панталони и зелена риза, която подхождаше на очите му. Изглеждаше малко блед и както винаги, имаше нужда от подстригване. Но въздългата му коса не я тревожеше. Някак си му подхождаше, допринасяше за опасната атмосфера около него.

— Премести ли се вече в квартирата си? — попита тя, за да отблъсне пронизващия му поглед.

— Всъщност да, снощи привърших с тази задача.

— Снощи? Сигурно си направо изтощен.

Той й се усмихна криво.

— Едва ли. Мога да събера всичките си вещи в дланта на едната си ръка.

— Сигурно се шегуваш.

— Не. Но както и да е, тъй като отсега нататък Сали ще прекарва много време с мен или поне се надявам да е така, ще трябва да купя някои неща.

Натали се усмихна.

— Сигурна съм, че тя ще ти помогне.

— Само ако купя онези легла на два етажа, за които ме умолява.

— О, господи! — засмя се Натали. — Винаги съм ги смятала за най-неудобните легла, които изобщо се произвеждат.

— Хей, според дъщеря ми те са направо страхотни.

— Като говорим за деца, дъщеря ти е истинско съкровище.

— Благодаря — засмя се той. — И аз мисля така, но предполагах, че защото е моя.

— Все още ли е добре? Искам да кажа…

— Засега върви добре. Докторът казва, че няма да има трайни увреждания и изследванията й продължават да са добри.

— Е, със сигурност изглежда добре и има енергия за двама. Само погледни как гони Кланси — Натали се усмихна, докато наблюдаваше как момичето и прощъпалничето тичат след топката. — Жалко, че не мога да я наема за гледачка на дъщеря ми.

— Да, жалко, защото това би означавало, че ще те виждам по-често.

Настъпи неловко мълчание, в което двамата се гледаха един друг. След малко той се наведе и каза с нисък, напрегнат глас:

— Как се чувстваш, след като знаеш, че си ме хванала неподготвен и те желая толкова много, че съм готов да се правя на глупак.

— Майкъл, не…

Трябваше да се помръдне съвсем леко, за да докосне устните му. И го искаше. О, господи, колко го искаше, но не го направи. Вместо това облиза пресъхналите си устни и прокара нервно ръка по врата си.

Внезапно той се изправи и хвърли празната кутия от кола в кошчето за боклук на няколко ярда от тях. Ленивото му уверено присъствие не можеше да остане незабелязано. И когато пъхна ръка в джоба на спортните си гащета, очите й се насочиха към плоския му корем. Копнееше да погледне и по-надолу, тъй като знаеше какво ще види. Опита се да отмести поглед, но не можа. Плетената материя не успяваше да скрие възбудата му.

— Натали? — почти прошепна името й той.

— Какво?

— Знаеш какво, нали?

Тя преглътна мъчително, но не отговори. Беше й много неприятно, задето той знаеше как се чувства.

— Толкова искам да те целуна, че изпитвам болка.

— Моля те — прошепна тя и погледна към децата.

Той си пое дълбоко дъх и се отдръпна.

— Добре де, ще се държа прилично.

— Каза го като истински джентълмен — отвърна тя, като се опитваше да придаде на гласа си лекота, каквато не чувстваше.

— Но джентълмен, който изпитва голяма болка.

Натали поруменя.

— Май каза, че ще се държиш прилично.

— Опитвам се, по дяволите, опитвам се! — той отново се наведе към нея. — Но трябва да знаеш, че когато си наблизо, цялата ми воля отива по дяволите.

Тя направи безпомощен жест и бузите й почервеняха. Знаеше, че е нагазила в коварни води.

— Е, сега по-добре ли се чувстваш? — ловко смени темата той.

Облекчена, Натали отвърна:

— Не знаех, че се чувствам зле.

— Е, може би това не е най-точната дума. Вероятно трябваше да кажа „разстроена.“

Бузите на Натали изгубиха цвета си.

— Предполагам, че говориш за деня, когато с теб пихме кафе?

— Точно така. Беше разстроена от нещо. Това „нещо“ оправи ли се?

Натали въздъхна:

— Не, всъщност не.

— Все още имам желание да те изслушам.

— Случайно да познаваш някой добър частен детектив?

Знаеше, че го е шокирала. Той присви очи, след това стисна устни.

— Изненадан ли си? — попита тя.

— Сериозно ли говориш?

— Абсолютно.

— Нещо не схващам. Защо ти е частен детектив?

Натали се поколеба, но само за секунда:

— Искам да зная всички факти около смъртта на съпруга ми.

Той изпусна въздуха от дробовете си, после помълча малко. Накрая попита:

— И смяташ, че един частен детектив може да го направи?

— Всъщност искам детективът да открие полицая, който застреля съпруга ми.

Долната челюст на Стоун увисна. Известно време беше в състояние само да я гледа. Чувстваше се така, сякаш някой му е натресъл юмрук в корема. Само силата на волята му помогна да остане прав. Само че преди да успее да отговори, Кланси нададе пронизителен писък.

— Какво става, по дяволите? — започна Стоун, после двамата скочиха и се втурнаха към децата.

Кланси подскачаше, а Сали изглеждаше така, сякаш всеки момент ще откачи.

— Татко, Кланси стъпи в един мравуняк! — проплака тя.

— Всичко ще се оправи, миличка — рече Стоун и вдигна детето, преди Натали да успее да го направи. — Имам нещо, което ще я накара да се почувства по-добре.

— Искаш ли да я взема? — попита Натали, докато вървеше след него, слисана, че Кланси е позволила на чужд човек да я вземе на ръце.

— Не, тя е добре или поне скоро ще бъде.

Десет минути по-късно Кланси наистина се чувстваше по-добре. Беше престанала да плаче и се усмихваше на Сали. Натали също се засмя и стана от пейката.

— Ах, тази малка дяволица! Изкара ми ума, но след като така и така съм станала, мога да й сменя памперса. Сигурна съм, че е мокър.

Стоун подаде детето на Натали.

— Да не би да имаш предвид, че искаш да направиш и това?

Той се покашля.

— Не, мисля, че ще го пропусна.

— Пъзльо.

Той се засмя, само че усмивката му не трая дълго. Натали се изправи и се зае със задачата си.

Искаше му се просто да се съсредоточи върху стегнатите й задни части и сякаш безкрайни крака, които в момента можеше да разглежда спокойно, понеже тя носеше къси панталони и тениска и това му позволяваше да се запознае и с другите й притежания — високи твърди гърди, тънка талия и плосък корем. А не можеше да забрави и за онази пухкава долна устна, която повдигаше похотливостта му до непознати досега висини. Без съмнение, когато вървеше, тя имаше способността да чупи вратове и размества гръбначни прешлени, особено неговите.

Но сега не можеше да оцени тези й атрибути, защото мозъкът сякаш се блъскаше в черепа му. Първо, не можеше да повярва на думите й, че иска разследване на смъртта на съпруга си. Второ, не можеше да повярва, че тя иска да намери него, за бога!

По кожата му изби студена пот. По дяволите, беше се страхувал, че ще свърши в такава месомелачка — и със сигурност бе станало именно така. Въпросът бе как да действа при този внезапен обрат на събитията.

Стоун я наблюдаваше мрачно как постила одеяло на меката трева и поставя Кланси на него, а Сали застава на колене до нея. Почувства как нещо в него се размърда — топло чувство, което нямаше нищо общо със секса и накара сърцето му да се качи в гърлото.

Извърна се, като се мъчеше да се овладее. Няколко минути по-късно Натали се върна на пейката до него. Усмивката й вече беше изчезнала. Стоун знаеше, че тя си мисли за разговора, който бяха започнали, преди Кланси да изписка. Наложи си да каже:

— Искаш ли да ми кажеш какво се е случило със съпруга ти?

Тя облиза устните си, след което те изглеждаха росни и умоляващи да бъдат целунати, а сега точно това му се искаше да направи. Престани, Макол!

— Не е много приятна история — казваше в този момент тя.

— Не съм си и помислил, че е приятна.

Тогава му разказа с пресекващ глас какво се е случило онзи ден в банката. Стоун протегна ръка и покри нейната, като се опитваше да не обръща внимание на това, че и двамата треперят.

— Значи се опитваш да кажеш, че твоят съпруг е имал някакви неприятности.

— О, определено имаше, само че не знам в каква степен. Той не ми се доверяваше.

— Но смяташе да се довери на адвоката си?

— Да, само че… не му се удаде тази възможност — Натали отдръпна ръката си и насочи вниманието си към децата, които играеха с топката. Стоун се втренчи в нея. В ума му все още цареше абсолютна бъркотия. Ако тя искаше разследване, тогава беше възможно да не е била замесена заедно със съпруга си. Или пък това просто бе една дяволски добра актьорска игра?

Но както и да беше, за него вече бе твърде късно да излезе от играта. Възнамеряваше да довърши тази мисия докрай. А тази жена, която все повече му причиняваше горещи и остри болки в гърдите, си оставаше заподозряна, въпреки че изглеждаше невинна.

— Говорила ли си с някого за това?

— Семейството ми знае, разбира се. И се срещнах с няколко частни детектива.

— Наела ли си някого?

— Не, не открих никой, на когото да чувствам, че мога да се доверя.

— Не съм изненадан. Обикновено са големи отрепки.

— За съжаление съгласна съм с теб. Както и да е, говорих и с капитан Рътджърс от полицията.

„Страхотно“ — помисли си Стоун и го побиха студени тръпки.

— И какво ти каза той? — гласът му звучеше рязко.

Натали го погледна учудено, после отвърна:

— Държа се така, сякаш страдам от предменструален синдром, тоест отказа да изпълни молбата ми.

Стоун се усмихна невесело. Напълно характерно за онзи скапаняк.

— Какво знаеш за деловата дейност на съпруга си? — неочаквано попита той.

— Страхувам се, че не много. Нали разбираш, той ръководеше семейния бизнес и аз не бях насърчавана да се намесвам.

— Забрави за наемането на частен детектив.

— Какво каза? — примигна тя.

— Чу ме добре.

— Добре, но защо трябва да го правя?

— Защото мисля, че мога да ти помогна.

Тя се отдръпна и го изгледа подозрително.

— Как?

Той не отговори. Не можеше. Внезапно устата му беше пресъхнала.

— Все пак кой си ти?

Стоун усети внезапна тревога в гласа й, но се опита да не й обръща внимание.

— Името ми е Майкъл Стоун Макол. Аз съм полицаят, който уби съпруга ти.