Мерилин Бакстър
Горещи тексаски нощи (38)

Тридесет и осма глава

Натали изгледа възрастния мъж и направи безпомощен жест с ръце.

— Какъв ти е проблемът този път?

— Аз нямам проблем — парира Флетчър. — Ти имаш. Изисквам от теб да се осъзнаеш и да започнеш да се държиш като Уитмор.

— Не зная за какво говориш — рече Натали и очите й обходиха стаята в търсене на поне едно дружелюбно лице. Когато погледна Даниел, дори и той изглеждаше плах. — Няма да позволя да се отнасяте с мен така. Вие не ме притежавате. Нито пък притежавате Кланси.

— Има си хас да не я притежавам!

— Флетчър, Моля те, успокой се. Обеща да не се горещиш.

Флетчър обърна на Марта толкова внимание, колкото и ако беше парче дърво.

— Мама е права, татко. Това трябва да бъде обсъдено цивилизовано.

— Не се меси, Даниел! Както обикновено, това не е твоя работа. Тя разкъсва това семейство и аз няма да го търпя, нито пък ще търпя да се съюзява с врага.

Натали щеше да се изсмее на думите му, ако положението не беше толкова трагично сериозно.

— Това ли мислиш, че нравя?

— По дяволите, знам, че го правиш!

— И как по-точно го разбра?

— Имам доказателство, че снощи не си се прибрала у дома.

В гърдите й се надигна ярост, която едва не я задуши.

— Да не би да си ме шпионирал?

— Дяволски права си, особено след като разбрах, че се виждаш с онова ченге-убиец.

— Виж, Флетчър, вече говорихме за това и нямам намерение да разравям отново въглените. Уморена съм.

— Аз също! — възкликна Флетчър. — И ми се повръща, като си помисля, че ти, жената на Филип, си спала с Макол, после си се измъкнала от къщата му като крадец посред нощ.

— Този път отиде твърде далеч, Флетчър.

— Не мисля — каза провлечено и грозно той. — Но както и да е, веднъж го унищожих, мога да го направя и пак.

Натали реагира така, сякаш я бяха ритнали в стомаха.

— Значи Стоун е бил прав. Ти си упражнил натиск над Рътджърс и управлението да го уволнят.

— Дяволски права си, направих го.

— Ти ме излъга! — извика Натали.

— И пак бих го направил, ако се наложи. Но ти нямаш право да ми се правиш на света вода ненапита. Излъга ме за връзката си с него.

Очите на Натали проблеснаха гневно.

— Бъди проклет, Флетчър!

— По-добре кажи той да бъде проклет. По мое мнение Макол си получи заслуженото, особено когато се направи на светец за сметка на сина ми — млъкна и изтри потта от челото си. — И не само това, копелето е ренегат, играе по свои собствени правила. Е, когато застреля сина ми, направи най-голямата грешка в живота си и аз го накарах да си плати.

— Точно както и мен ме караш да си плащам, виновна или не.

— За бога, Натали! Погледни фактите!

— Това, което виждам сега, е колко ниско си паднал, колко презрян си станал!

— Може и така да е, но ти си виновна за това. Беше хваната на местопрестъплението — да се измъкваш от къщата му посреднощ. Мога да понеса да подновиш следствието, защото няма какво да се открие — нито конспирация, нито нищо. Но няма да търпя да спиш с мъжа, застрелял сина ми.

— Аз съм с теб, татко! — вметна Стенли и погледна злорадо Натали, сякаш за да й каже: „Получи си заслуженото.“

— Моят личен живот си е моя работа! — извика Натали.

— Как можеш да кажеш такова нещо след всичко, което сме направили за теб? — попита Флетчър — Ами Марта ти спаси живота. И как й се отплащаш — като предаваш любовта й…

— Достатъчно, татко — каза отново Даниел, но този път в гласа му се промъкнаха стоманени нотки.

Флетчър му хвърли още един сърдит поглед, но за пръв път като че ли се заслуша.

— Виж, скъпа — каза Даниел, като насочи вниманието си към Натали, с нежен и придумващ глас, — татко не искаше да каже…

— Има си хас да не съм искал! — прекъснато Флетчър.

Даниел продължи, без да му обръща внимание:

— Това, за което всички сме загрижени, е, че ти, а може би и Стоун Макол очевидно смятате, че някой от това семейство е замесен в нещо незаконно, че ние имаме нещо общо с производството на дефектни самолетни части, което просто не е така — той помълча. — Ако е имало или все още има нещо скрито-покрито в склада на фабриката, то тогава Стоун е този, който е виновен, който е замесен. И още веднъж повтарям: всичко, което татко е направил, е да им даде сградата под наем. Твоят любовник е взимал рушвети.

Натали стисна здраво юмруци.

— Не вярвам!

— Тогава може би ще повярваш на това — Флетчър се наведе, взе един пакет от масичката за кафе и й го подаде победоносно. После, когато Натали се поколеба, каза: — Хайде де, отвори го. Виж сама.

Макар по тялото й да плъзна хлад и да й се наложи да прехапе долната си устна, за да не затракат зъбите й, Натали се подчини. В плика имаше цветна снимка на Стоун и един мъж, когото не разпозна. Непознатият имаше пачка пари в ръката си, която протягаше към Стоун.

Тя вдигна очи. Главата й бръмчеше от объркване.

— Не разбирам.

— Със сигурност разбираш — рече Флетчър. — Но все пак ще ти обясня. Това момче, дето дава пари на Макол, е директор в „Тексас Аеро“. Казва се Ралф Шенкъл и управлява фабриката. Очевидно е, че плаща на Макол.

Натали пусна снимката и залитна назад.

— Как се добра до това?

— Че как мислиш? Поръчах да следят и Макол.

Лицето на Натали почервеня и тя потисна вика си, вече неспособна да се справя с положението. Искаше й се да запуши уши, да спре барабаненето в тях, да избяга от стаята и да се престори, че е сънувала всичко това. Но не можеше да се преструва, не и когато грозната истина току-що я бе зашлевила през лицето.

— Виждаш ли, скъпа? — казваше в този момент Даниел. — Очевидно Макол те е използвал, за да се опита да опетни името на семейството ни заради това, което му се е случило. И отново ти казвам, че ако в онази компания има нещо незаконно, то тогава полицията ще го открие. И ако Макол е замесен, както си мисля, че е, и то до ушите, тогава и той ще бъде пипнат.

Натали поклати глава.

— Не, не мисля…

— Ах, по дяволите! — изсъска Флетчър. — Наумила си е, че любовникът й не може да е грешен, а това ми показва, че вече е направила избора си.

— Но мъжът е казал „Уитмор“, преди да умре! — възрази отчаяно Натали.

— Ех, да — рече Флетчър и махна нехайно с ръка. — Кой знае какво е имал наум тоя приятел тогава. Както и да е, полицията свърза смъртта му с големия му дълг на комар — погледът му беше корав. — Но съм сигурен, че ти и твоят любовник вече знаете това.

Натали искаше да отрече всичко, което Флетчър беше запратил срещу нея, но не можеше. О, господи, дали наистина Стоун я беше използвал, както казваше свекър й? Тя се помъчи да подреди в ума си обвиненията на Флетчър и обясненията на Даниел, но не успя. Никога нямаше да може да погребе напълно старото семенце на недоверие към Стоун. Сега то отново изплуваше на повърхността.

— Ние те обичаме, Нат — каза Даниел. — А ти все още си част от нашето семейство. Не захвърляй това на боклука.

— Със сигурност досега сме ти доказали любовта и верността си — прибави Марта по своя мил, но убедителен начин. — Не позволявай на този човек да съсипва живота на всички ни.

Очите на Натали се напълниха със сълзи, когато думите на Марта стигнаха до съзнанието й. Сърцето й се сви. Но сега не можеше да се тревожи за Марта. Мислите й бяха заети със Стоун. Отново се питаше дали Стоун я е излъгал, дали я е използвал за собствените си цели. Ако беше така, тогава значи не я обичаше, никога не я бе обичал.

Мили боже, искаше да повярва в невинността му, но снимката беше съкрушителна. Никога не я беше убедил или доказал, че някой от семейството й, включително Филип, някога е бил замесен в каквото и да било незаконно действие.

И какво означаваше това? Нима щеше да допусне, че Стоун наистина е враг? Съмнението пропълзя като гореща жлъч в гърлото й, а с него дойде и заслепяващият, раздиращ душата й гняв от възможността да я е направил на глупачка, и то неведнъж, а два пъти.

— Натали, кажи нещо — рече Даниел, като се приближи и уви ръка около раменете й. — Моля те.

Тялото й беше вцепенено, но все пак намери сили да се обърне и излезе от стаята.

— Остави я!

Грубият вик на Флетчър достигна до ушите й и тя ускори крачка.

 

 

— Чук, чук.

Звук на глас вместо действително почукване на вратата накара Натали да вдигне рязко глава. Скот Тимпсън, журналистът, стоеше на вратата на кабинета й. Слабото му лице беше намръщено.

— Хей, съжалявам. Не исках да те стресна.

— Не си — каза Натали, като се мъчеше да възвърне самообладанието си.

— Нещо не ти личи, като те гледам.

— Моля те, влез и седни — усмихна се унило тя. — Но разполагам със съвсем малко време.

— Това ме устройва. Минавах наблизо и си помислих, че мога да дойда и да попитам как вървят нещата.

— Зле.

— Съжалявам, че не можах да ти помогна повече.

— Помогна ми страшно много, само че още нещата не са се събрали в мозайка и се съмнявам, че това някога ще стане.

— Ами Макол? Реши ли как се вмества той в мозайката?

Натали извърна поглед, защото се страхуваше той да не види разбитото й сърце.

— И да, и не.

Не искаше да му казва, че се кани да излезе от офиса и да се изправи срещу Стоун. Беше искала да направи това предишната вечер, но не бе имала силата или смелостта. Но тази сутрин вече ги бе придобила.

— Е, имам още малко информация за него, ако те интересува.

Натали отново обърна глава към журналиста:

— Каква е тя?

— Малко след като са го повишили, е бил обвинен във взимане на подкуп, който вероятно е използвал, за да си плати дълговете и непокритите чекове, които алчната му жена сеела навсякъде.

Преплетените пръсти на Натали се закършиха напред-назад. Това бе нещо, което не й се искаше да чува в момента — не сега. Не и когато доверието й в Стоун вече беше получило смъртоносен удар. Не и когато се страхуваше за своя живот и този на Кланси. И все пак си оставаше убедена, че Стоун никога не би сторил нещо лошо и на двете. Но всъщност може би се самозаблуждаваше, защото все още го обичаше, каквато си беше глупачка. Както и да е, имаше нещо по-важно наум.

— Как намери тази информация за Стоун? — попита тя и очите й се стрелнаха към часовника.

Скот сви рамене:

— Просто продължих да се ровя, това е всичко.

— Какво е станало с това обвинение?

— Нищо, макар и Министерството на вътрешните работи да се е занимало със случая. Или обвинението е било фалшиво, или Макол е успял да ги надхитри.

— Благодаря ти, че ми каза, Скот — каза Натали и се изправи.

Той я последва.

— Сигурна ли си, че си добре?

— Не, не съм сигурна в нищо, но трябва да вървя.

— Няма проблеми. Ще повървя с теб.

Тя му се усмихна още веднъж унило.

— Много ще ти бъда задължена.

 

 

Натали си нямаше идея какво ще каже. Знаеше само, че ако сега не се изправи срещу Стоун, няма да може да се понася. Осъзнаваше, че снимката сама по себе си не е доказателство, че е направил нещо лошо. И ако тя някога бе преодоляла напълно недоверието си към него, сега нямаше да бъде тук. Но снимката, в комбинация с информацията на Скот, бе изиграла ролята на катализатор, който отново съживи онези съмнения.

Тя натисна звънеца и зачака.

След малко Стоун отвори вратата, облечен в стара тениска и изтъркани джинси. Косата му беше разбъркана, както обикновено, а на лицето му беше набола няколкодневна брада. Физически никога не бе изглеждал по-добре и отново я връхлетя мисълта какво силно привличане изпитва към този мъж, макар и да знаеше, че е отнел живота на съпруга й. Господи, що за жена беше?

— Здрасти, миличка — каза той и очите му грейнаха. — Тъкмо се канех да ти се обадя… — млъкна и лицето му помръкна. — Ей, какво има? Изглеждаш…

— Зле. Това ли искаше да кажеш?

Той се намръщи, когато Натали се шмугна покрай него и не спря, докато не стигна до средата на дневната.

— Да, и така може да се каже — Стоун се намръщи още повече. Объркването му беше очевидно. — Какво става?

— Защо ме излъга?

— Да съм те излъгал? За какво, по дяволите, говориш?

— Ето за какво говоря! — тя измъкна бързо снимката от чантичката си и я метна към него. Парчето хартия се завъртя във въздуха и се приземи на пода с лицето нагоре.

Стоун присви очи, после се наведе и я вдигна. Натали го наблюдаваше, за да види реакцията му.

— Откъде взе това? — попита той, като се изправи.

— От Флетчър.

— Разбирам.

— Това ли е всичко, което имаш да кажеш?

— Ти вярваш в това, което намеква снимката — той не зададе въпрос, а просто грубо установи фактите.

— Действията говорят повече от думите — гласът й, дрезгав и измъчен, сякаш идваше от нечие друго гърло. — Съжалявам да го кажа, но има и още. Един мой приятел журналист днес дойде да ме види.

Когато Стоун отговори само с враждебно мълчание, тя му предаде накратко разговора. Той се изсмя дрезгаво.

— Как, по дяволите, бих могъл да се защитя?

— Би могъл да опиташ.

— Защо? Ти вече си решила.

Макар и гласът й да прозвуча по-меко, обвинението в него продължаваше да съдържа режеща сила.

— Ами защитавай се. Слушам те.

— Добре тогава.

У него се чувстваше такава болка и поражение, че Натали усети непреодолимо желание да протегне ръка. След това обаче си наложи да не проявява никакво състрадание.

— Няма да отричам, че отидох до склада — казваше в този момент Стоун, — или пък че съм имал сблъсък с един директор на име Ралф Шенкъл, който всъщност ми предложи подкуп, за да се откажа, както личи на снимката. Но шпионинът на Флетчър е пропуснал да запечата на филм какво стана след това.

— И какво точно беше то?

— Показах на тоя приятел какво точно може да прави с парите си.

— Което означава?

— Че не взех шибания му подкуп! Това, което взех или поне заплаших, че ще взема, беше парче от задника на тоя скапаняк.

— Защо тогава това не личи на снимката?

На лицето му се изписа презрение:

— Ами сети се де!

— Значи искаш да кажеш, че който и да е направил тази снимка, нарочно не е запечатал факта, че си отказал подкупа.

— Точно това исках да кажа.

Думите му имаха смисъл. Смееше ли да му повярва? Отново? Страшно й се искаше. О, господи, искаше й се повече от всичко друго на света! Но все пак вярваше и на Даниел.

— Обичам те, Натали. Трябва да повярваш, че никога не бих ти сторил нищо лошо.

— Иска ми се да го вярвам — прошепна тя.

— Само че не го вярваш, нали?

Стоун сякаш се сви. Очите му загубиха цвета си, а ъгълчетата на устните му увиснаха надолу.

— Аз… — думите замръзнаха в гърлото й, докато сърцето й се пълнеше с лед, а съзнанието й със самопрезрение. Копнееше да му повярва, само че…

Когато не получи отговор, той трепна болезнено.

— Ти каза, че ме обичаш.

Натали не каза нищо. Той й се усмихна студено и подигравателно.

— Може и да имаш проблем с любовта си към мен, но и двамата знаем, че нямаше никакъв проблем да се намъкнеш в леглото ми, дявол да го вземе.

Кръвта се дръпна от лицето на Натали.

— Няма нужда да бъдеш груб.

— Така ли? А какъв трябва да бъда сега, можеш ли да ми кажеш?

Натали направи безпомощен жест с ръце.

— Това не води доникъде.

— Дяволски права си. Затова защо просто не се разкараш оттук?

Натали подскочи, сякаш я беше шибнал камшик.

— Какво?

— Чу ме добре. Махай се, по дяволите! Любов без доверие не съществува дълго. А е очевидно, че семейството ти е спечелило твоето доверие, а аз съм го загубил — той й обърна гръб и остана мълчалив сякаш цяла вечност, преди накрая да прибави: — Заключи вратата след себе си.

Натали излезе с механични движения като робот. Чувстваше, че ще се задуши от неизречените думи.