Мерилин Бакстър
Горещи тексаски нощи (25)

Двадесет и пета глава

Езикът му пресъхна като гипс, а кръвта във вените му се сгорещи и го загъделичка.

— Мога ли… да вляза? — попита тя, като избягваше погледа му.

— Разбира се.

Стоун се покашля, за да не звучи толкова дрезгаво гласът му, и й направи път.

Боже господи, ако някой му беше казал, че ще стане такова нещо, щеше да го нарече глупак. Но бъркотията в душата му, създала се от присъствието й, се охлади бързо, след като Натали влезе в осветената дневна и той погледна лицето й.

Беше бледа, макар и във всяко друго отношение да изглеждаше красива, както винаги. Знаеше, че я гледа като идиот, но очите му като че ли не можеха да спрат да се опиват от нея. Беше облечена в копринена блуза с цвят на праскови, панталони и шарени сандали. Косата й, поразбъркана, сякаш току-що беше правила любов, засилваше сексуалното напрежение, което изпитваше.

— Господи!

— Няма ли да ме попиташ защо съм тук? — попита дрезгаво тя и нацупената и долна устна потрепери.

Стоун осъзна, че вратата зад него все още е отворена, затвори я, облегна се на нея и си пое дълбоко дъх.

— Добре, защо си тук?

Този път, тя не избегна очите му, а погледна право в тях.

— Размислих.

— И?

Стоун едва не се олюля при този внезапен обрат на събитията, но си наложи да действа предпазливо. Не искаше да я подплашва още на вратата.

— Мисля, че може би трябва да обявим примирие и да работим заедно.

— Може би? Не ми звучи като да си кой знае колко сигурна.

— Не съм — отвърна тя с внезапна и смела откровеност. Имаше силна воля, но дълбоко в себе си беше нежна. Стоун се възхищаваше от тези качества у една жена. По дяволите, той се възхищаваше от всичко в тази жена, и именно в това беше проблемът! За момент му се прииска тя да не е замесена в това разследване, още повече в сърцевината му. Но всъщност бе престанал да мечтае отдавна. За него никога не бе имало Дядо Коледа и не си бе представял, че някога ще има.

— Ами седни и да поговорим.

Той махна към канапето. Натали кимна и се подчини. Отправи се натам и седна на ръба, сякаш бе готова да избяга, ако положението го налагаше. Но поне досега не го беше направила, за което Стоун предполагаше, че трябва да е благодарен.

— Искаш ли кола или кафе?

Тя поклати глава и с този жест показа малка, съвършена обица с диамантче на винт на ухото си. За момент Стоун се изкуши от мисълта да я целуне…

Той отмести рязко погледа си от нея и преглътна една ругатня.

— Нещо не е наред ли? — попита Натали със свити вежди.

— Не, няма нищо — тонът му звучеше грубо, но не му пукаше. Когато тя беше на такова разстояние, нещата като нищо можеха да се оплескат.

Натали стана.

— Виж, може би трябва да…

— Не, не си отивай. Моля те. Ще ти донеса малко кафе. Става ли?

Натали се поколеба, но седна. Той въздъхна облекчено. Знаеше, че едва не е развалил всичко с резкия си тон. Сега тя изглеждаше много по-притеснена, отколкото когато беше дошла. Стоун трябваше, да си държи здраво юздите, за да не я прогони.

Почувства как очите й го проследяват по пътя му към кухнята и всеки момент очакваше да чуе затварянето на входната врата. Докато се опитваше да напълни чашките с кафе, се чувстваше като с две леви ръце.

— Майната му! — извика той, когато изля половината от горещата течност върху ръката си.

Най-сетне влезе в дневната. Натали го гледаше с разширени очи — толкова дълбоки, че можеше да се загуби в тях.

Твърдо решен да сдържа треперенето на ръцете си, той се настани до нея и остави двете чаши на масичката за кафе. Натали посегна към своята, вдигна я и след като подуха малко течността, отпи. После я остави на чинийката и каза:

— У вас е хубаво.

Той усети как се изчервява. Питаше се дали тя е забелязала.

— По-разхвърляно е от обикновено — излъга той. За негова радост — лъжата мина.

— Сали ти е помогнала в обзавеждането?

— Как позна?

Лицето й изгуби предпазливото си изражение и за момент на Стоун му се стори, че тя ще се усмихне. Той затаи дъх.

— Всъщност не знаех. Повече или по-малко налучках.

— Е, права си. Тя получи онова проклето двуетажно легло, което искаше.

Този път Натали се усмихна и той усети стягане в слабините си. В усилие да отмести очи от долната й устна, посегна към кафето. Когато отново я погледна, усмивката й беше изчезнала, а тялото й беше сковано. Нима четеше мислите му?

— Виж, наистина не съм дошла тук за незначителни разговори.

— Няма нищо — каза безгрижно Стоун. — Можеш да го правиш. Никой не брои минутите.

— Не е там работата.

Той сви рамене.

— Добре, както кажеш.

— И просто, за да знаеш, нямам намерение да се извинявам.

Напрежението се превърна в мрачно мълчание, докато двамата се гледаха един друг.

— Не съм и очаквал — каза накрая Стоун.

— Също така настоявам за някои основни правила.

— Които са?

— Не искам да ме докосваш — тя помълча. — Ще можеш ли да се справиш?

— А ти?

Напрежението стана почти непоносимо, а очите им казваха неща за цяла книга.

— Да — каза предизвикателно тя. — И така, все още ли си заинтересован да слеем силите си, за да зная дали да говоря?

— Напълно — каза провлечено той, без да успее да прикрие сарказма в гласа си.

Тя го изгледа остро и продължи:

— Не зная откъде да започна — вдигна чашата си и я обхвана с две ръце. — Добре, първо на първо, искам да знаеш какво е мнението ми, т.е. че не съм си го променила относно… някои неща.

— Аз съм голямо момче. Мога да го преживея.

— Поддържах… мнението на семейството ми, че смъртта на Филип е била просто нещастен случай, че ти… — гласът й секна и тя преглътна мъчително.

Стоун не каза нищо. Отказваше да й помогне. Тя беше поставила основните правила и сега трябваше да сърба попарата си.

— Както и да е — продължи накрая Натали. — Те се задоволиха с това, че не си преценил добре, но все пак не си имал скрит мотив да застреляш Филип.

— Аха, точно така — гласът на Стоун беше твърд като погледа му. — Ако наистина го мислят, защо тогава Флетчър Уитмор е използвал влиянието си, за да накара Министерството на вътрешните работи да ме изрита? Но продължавай, това е друга история, към която ще се върнем по-късно.

Макар да изглеждаше притеснена, Натали продължи:

— Както вече ти казах, подозирах, че нещо се е случило, че Филип е имал някаква ужасна тайна — гласът й натежа, но тя бързо възстанови самообладанието си. — И когато накрая се окопитих достатъчно, за да мога да говоря, трябваше да зная какви ужасни обстоятелства са го принудили да потърси съвет от адвоката си в онзи ден.

Тя замълча, като играеше с кичур от косата си. Стоун използва момента, за да каже:

— Нямах намерение да те питам, защото си казвах, че това няма значение, но има. Защо промени решението си относно мен, относно нашата работа заедно? Очевидно си мислиш, че съм застрелял нарочно съпруга ти?

Тя не трепна, но и не отговори. Вместо това го погледна с дълбоките си тъжни очи.

Стоун също не каза нищо, макар да му се искаше да я сграбчи и да я принуди да каже, че вече не смята, че е застрелял нарочно съпруга й. Но не го направи; какво щеше да промени с това?

Тя вече беше казала, че не смята да се извинява, задето го е нарекла подкупно ченге, тръгнало да си търси печалбата. Каквото и да кажеше или направеше в този момент, нямаше да я накара да мисли другояче. Но въпреки това беше тук, следователно може би имаше някакви съмнения. Или просто така му се искаше?

— Дойдох тук, защото ти имаш опита и връзките, които аз нямам.

Тихите й неочаквани думи го върнаха рязко в реалността.

— Значи ще получиш каквото искаш и след това ще ме ритнеш в топките? Затова ли е всичко?

— Би трябвало да съм си изгубила ума, за да си помисля, че от съвместната ни работа може да се получи нещо — процеди отвратено тя и понечи да се изправи.

Господи, беше по тъп и от тухлена стена! Щеше ли някога да се научи да държи езика си зад зъбите?

— Виж, малко прекалих, разбираш ли? Няма да се повтори.

Натали се опита да се отпусне, макар че остана права и скована, а в стаята се възцари мълчание. След малко Стоун го наруши:

— Разкажи ми всичко, което се случи, преди Филип да отиде да се срещне с адвоката си. Всъщност станало ли е нещо, за което ти да знаеш?

Връхчето на езика й се показа, за да навлажни долната й устна. Стоун изстена вътрешно, но наложи на мисълта си да се върне към работата.

— Да, той имаше един тайнствен телефонен разговор и след това отиде да се срещне с някого в полунощ. И двата пъти в очите му личеше страх.

— Но ти не можа да го накараш да ти каже нищо?

— Нищо, освен че всичко щяло да се оправи, че той щял да се погрижи.

Стоун се почеса по брадичката.

— Нещо друго?

— Имало е вероятност да се откаже от кампанията.

— Да се откаже от кампанията? Кой, по дяволите, ти каза това?

Натали разказа за срещата си с журналиста. Стоун зарови пръсти в косата си.

— Права си, звучи така, сякаш съпругът ти наистина е потъвал в нещо като плаващи пясъци — той помисли малко и попита: — Какво стана, когато каза на свекър си за твоето разследване? Той получи ли удар?

— Да, също и останалите от семейството, но главно Флетчър, както ти се досети.

След това Натали му разказа за земята, която Флетчър искаше да й предложи като подкуп.

— По дяволите, някой ден този човек ще… — Стоун млъкна, когато видя как по лицето й преминава болка. Или може би гняв? Ставаше нещо, за което тя не му казваше, но сега моментът не му се стори подходящ да настоява. И без това примирието им стоеше на твърде несигурна почва.

— Е, имаше ли някой друг на този поучителен вечерен купон?

— Деловият управител и семейният адвокат.

— Следователно не е тайна какво си намислила да правиш?

— Не…

— Някакви други заплахи, освен онази по телефона?

— Получи се още едно фалшиво обаждане, този път у детегледачката.

Когато му обясни, Стоун изруга. Дали тя не си мислеше, че той има нещо общо и с това обаждане?

— Не, не си мисля.

— Значи четеш мислите ми?

— Не, чета по очите ти. И зная, че никога не би сторил нещо лошо на Кланси.

— Все пак ти благодаря за това доверие.

Настъпи дълго, неприятно мълчание, Натали потърка слепоочията си, сякаш имаше главоболие.

— Не съм сигурна, че това…

— Да, по дяволите, добра идея е, но е по-добре да знаеш, че няма да пипам с ръкавици или да стъпвам на пръсти около теб, тъй като съм невинен. Признавам, че невинаги съм действал по книга, че съм разтягал правилата до крайност, но бях дяволски добро ченге, независимо какво ти, Рътджърс или който и да било друг си мислите — той млъкна и се опита да се овладее. — Като говорим за Рътджърс, обаждал ли ти се е след онзи ваш разговор?

Натали се намръщи.

— Не, и не съм очаквала.

— Но се обзалагам, че в момента, в който си излязла от кабинета му, е вдигнал слушалката и се е обадил на Флетчър Уитмор.

— Какво искаш да кажеш?

— Съвсем скоро ще разбереш.

Натали си пое дълбоко дъх и изправи рамене.

— Е, каква е твоята версия на историята? Да я чуем.

За момент очите им се срещнаха. В неговите не можеше да се прочете нищо, а в нейните личеше недоверие.

— Бях в банката да внеса пари, когато ви видях да влизате със съпруга ти. Също така видях двама мъже да влизат веднага след вас. Знаех, че са намислили нещо недобро. Така и стана — единият от тях извади пистолет и вместо да се прицели в касиерката, го насочи към Филип. Този с пистолета видя, че съм извадил моя, стреля към мен и ме улучи в ръката — той й показа белега. — Виж сама. Както и да е, този куршум ми попречи да се прицеля добре и застрелях съпруга ти.

— Ами банковият обир?

— Нагласена работа. Чисто и просто за да се доберат до съпруга ти.

— О, господи! — прошепна тя и се извърна настрани.

— Знам колко болезнено е това за теб.

— Не, не знаеш, но не съм дошла тук за съчувствие!

Той си пое дъх.

— Добре, щом така искаш.

— Така искам.

— Ами щом сме започнали да разголваме душите си — рече ниско и дрезгаво той, — не е лошо да знаеш, че макар съвсем случайно да се оказах онзи ден в банката, бях поставил един от тайните ни агенти в щаба на кампанията на Филип:

— Имаш предвид шпионин?

— Да, може и така да се нарече.

— Защо?

— Защото той се открояваше най-много от целия клан и очевидно управляваше бизнеса на семейството. И защото в един склад на другия край на града се случи нещо, поради което стана необходимо да се разследва семейната компания на Уитморови — и тъй като Натали гледаше така, сякаш не разбираше нищо, Стоун продължи: — На другия край на града има един склад, нает от компания на име „Тексас Аеро Индъстриз“. Това име говори ли ти нещо?

— Не.

— Е, за да съкратим историята, те произвеждат нискокачествени самолетни части и ги продават на търговския аерофлот като оригинални, което е довело до смъртта на невинни хора.

— И какво общо има това с нашия разговор?

— Един мъж беше застрелян там.

Тя сложи ръка на сърцето си.

— Съжалявам, но все още не разбирам какво общо има това с Филип.

— Ще разбереш.

Натали стисна устни и зачака.

— Един от хората ми беше пристигнал на мястото точно преди човекът да умре. Той се задушавал в собствената си кръв, но все пак се опитал да говори — после й разказа как мъжът прошепнал името „Уитмор“, а след това намерили визитката в джоба му.

Натали ахна:

— Едва ли искаш да кажеш, че Филип или някой друг от моето семейство е замесен в това убийство или в каквото и да било друго, засягащо тази компания?

— Точно това искам да кажа.

Очите на Натали сякаш хвърлиха огън по него.

— Това е нелепо!

— Това е истината!

— Но смъртта на този човек може да е била свързана с нещо извън компанията.

— Проверих това, но макар и да е играл здраво комар, не…

— Виждаш ли, ето ти отговора — прекъсна го Натали с нисък и пресеклив глас.

— Не съм съгласен.

Звуците на горещата нощ пулсираха около тях.

— Не давам и пет пари какво казваш — в очите й се отразяваше цялото й нещастие.

За момент му се прииска да отстъпи. Само че не можеше. Беше я предупредил, че няма да я пипа с ръкавици.

— Натали, помисли за това, което ти казах. Резултатът си остава все един и същ. Твоето семейство би могло да бъде замесено в убийство и отговорно за продължаващи загуби на живота на невинни хора.

— Не! Този път ти не само прекали, но и здравата прекрачи границата! — Натали скочи на крака. — Отказвам да слушам и дума повече от твоите психарски брътвежи!