Мерилин Бакстър
Горещи тексаски нощи (3)

Трета глава

Стоун излезе от стаята на дъщеря си и най-накрая се предаде на глада. След болничната храна се беше почувствал изстинал като блюдата, които сервираха там. Но все пак, ако смяташе да яде нещо, трябваше да се отбие в банката, за да изтегли малко пари.

Малко след това той спря на паркинга и изруга, щом видя дългата опашка от коли, чакащи да използват банковия автомат. Докато работеше в остинския полицейски участък, беше използвал все тази банка и даже след напускането на града си бе оставил открита сметка с двеста долара в нея. Но всеки път, когато спираше пред Първа остинска, си спомняше как се бе забъркал в тези лайна, как случилото се точно в тази банка бе запратило живота му надолу по канала на тоалетната. Все още виждаше как лицето на капитан Рътджърс почервенява като домат и брадичката му потреперва.

— Не смей да ми се правиш на много умен! Ти си бомба със закъснител, Макол, и само чакаш да избухнеш. Единствената причина още да ми се мотаеш тук е, че под всичките тия лайна си добро ченге или поне някога беше. Не знам какво ти става, но каквото и да е, най-добре го изхвърли на боклука, преди ти да бъдеш изхвърлен! Ясен ли съм?

— Да, господине.

— И по-добре да е така. Този път ще ти прикрия задника, но за последен път. Дръж скапаната си служебна кола далеч от витрините на магазините. Ще можеш ли да устискаш? Тоя ти навик да вършиш всичко „по твоя начин“ трябва да изчезне. Ще играеш по правилата или ще те отстраня от длъжност.

— Да, господине — повтори Стоун и пъхна ръце дълбоко в джобовете на панталоните си, за да не удари някое кроше на началника си.

Рътджърс изпусна още няколко облачета дим от цигарата си и каза:

— Хайде, омитай се оттук.

Стоун се върна в кабинета си и затръшна вратата след себе си, макар че продължаваше да усеща погледите на останалите в залата. Слава богу, че имаше щори. Поне нямаше да могат да видят съсипващия го яд.

Той се строполи на скърцащия стол зад потъналото в безпорядък бюро и потисна желанието си да прибави още една вдлъбнатина в дървото с ръка. Сви пръсти в юмрук и изскърца със зъби. Какво от това, че имаше навика „да върши нещата по свой начин“, както Рътджърс нахално се бе изразил?

Винаги свършваше работата си и знаеше, че в повечето случаи равнопоставените му го уважаваха, дори понякога се страхуваха от него. Когато станеше напечено, колегите му искаха той да е зад гърба им. „Това все трябва да говори нещо,“ помисли си Макол и в устата му отново се настани онзи кисел вкус.

Все пак за нещастие имаше някои, които не се стараеха да крият мнението си, че той нарушава твърде много правила и все безнаказано. Стоун отказваше да се притеснява правеше това, което трябваше.

Само след няколко минути вратата на офиса на Рътджърс отново се отвори и той изкрещя:

— Ела тук на бегом, Макол!

Стоун отново изскърца със зъби, този път още по-силно, като си мислеше, че Рътджърс ще излее върху него поредната тирада заради потрошената кола. Затътри се вяло към владенията на капитана.

— Седни — нареди Рътджърс. — Има още едно убийство.

Стоун разхлаби вратовръзката си, сякаш всеки момент щеше да се задуши.

— Къде?

Дали думите му звучаха толкова уморено и отвратено, колкото се чувстваше?

— В един склад в източната част на града — отговори Рътджърс, запали цигара и засмука дима.

Стоун бръкна в джоба си и направи същото като капитана. Може би ако спреше пиенето, щеше да откаже и цигарите. Е, това беше хубава идея.

— Складът работи под името „Тексас Аеро Индъстриз“ — каза друг детектив. — Човече, те са голямо предприятие.

— Случайно да ти светва лампата при това име, Стоун? — попита Рътджърс.

Стоун се размърда на стола си.

— Не. Трябва ли?

— Не е необходимо — отвърна Рътджърс. — Просто си помислих, че би могло.

— След като е такова голямо предприятие — каза Стоун, — мислиш, че може да са част от конгломерат?

— Повече от вероятно — отговори Рътджърс и насочи вниманието си към цветнокожия детектив. — Том, защо не вземеш да осветлиш Макол по подробностите?

Том се обърна към Стоун, който избра точно този момент, за да кихне.

— Наздраве — каза усмихнато негърът.

— Благодаря — промърмори Стоун.

— Като начало — продължи Том, — там правят самолетни части.

— И така, на кого са светили маслото? — настоя Стоун, решен, че лято или не, няма да си позволи да пипне пневмония с този климатик, който духаше право във врата му.

— Един служител на име Уилям Бледсоу. Когато пристигнахме на мястото, беше проснат по средата на пода и в гърдите му имаше дупка от куршум.

— Мъртъв? — попита Стоун.

Том поклати отрицателно глава.

— Всъщност ме сграбчи за ризата и се опита да ми каже нещо. Имаше толкова много кръв в устата си, че успя да изломоти само „пистолет“ и „Уитмор“ — черният детектив се усмихна и добави: — И ако още не чаткаш, опитай с това. Куршумът е преминал право през визитната картичка на някой си Уитмор, която е била в джоба му. Разбира се, проклетият куршум е минал точно през собственото име. Знам поне четирима човека с тази фамилия, но от картичката не личи кой е.

— Като например Уитморови със скотовъдната ферма ли?

— Съмнявам се — вметна бързо Рътджърс.

Стоун насочи поглед към капитана.

— Какво ви кара да мислите така?

За момент Рътджърс сякаш се сгърчи от неудобство. После се покашля и каза:

— Първо на първо, Уитморови са голяма, силна фамилия с много пари.

— Е, и? — настоя Стоун.

Рътджърс присви очи.

— Значи не се разхождат наоколо да пушкат хората, за бога! Те са фамилия от класа.

Стоун изсумтя презрително.

— Откога класата означава, че не можеш или не си извършил убийство?

— Тези хора нямат нужда да извършват убийства, те са порочно богати. Дори и Господ взима пари назаем от Уитморови, когато закъса!

Стоун поклати глава.

— Обикновено се установява, че когато са порочно богати, са си порочни поначало. Точно сега името Уитмор с просто една следа. Нямаме друг избор, освен да тръгнем по нея.

Рътджърс не каза нищо, но Стоун знаеше, че под привидно спокойната си повърхност капитанът беснееше. По някаква причина искаше да предпази Уитморови, което подразни любопитството на Стоун и направи случая още по-интересен в неговите очи.

Той отново насочи вниманието си към детектива:

— Бил ли е някой свидетел на стрелбата?

— Да не мислиш, че някой ще признае? — рече Том. — Самият началник на завода изглеждаше шокиран, но смята, че случилото се е свързано с профсъюзите. Компанията от месеци насам си има проблеми с тях.

— Какво казват момчетата от лабораторията? — попита Стоун. — Откриха ли нещо?

— Все още пресяват нещата — добави детективът, — но няма да открият нищо, което да ни помогне.

Поговориха още малко за стрелбата, след това Рътджърс каза на детектива да ги остави сами със Стоун.

Веднага щом вратата се затвори зад офицера, капитанът още веднъж присви очи към Стоун.

— Даже не си го помисляй.

— Какво да не си помислям?

— Да ми се правиш на света вода ненапита. Играеш си с идеята, че може някой от фамилията Уитмор да е замесен в това убийство, а това просто не е така.

— Знаеш ли нещо, което не ми казваш, капитане?

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това?

— Искам да попитам откъде знаеш, че не са замесени?

— Шесто чувство.

— Е, за мен шестото чувство не е достатъчно.

Шестото чувство на Рътджърс явно беше доста силно, защото очевидно знаеше всичко със сигурност.

— И така, какво предлагаш?

Стоун се придвижи още малко към ръба на стола си.

— Предлагам да ги проверим така, както всеки друг при разследване за убийство.

— Виж сега, Макол, не можеш ей така да обвиниш в убийство една от най-известните и съблюдаващи закона фамилии в Остин!

Стоун стисна зъби, като се надяваше, че това, което възнамерява да каже, няма да вбеси още повече шефа му.

— Не предлагам да ги обвиняваме в каквото и да било. Казвам просто да ги проверим. Ако няма доказателства, ще се оттегля с подвита опашка.

— Глупости, Макол, поне спри да ме будалкаш. Ти си като питбул. Щом забиеш зъби в нещо, не знаеш кога да пуснеш.

Стоун се усмихна невесело:

— Затова съм и толкова ценен за този участък.

Рътджърс се намръщи още повече.

— Добре, добре, проведи си разследването, но е важно да бъдеш дяволски дискретен, чу ли?

— Тъй вярно — каза Стоун и се изправи.

— Звучи така, сякаш тази работа ти носи наслада. Имаш ли нещо против да ми кажеш защо?

— Ни най-малко. Повръща ми се от хора с пари и власт, дето си мислят, че даже и лайната им не вонят!

Три дни по-късно Стоун Макол прочете внимателно всяка дума от гъсто изписания лист.

Уитмор беше едно от най-големите имена в Остин, синоним на власт и богатство, придобито чрез земя, добитък и нефт.

На повечето хора фамилията Уитмор им се струваше величествена, горда и недостъпна, свързана с историята на Тексас чрез създателите на Конституцията на страната. Уитморови бяха наистина едри земевладелци, от стария Запад.

Еймъс Флетчър Уитмор бе пристигнал в хълмистата, не много гориста земя на Тексас в началото на 1870-а, само няколко години след службата си в армията на Конфедерацията. С него била и младата му съпруга — Катлийн. Двамата си построили двуетажен дом на едно отдалечено място.

Първоначалният парцел от 180 акра на двойката скоро прераснал в петнадесет хиляди акра, а Еймъс и Катлийн имали само едно дете — Вон Еймъс. Треперели над него и се оказало, че имали право. Момчето израснало не само будно, но и много предприемчиво.

През 1915 година Вон се оженил за Тили Милъм, роднина на полковник Бен Милъм. Всички наоколо им се възхищавали.

Семейството имало три деца — две момичета и едно момче. Момичетата загинали трагично и останал само синът, Флетчър, кръстен на дядо си.

Години по-късно, след смъртта на родителите си, Флетчър продължил нещата оттам, където спрели Вон и Тили. Той се оженил и отгледал трима сина. Всеки от тях наследил първокачествена земя и продължил традицията на Уитморови…

— Добре де — промърмори Стоун и затвори с шляпване папката, взе си една цигара и я запали.

Загледан напред в празното пространство, той всмука два пъти и я загаси в пепелника, където имаше купчина наполовина изпушени.

Каза си, че трябва да си отиде у дома, защото очните му ябълки бяха станали толкова грапави, че не можеше да мигне, без да трепне болезнено. Не смееше да разтърка клепачите си; това само щеше да влоши положението. Примижа и погледна часовника на стената в офиса си. Минаваше полунощ.

Захвърли молива, залюля се на стола си и се заслуша в скърцането му — странно успокояващ звук в празния офис. Отвратен от идиотската насока на мислите си, той се изправи и посегна към следващата папка, съдържаща данни за бандата Уитмор, както напоследък бе започнал дати нарича мислено.

Не можеше да отрече факта, че са страховито семейство и ако имаше поне малко разум в главата си, щеше да провежда това разследване с ръкавици. Но знаеше, че няма да го направи. Първо съмняваше се, че изобщо някога е имал здрав разум в главата си. И второ, никога в живота си не беше пипал с ръкавици и нямаше намерение да започва сега.

Това, което наистина смяташе да започне, бе проучване в дълбочина живота на Уитморови. Всъщност вече беше започнал с предизборната кампания за сенаторско място на Филип Уитмор. Беше поставил един офицер под прикритие като доброволец, за да наблюдава отблизо Уитмор.

С помощта на други източници, които му дължаха услуги, беше съставил свое досие на семейството. Останалата част от тази информация се вторачи в него, когато отвори отново папката, леко разочарован, че не е открил никаква лична мръсотия.

Що се отнасяше до фирмената мръсотия — е, тук нещата стояха другояче, макар че не бе изследвал всичко. Все още. Но това бе следващата стъпка в плана му за действие. Нямаше да остави и един камък необърнат в хода на разследването си, въпреки слабите нерви на капитана.

Очите му пробягаха по най-горния лист хартия. Изпъкваха само две неща: Стенли Уитмор, най-младият син, беше женен за алкохоличка, постъпвала и излизала от два частни санаториума, и Марта Уитмор, съпругата на Флетчър, бе прибрала малко сираче, станало част от семейството и по-късно омъжило се за Филип, най-големия син.

За широката публика Уитморови представляваха идеално семейство. И все пак шестото чувство на Стоун му подсказваше нещо друго. Бяха от типа хора, дето вършеха греховете си зад затворени врати. Богатството им осигуряваше дискретност.

Да, нещо тук смърдеше и той нямаше намерение да се откаже. Никое ченге, което струваше и пет пари, нямаше да го направи. Когато човек, току-що прострелян и умиращ, промърмори името на дадено лице, чиято визитна картичка се намира в джоба му, има ли друг избор ченгето, освен да разследва?

Телефонът до лакътя му иззвъня. Стоун подскочи, изруга и посегна към слушалката.

— Макол.

— Здрасти, старче, тук е Лари.

Лари Медоуз беше негов приятел и бивш партньор в полицията. Сега бе в състояние да му върне услуга, защото работеше за голяма застрахователна компания с огромно влияние. Компанията имаше достъп до хора от висшите кръгове.

На няколко пъти Лари се беше опитвал да придума Стоун да напусне полицията и да работи с него. Стоун дори не бе обмислял това предложение. Харесваше му да бъде ченге. Или може би се чувстваше по-добре в клоаката — болезнена мисъл, която винаги отхвърляше.

Но въпреки това се радваше, че „в кухнята“ има някой като Лари, когото можеше да извика на помощ. Беше му се обадил да го попита дали не знае нещо за „Тексас Аеро Индъстриз“. Лари бе отговорил отрицателно, но бе обещал да провери.

— И защо, по дяволите, будуваш по това петляно време? — попита сега Стоун.

— Мардж взе децата и замина при майка си за няколко дни.

— Аха, и на теб ти е кофти в голямата къща, а?

— Много точно казано за размерите й. А и не ми харесва.

Стоун се изсмя:

— Ами да, бас държа, че не я харесваш, щото си кучи син с късмет.

— От къде на къде?

— Заради Мардж. Тя е мечтата на всеки божи мъж.

— Да бе, май че си прав. Ама и децата ми липсват не по-малко.

Неочаквано стомахът на Стоун се сви на топка. Познаваше това чувство. Неговото собствено дете толкова му липсваше, че понякога му прилошаваше.

— Стоун, там ли си още?

— Аха.

— Намерих, колкото можах, информацийка за „Тексас Аеро“ и работата на склада им.

Стоун се оживи.

— Страхотно!

— Не е кой знае колко, но е всичко, което можах да направя.

— Повече от това, с което аз разполагам. Изпрати ми го по факса, става ли? Дължа ти услуга.

— Не, не ми дължиш. Аз винаги ще ти дължа. Не забравяй, че ако не беше ти, сега нямаше да съм жив.

— Е, все пак ти благодаря.

— Дано да ти помогне.

Няколко секунди по-късно Стоун посегна към факса и взе няколко листа хартия. Адреналинът му се беше вдигнал до такова ниво, че го караше да се поти, а устата му беше пресъхнала.

Той се отпусна назад и започна да чете. В началото имаше информация, която и Стоун вече знаеше. Беше научил от доклада на детектива за убийството, че в склада се произвеждат самолетни части и че след това се продават на търговски авиолинии. Това само по себе си не беше голяма работа, поне на пръв поглед.

Нещото, което беше наистина голяма работа и което Стоун не знаеше, беше, че фамилия Уитмор притежава сградата.

Почувства как вълнението му нараства. Значи ако притежаваха сградата, може би притежаваха и част от фирмата, която я заемаше? И какво означаваше това?

Може би убийство?

Стоун се изправи, потърка отново очите си и се обади на Лари да му каже, че информацията е точно такава, каквато се е надявал да бъде.

— Още веднъж благодаря, стари приятелю. Ако можеше сега да влезеш в тази стая, щях да се изкуша да целуна грозния ти сурат.

— От прекалено дълго време си разведен, Стоун. Вземи се в ръце.