Мерилин Бакстър
Горещи тексаски нощи (23)

Двадесет и трета глава

Тримата мъже отново трябваше да се срещнат в луксозния Остински клуб, както бяха правили и преди.

— Сам ли сте тази вечер, господине? — попита облеченият в смокинг сервитьор мъжа, които сядаше на кръглата маса.

Клиентът дори не погледна сервитьора.

— Очевидно си нов тук.

— Да, господине.

— Къде е Уогнър?

— О, възложиха му друга стая, господине.

Студените очи се обърнаха към младия мъж, който се сви вътрешно.

— Иди да му кажеш, че сега му е възложено нещо друго — моята стая. Ясно?

Сервитьорът преглътна толкова мъчително, че адамовата му ябълка сякаш получи спазми.

— Ъъъ, сбърках ли нещо, господине? Искам да кажа…

— По дяволите, разкарай се оттук и направи каквото ти казах. Веднага!

Младежът се завъртя на сто и осемдесет градуса толкова бързо, че едва не се препъна в собствения си крак. После възстанови равновесието си и изхвръкна от стаята.

Няколко минути по-късно в стаята влезе друг мъж и се усмихна.

— Съжалявам, господине, като че ли се е получило объркване. Не знаех, че ще идвате — без да прибави нищо повече, той постави пред госта чаша бърбън с кола.

Без да го погледне, мъжът кимна. Едва когато сервитьорът напусна стаята, той се обърна. Точно тогава мъжете, с които трябваше да се срещне, прекрачваха прага на стаята.

— Никога повече не закъснявайте.

Ралф погледна Луис, сякаш искаше да каже: „О, не, само не поредния трън в задника му!“

— Съжалявам, шефе — каза Луис. Изглеждаше така, сякаш всеки момент можеше да направи беля в гащите си.

— Е, аз пък не съжалявам — рече Ралф с неочаквана дързост. — И на нас може да ни се случи. Освен това не сме някакви улични песове, които можете да подритвате, когато ви хрумне. Акълът ни не е по-малко от вашия и можем да отидем навсякъде и да си намерим друга работа.

— Ей, Ралф — каза Луис, като очите му се местеха бързо от единия към другия. Той хвана голямата си лула и я пъхна между зъбите си. — Я се успокой. Шефът не искаше да каже нищо лошо.

Лицето на шефа беше лишено от всякакво изражение, но когато изгледа двамата от глава до пети, очите му изглеждаха изцъклени като на мъртвец.

— Ако някой от вас посмее да ми противоречи още веднъж, наистина ще съжалявате — той помълча, за да могат да възприемат думите му, и продължи с напълно различен тон: — А сега, ако бъдете така любезни да седнете, ще преминем към работата.

— Каква е работата този път, шефе? — попита Ралф. Гласът му беше станал мек като стопено масло.

— Същата като преди, господа. Натали Уитмор — той направи пауза. — А сега и онова проклето ченге — Стоун Макол. Душил е около стария склад и е задавал въпроси, което може да ни създаде още неприятности.

— Кажете ни какво да правим и ще го направим — каза ентусиазирано Луис.

Другият мъж се усмихна.

 

 

Натали нямаше търпение да вземе Кланси не само защото се тревожеше за новата гледачка, а и защото имаше нужда да прегърне детето си.

Макар и денят да не бе минал ужасно, не беше и страхотен. Тъкмо да продаде една къща, и младата двойка нещо се уплаши и се отказа. Също така не можеше да прогони от ума си барбекюто и подкупа на Флетчър. В един момент се чувстваше готова отново да му се противопостави, а в следващия не искаше да го вижда повече. Но тъй като знаеше, че второто не е възможно, приключи с тази мисъл.

Докато Марта е жива, Натали не можеше да държи Кланси далеч от фермата, което означаваше, че понякога ще се сблъсква със свекър си. Също и това, което й беше казал Скот Тимпсън за плановете на Филип да се оттегли от кампанията, я преследваше денонощно и засилваше чувството й за вина. Трябваше да разбере какво е накарало Филип да замисли такава драстична мярка. Политиката бе означавала за него повече, отколкото самата тя.

Само ако… Не! Не можеше повече да се самонаказва. Беше си чиста загуба на време — не можеше да върне времето назад. Единствената й възможност бе да върви напред, което поне в едно отношение вече правеше.

Тази сутрин беше подписала документите за къщичка, която се намираше близо до скромния дом на гледачката и до офиса. Смяташе, че ще се почувства по-добре, когато подпише договора, но това не стана. Имаше толкова работа за вършене, преди да стане възможно пренасянето, следователно с Кланси трябваше да останат още известно време във фермата.

— Чудесно — измърмори тя, измъчвана от пулсиращата болка в лявото слепоочие и лошото си настроение, докато не видя Кланси от вътрешната страна на стъклената входна врата, с допряно до стъклото носле. Когато детето забеляза майка си, заподскача и запляска с ръце.

Главоболието на Натали отлетя заедно с лошото й настроение. Тя се втурна нагоре по пътеката и когато Марджи Чеиз, гледачката, отключи вратата, се наведе, взе дъщеря си на ръце и я прегърна здраво.

— Мама! — извика Кланси, усмихна се широко и й показа всичките си зъбки.

След като я целуна по бузката, Натали се обърна към Марджи, която беше висока, тъмнокоса и привлекателна.

— Какво правите тук, госпожо Уитмор? — попита Марджи.

— Наричай ме Натали, ако искаш — отвърна тя и се засмя на Кланси, която се опитваше да свали обицата й.

— Добре, Натали, но пак повтарям, че съм изненадана, задето те виждам тук.

Натали я погледна объркано.

— За какво говориш?

Този път Марджи изглеждаше объркана, след това като че ли изпита неудобство.

— Ами просто не те очаквах, това е всичко.

— Марджи, изобщо не те разбирам. Естествено, че си ме очаквала, освен ако не си искала детето ми да преспи у вас, което не влиза в уговорката ни — Натали се усмихна.

Марджи поклати глава:

— Не, не ме разбираш. Някакъв мъж се обади и каза, че си му дала разрешение да вземе Кланси и че пристига след малко.

Натали се вцепени и по вените й пропълзя хлад.

— Обадил се е някакъв мъж? — повтори тя задавено.

— Аха.

— И ти… Ти нямаше да му дадеш да вземе Кланси, нали?

— Не и докато не ти се обадех, за да проверя. Всъщност се канех да направя точно това, но ти пристигна в този момент. И все пак си мислех, че обаждането е напълно в реда на нещата, защото… — гласът й секна, сякаш едва сега беше забелязала пребледнялото, слисано лице на Натали. — Искам да кажа, че ти… — и отново се спря по средата на изречението. Нейното лице също пребледня.

— Точно така. На никого не съм давала разрешение да взема детето ми.

— Тогава кой? Искам да кажа…

— Не зная — каза Натали и в гласа й пролича нарастваща паника. — Но съм дяволски сигурна, че ще разбера.

Малко след това Натали спря в гаража на фермата и слезе, после изчака, тъй като Даниел тъкмо спираше до нея.

— Здрасти, сестричке — каза той, като слизаше от мерцедеса си с куфарче в ръка.

Натали нагласи спящата Кланси на единия си хълбок, облегна се на колата си и се втренчи в Даниел.

— Господи, какво има? Изглеждаш така, сякаш някой току-що е прерязал гърлото ти.

— Мисля, че точно такова е било намерението му.

— Но кой е той? За какво, по дяволите, говориш?

Натали се огледа наоколо, сякаш стените на гаража можеха да имат уши.

— Кажи ми, Натали!

Тя си пое разтреперано дъх и му разказа какво се е случило. Когато свърши, неговото лице беше същото.

— Нима мислиш, че Кланси е мишената? — попита невярващо той.

— Не, просто мисля, че този луд иска да ме сплаши — Натали направи пауза. — Но ако открия, че всъщност не е така, ще направя всичко, за да предпазя детето си.

— Господи! — повтори Даниел.

Кланси се размърда. Натали я погали по гърба, докато я успокои.

— Кой мислиш, че стои зад всичко това и защо?

— Първата ми мисъл беше за Флетчър.

Даниел се намръщи.

— Същото каза и когато получи онази заплаха по телефона, която досега се оказа празна. Както и да е, не вярвам да е татко. Той не би позволил и косъм да падне от главата на Кланси.

— На Кланси не, но от моята.

— Не, грешиш — каза Даниел и потърка брадичка. — Виж, какво ще кажеш аз да се погрижа за всичко това? Ще видя какво мога да открия. Очевидно някой друг, освен татко не иска да се ровиш. Като те гледам, май не си в състояние да мислиш трезво, а какво остава за нещо друго — той нежно стисна рамото на Натали. — Обещавам, че нищо няма да се случи нито на теб, нито на Кланси.

— Виж, Дани, не мога да ти позволя все да ме отърваваш от неприятностите. А и това е моя битка.

— Можеш, защото е и моя битка.

Натали се надигна на пръсти и го целуна по бузата.

— Никога не се променяй, Дани. Не мисля, че бих могла да го понеса.

Даниел не каза нищо, но Натали усети как погледът му я проследява по целия й път към къщи.

Слава богу, Кланси все още спеше, когато стигнаха до техните стаи. Натали я сложи в леглото, после се съблече и влезе под душа.

Няколко минути по-късно тялото й се чувстваше освежено, но в съзнанието й продължаваше да цари бъркотия. Знаеше, че Даниел има добри намерения и че може да му довери живота си, но не биваше да стои ей така и нищо да не прави, особено когато не можеше да потисне страха, който нарастваше в нея.

„И какво трябва да направя сега? — запита се тя, докато влизаше в кухнята, за да сложи кафе. — Може би трябва да размисля. Не! Би било чисто самоубийство да му позволя да се върне в живота ми.“

А може би не беше?

Дъхът й внезапно секна и тя едва не се задави от глътката кафе, която току-що беше отпила. Ами ако Стоун се беше обадил на детегледачката? Но когато отново възстанови дишането си, сърцето й отхвърли тази мисъл, след като си спомни случката с мравките в парка.

Въпреки че не вярваше той да стори нещо лошо на нея или Кланси, не можеше да си представи отново да се обърне към него. И все пак не можеше да довърши мисията си сама. Сега вече го осъзнаваше. Имаше нужда от професионална помощ, но мисълта да оголи душата си, пред който и да е от частните детективи, с които бе разговаряла досега, също й се струваше непоносима.

Каквото и да бе казал, Даниел не можеше да й помогне. Дълбоко в себе си Натали усещаше, че той също не искаше да се рови в смъртта на Филип, както и другите членове на семейството. Не желаеше да настройва всички срещу Даниел. Нямаше да може да го понесе.

И така, можеше ли да работи заедно със Стоун? Поне да го държи под око и да го използва? Но имаше опасности, които не биваше да пренебрегва.

Ами силното привличане между тях? Можеше ли да се справи с тази най-голяма опасност? Но първо трябваше да си наложи да вдигне телефона и да му се обади.

Трябваше ли? Тя погледна телефона, като го оприличаваше на някакво зло. Господи, не знаеше. Но знаеше едно нещо — беше твърде изтощена, за да взима каквито и да било решения сега. Можеше да свърши това на другия ден.

На другия ден щеше да си купи и пистолет.