Мерилин Бакстър
Горещи тексаски нощи (22)

Двадесет и втора глава

— Да не си посмял да направиш нещо лошо на мама!

Мъжът я погледна злобно.

— Разкарай се оттук, хлапе, преди на теб да ти се е случило нещо лошо.

— Моля те, Нат, иди си в стаята. Аз ще се оправя — разширените от уплаха очи на Натали се местеха бързо от майка й към мъжа и обратно.

— Не, мамо! — извика тя — той пак ще ти стори нещо лошо!

— Разкарай се оттук! — изрева мъжът, бръкна в джоба си и извади автоматичен нож.

— О… господи… О… господи! — проплака майка й, сви се до стената и покри с ръце изпитото си лице.

Натали не беше планирала да прави това, но при вида на ножа нещо в нея се отключи. Тя се хвърли към мъжа и макар че той я удари отляво и я метна през стаята, това не я разколеба.

Този път се спусна като торпедо и скочи на гърба му. Той отново я изтърси от себе си, след това се обърна и насочи ножа право към нея.

— Не! — изпищя майка й. — Не наранявай детето ми!

Натали стоеше като парализирана…

Натали се изправи в леглото като изплашена сърна, замръзнала в светлините на фаровете. Сърцето й биеше толкова бясно, сякаш се канеше да строши ребрата й. Тя потрепери и си пое няколко пъти дъх, но това не успя нито да забави пулса й, нито да спре потта, която се лееше от нея.

„О, господи — изплака безгласно, — дали някога ще свърши този кошмар? Нима ще бъда измъчвана до края на живота си?“ След сватбата с Филип си беше мислила, че няма да има повече кошмари, и досега наистина не бе имала. Даже й трагичната му смърт не бе променила положението.

Натали взе шепа хартиени носни кърпички от масичката до леглото, попи потта от лицето, шията и ръцете си и погледна часовника. Показваше шест сутринта. Е, можеше да стане и да отиде по-рано на работа.

Тя си пое още веднъж дълбоко дъх и легна обратно в леглото. Само че не смееше да затвори очи. Твърде много се плашеше от мисълта отново да види тази ужасна картина. Сви се на кълбо и си каза, че всичко ще се оправи. Но когато облекчението не дойде, тя отметна завивките и скочи от леглото.

Минута по-късно беше в стаята на Кланси. Наведе се над нея и я целуна по бузата, като се наслаждаваше на невинността и спокойствието, които се излъчваха от детето й.

После отиде до прозореца и се загледа в мастилената тъмнина. Слава богу, сега се чувстваше по-спокойна и можеше да мисли разумно. Вече бе в състояние да отдаде кошмара на изминалата трескава и напрегната седмица.

Ожесточеният разговор със Стенли се бе оказал началото на плъзгането и надолу. А и обаждането на Стоун не й бе помогнало много. Потрепери, като се молеше огънят, който бе запалил в нея, да е изгаснал. Сексът никога не можеше да бъде заместител на доверието.

А предишния ден бе нараснало разочарованието от собствената й неспособност да постигне напредък. Тогава тя прелисти няколко статии за смъртта на Филип, без да знае какво търси, докато едно определено име грабна вниманието й.

Скот Тимпсън. Сети се, че това е журналистът, написал няколко статии за кампанията и смъртта на Филип, но и показал съпричастие в болката на семейството.

Какво означаваше това? Дали той знаеше нещо, с което да й помогне? Реши, че може просто да опита. Обади се на журналиста и си определи среща с него за тази сутрин.

Натали усети как страхът й се замества с вълнение и влезе под душа.

 

 

— Чух, че сте искали да подновите разследването — каза Скот Тимпсън малко след като се срещнаха в едно кафене близо до офиса й.

Неспособна да скрие изненадата си, Натали попита:

— Откъде знаете?

— О, хайде, госпожо Уитмор — усмихна се той. — Знаете отговора. Аз съм журналист. Работата ми е да знам всичко.

Беше харесала журналиста от пръв поглед, той беше висок и върлинест, с грижливо подрязан прошарен мустак и остри сини очи, които сякаш виждаха през нея. Може би именно затова бе получил наградата „Пулицър“ — имаше изключителен усет, който му позволяваше да преследва онова, което му трябваше, и да го получи:

— Тогава сигурно знаете, че искам да подновя разследването за смъртта на съпруга ми, защото не мисля, че става дума за нещастен случай.

— Да, и това знам.

— Е, съгласен ли сте с мен?

— Преди да ви отговоря на този въпрос, кажете ми защо ме потърсихте.

— Заради статиите ви във вестника. Тонът в тях ми показа, че знаете за съпруга ми неща, които малцина други знаят.

— Ммм, това е интересно.

— Права съм, нали? — попита Натали и отпи от кафето си.

— Да, така е, но именно затова ми е любопитно защо ме потърсихте едва сега.

Стъписана от прямотата му, Натали отново остави чашата си в чинийката.

— Първо, дълго време не можех да събера сили да прочета някоя от тези статии, затова и не забелязах връзката. Второ, разследването на вероятно убийство не е по специалността ми, господин Тимпсън.

— Наричайте ме Скот.

— Добре, Скот. Както и да е, помислих си, че най-добрият начин да се справя с такова важно начинание е да позволя на някой друг да свърши работата, като например частен детектив. Проблемът е, че като че ли не мога да намеря подходящ.

— И реши да действащ сама?

— Да, и зная, че това звучи налудничаво. Но след като реших да се ровя за истината, да притисна закона да поднови следствието, почувствах, разбираш ли, някакво отчаяно нетърпение, което не мога да обясня.

Скот въздъхна, без да проговори.

— Е, знаеш ли нещо, с което да ми помогнеш?

— Може би да, може би не, макар че със съпруга ти бяхме доста добри приятели.

— Съжалявам, не знаех това.

— Филип беше добър човек, чийто живот бе прекъснат твърде рано. Зная, че той можеше да внесе промени в тази страна само ако… — Скот млъкна и отмести поглед.

— Продължавай, моля те — каза Натали, без да се опитва да прикрива нетърпението в гласа си.

— Само ако нещо не го разкъсваше отвътре.

Натали постави ръце на масата, наведе се напред и го погледна пронизващо.

— Имаш ли идея какво може да е било това нещо?

Скот помълча малко, като си играеше с мустака си.

— Не, за съжаление.

Ентусиазмът на Натали спадна и тя прехапа долната си устна, за да спре треперенето й.

— Аз също, и именно с това ми е трудно да свикна. Просто не настоях достатъчно да ми каже какво го разкъсва отвътре, както ти се изрази.

— Не се обвинявай за нещо, което не си могла да контролираш. Той беше човек, който очевидно пазеше личния си живот и смятам, че е имал причина да не ти каже — вероятно заради твоята безопасност.

Натали пребледня и едва не се изпусна, че е била заплашвана, но се сдържа в последния момент. Засега беше по-добре да не разкрива картите си.

— Има едно нещо, което знам и което наистина може да помогне. Нещо, което очевидно ти не знаеш.

— Какво?

— Филип смяташе да се оттегли от надпреварата.

Натали го погледна невярващо.

— Той ли ти го е казвал?

— Не с толкова много думи, но усетих намека, особено след като стана толкова тревожен.

Натали вдигна чашата си, но веднага я постави на място, тъй като ръцете й трепереха ужасно.

— О, господи, каква каша! Питам се дали баща му е знаел.

— Няма начин.

— Значи щом е мислел да се оттегли, се е било случило нещо наистина ужасно.

— Предполагам, че нещо, което е представлявало опасност за него както физически, така и политически.

— Ами полицаят, който го е застрелял? — попита с мъка Натали. — Мислиш ли, че е бил замесен по някакъв начин?

— Ето още една тайна, която така и не беше разкрита. Някои го мислеха за подкупен заради репутацията му на бунтар, докато други смятаха, че просто му е бил изигран номер — ъгълчетата на устните му увиснаха. — Трябва да кажа, че вторите бяха малцинство.

Натали сви устни.

— Е, тази тайнственост е към края си. Няма да се спра, докато не разбера истината.

— Браво на теб! Ако мога да ти помогна с още нещо, не се колебай да ми се обадиш.

Натали се изправи, после размисли:

— Мога ли да ти задам един доста прям въпрос?

— Разбира се, защо не.

— В качеството си на приятел и любопитен репортер, защо ти не продължи да се ровиш в този случай? От това, което ми каза, ми се стори, че вероятно си усетил нещо гнило.

— Флетчър Уитмор ме убеди, че не бива да правя това.

Натали още веднъж го погледна невярващо. Мислите й се въртяха в безпорядък.

— И ти го послуша?

— Той умее да бъде много убедителен — Скот сви рамене. — Има ли нужда да казвам нещо повече?

— Не — отвърна горчиво тя.

Сякаш внезапно се бе почувствал неудобно от посоката на разговора, Скот погледна часовника си, после вдигна очи към нея.

— Съжалявам, но трябва да бягам. Имам друга среща.

— Благодаря за това, че дойде — каза тя, без да го погледне.

Сякаш усетил колко е разстроена, той я потупа по ръката и каза:

— Ще направя някои проверки за ченгето. Ако намеря нещо, ще ти се обадя.

Няколко минути по-късно, когато се върна в кабинета си, Натали все още кипеше вътрешно. Флетчър имаше дълги и опасни пипала. Съществуваше ли граница на желанието му да опази всемогъщото име Уитмор?

Как не го бе видяла досега? Може би защото си бе мислила, че той я обича така, както и Марта. А довечера трябваше да се изправи лице в лице с него и цялото семейство на барбекю.

 

 

Натали изгледа купчината книжа на бюрото, като се опитваше да потисне дълбоката си тъга.

Дворът изглеждаше прекрасен под последните отблясъци на деня. Макар и малко по-рано да беше валяло, до обяд слънцето се бе показало, а температурите се бяха повишили неимоверно. И все пак всички бяха доволни.

Натали, облечена в джинси и памучна блуза без ръкави, се върна на празненството, след като занесе вътре заспалата от изтощение Кланси.

— Сложи ли я в леглото? — попита усмихнато Марта и потупа пейката до себе си.

Натали седна.

— Всъщност беше малко неспокойна, но й дадох детски аспирин.

— О, господи, дано не ни сервира нещо!

— Сигурна съм, че утре сутринта ще бъде добре.

— Мога да ти кажа какъв е проблемът й — вметна Даниел от другата страна на масата. — Твърде много си пъха нослето навсякъде.

Натали направи заплашителен жест към него.

— Ако кажеш „като майка си“, ще хвърля нещо по теб.

Даниел се изсмя.

— И, как изобщо бих си помислил такова нещо?

— Ще просветлите ли останалите какво е толкова смешно? — попита Флетчър, който седеше начело на дългата маса за пикник върху подрязаната морава между високите дървета.

От едната страна на Флетчър седяха Стенли, Пола и Даниел, докато от другата бяха Бен Байърс, съпругата му Нели и Марта.

От дясната страна на масата имаше огромна черна скара за барбекю, която все още изпълваше въздуха с вкусна миризма, макар и всички вече да бяха изяли своя дял от печена наденица, говежди гърди и свинско.

Натали се чувстваше толкова преяла, че бе разкопчала най-горното копче на джинсите си. За нейна най-голяма изненада, харесваше й не само храната, но и веселбата. Всички се преструваха, че нищо не се е променило, че Натали не е кривнала от пътя на семейството.

„Ами нека така да мислят“ — каза си тя. Докато живееше под покрива на Флетчър, искаше да се запази мирът, колкото и крехък да беше.

— Хей, слушайте всички — каза Флетчър, стана и дрънна с ножа по чашата си. Когато се възцари мълчание, той продължи: — Имам да направя едно съобщение.

— Кажи нещо ново, татко — промърмори Даниел.

Всички се засмяха.

— Чух те, сине.

Даниел просто се ухили.

— Говоря сериозно — отвърна Флетчър. Очите му зашариха наоколо и се спряха на Натали.

„Ох, страхотно!“ — помисли си тя, като се стараеше да отвърне на погледа му, без да трепне.

— Натали, прехвърлям северната земя, която възлиза на хиляда акра, на Кланси, като ти ще бъдеш попечител. А сега искам всички да удостоят добрия късмет на Натали с един тост.

Натали беше толкова удивена, че не можеше да се помръдне, дори и да искаше.

Но Пола очевидно нямаше този проблем. Тя скочи на крака и извика:

— Не! Не можеш да направиш това!

Почервенял, Стенли я дръпна за крачола на панталона.

— Млъквай и сядай!

Пола го изгледа вбесена.

— Да те вземат мътните, ти знаеше ли за това?

Лицето на Стенли почервеня още повече, но той не каза нищо, а просто гледаше към баща си с неподправена омраза в очите.

— Седни, Пола — каза тихо и спокойно Флетчър.

Но Натали знаеше, че това спокойствие се държи на косъм. Виждаше стиснатите му зъби и знаеше, че е бесен, но и смутен от избухването на Пола.

Натали се чувстваше по същия начин, но не заради Пола. Какво, за бога, го беше прихванало, че да направи такова нещо? Знаеше, че мотив има и че този мотив трябва да донесе полза на Флетчър. Нямаше си идея какво се крие зад всичко това, но каквото и да беше, представляваше бомба със закъснител.

— Натали, какво трябва да кажеш?

Натали се изправи несигурно и усети как всички я гледат с неприкрито любопитство.

— Какво искаш да кажа, Флетчър?

— „Благодаря“ би било достатъчно.

— Зная, че тази земя беше обещана на Стенли — отвърна тя с подчертана кротост.

— По дяволите! — промърмори Даниел, сякаш усещайки, че ще се разрази буря.

Натали не му обърна внимание и зачака Флетчър да отговори.

— Е, ще компенсирам Стенли. Той няма да страда, обещавам ти.

— Защо го правиш? — попита Натали. — Какъв е смисълът?

— Ами смятах, че е очевидно — рече Флетчър. — Това е подкуп, миличка, чисто и просто подкуп. Земята и всичките богатства в нея в замяна на това да се откажеш от ровенето в смъртта на сина ми.

Марта нададе вик и сложи ръка на устата си. Пола отново скочи, изгледа гневно Флетчър и се затича към къщата.

Даниел изруга. Стенли продължи да гледа баща си с омраза. Бен Байърс и жена му се размърдаха неловко по местата си.

Натали поклати глава и каза:

— Съжалявам, Флетчър, никакви пари на света не могат да ме накарат да променя решението си. И колкото по-рано свикнеш с това, толкова по-добре за теб — изправи се, обърна се и прекрачи пейката. — Отивам да си легна. Лека нощ на всички.

— По Дяволите, момиче, не ми обръщай гръб! — изкрещя Флетчър. — И няма да позволя никакво неподчинение, чуваш ли?

Натали продължи да върви.