Мерилин Бакстър
Горещи тексаски нощи (14)

Четиринадесета глава

Ваза с червени рози украсяваше бюрото й. Натали се стъписа и ги погледна отново, но не бяха плод на въображението й, а толкова истински, че чак дъхът й спираше. Тя направи колеблива крачка напред, като все още не вярваше на очите си.

Откъде ли се бяха появили? „Даниел“ — помисли си тя и усети приятна топлина. „Или може би Марта.“ Вероятно цветята бяха предложение за мир след студеното им държане към нея напоследък. Натали зарови лице в листата и вдиша с пълни гърди сладкия аромат.

— Охо, да не би да става нещо, за което не знам?

Натали се извърна леко и се усмихна на Люси, която бе застанала на вратата.

— Доколкото зная, не — отвърна тя. Още не съм погледнала картичката. Бях твърде заета да им се наслаждавам.

Люси подсвирна.

— Страхотни са, а и струват доста парички.

— Зная.

Натали посегна към картичката и я отвори. Прочете написаното и кръвта се дръпна от лицето й.

„Искам отново да ви видя.“

— Ей, добре ли си? — попита Люси, като се спусна към приятелката си.

Натали се отпусна на един стол и се опита да потисне пристъпа на замаяност.

— Да, добре съм.

— Да бе, аз пък утре ще се омъжвам за Ричард Гиър.

Натали не можа да не се усмихне. Шокът й вече започваше да преминава.

— От един клиент са.

— Да, ама не от кой да е клиент, бас държа. От Майкъл Макол са, нали?

— Да — отговори Натали със слаб глас. Една част от съзнанието й й казваше, че не трябва да бъде изненадана. И все пак другата й повтаряше, че това изобщо не е характерно за него.

Какво ли искаше от нея? И още по-важно — какво искаше тя от него?

— Да не би съвсем случайно да те сваля?

Натали поклати глава, докато наблюдаваше как Люси се разхожда из стаята.

— Мисля, че ти се сваля, но въпросът е дали ти го искаш.

— И да, и не.

Люси вдигна ръце към небето.

— Отказвам се. Или го харесваш, или не.

— Не е толкова просто, поне за мен.

Люси зарови лице в розите и ги подуши, после вдигна поглед.

— Ако някой мъж ми изпрати дузина рози с дълги стъбла, ще започна да скачам през обръчи за него.

Натали се засмя.

— Невъзможна си. И ако не побързаш да се изнесеш оттук, няма да проведа първата си среща.

— Добре де, тръгвам — лицето на Люси стана сериозно. — Разбираш ли, просто искам да си щастлива. След смъртта на Филип ти беше всичко друго, но не и това.

— Все още не съм готова за връзка.

— Боже, боже, миличка, кой е казал нещо за връзка? Аз говоря за секс — тя се ухили. — Нали разбираш, онова нещо, което двама души правят заедно, когато…

— Люси!

— Добре де, млъквам, но ако този мъж ти хваща окото, просто давай напред.

— Съвсем скоро — каза Натали, като видя отстъплението на Люси — ще те накарам да платиш за греховете си.

Люси само поклати глава, излезе и затвори вратата зад себе си.

Няколко минути по-късно, когато взе куфарчето и дамската си чанта и тъкмо се канеше да излезе, телефонът иззвъня. Тя пусна чантата си, вдигна слушалката и каза:

— „Чудните посредници“, Натали.

— Харесаха ли ви розите?

Внезапно сърцето й се качи в гърлото и за момент си помисли, че няма да е в състояние да каже нищо. Преглътна мъчително.

— Да, прекрасни са.

— Добре.

Мълчание.

— Имах предвид точно това, което казах. Искам да ви видя отново.

— Майкъл, не мисля…

— В събота ще водя дъщеря си на пикник в парка. Бих искал да дойдете и вие с Кланси.

Лицето му заплува пред очите й и Натали издиша бързо задържания си дъх.

— Не зная дали…

— Моля ви.

Това беше онзи нисък, дрезгав глас, изречен през устни, които бяха изпивали нейните, оставяйки я жадна за още, които я разколебаваха.

— Добре — каза тя и забеляза, че дланите й са влажни. Избърса ги в полата си.

— Например да се срещнем пред павилиона в десет?

— Чудесно.

Последва още една пауза, после той каза:

— Натали…

— Вижте, трябва да вървя.

В слушалката се чу дълбоката му въздишка:

— Ще се видим в събота.

Натали остана неподвижна, а в ума й цареше истински безпорядък. Ето какво беше останало от психологическата глупост да не го вижда повече.

 

 

Не се забелязваха признаци за дъжд. В тази лятна вечер небето беше пълно със звезди.

Натали се радваше, защото семейството беше в разгара на празника по случай седемдесетия рожден ден на Флетчър. Групата от подбрани гости се състоеше от приятели и служители. Беше им поднесена превъзходна вечеря около огромната маса в трапезарията, а след това минаха в дневната за по едно питие.

Натали дори си беше купила нова рокля и чувстваше, че е на ниво сред останалите присъстващи жени. Беше довела Кланси за около половин час на тържеството и само няколко минути преди това я бе сложила да спи.

Веднага щом слезе долу, тя излезе през френските врати на верандата, където застана да наблюдава осветения двор. Нямаше да може още дълго да се радва на тази красива гледка и това я натъжаваше.

Ветрецът беше лек, но зноен. Въпреки това тя потрепери, докато се мъчеше да свикне с още едно чувство, освен тъгата. Страха. Страхуваше се да напусне единствения истински дом, който някога бе познавала. Макар и да отлагаше изнасянето си, имаше твърдото намерение да го направи, но тази перспектива я плашеше до смърт.

Семейството се отнасяше към нея с уважение пред гостите, но тя усещаше как мрачният поглед на Флетчър я следва. В тези моменти отново я връхлиташе мисълта какви са чувствата му към нея. Искаше й се да изпълзи в някой тъмен ъгъл и да заскимти. Жестоките му думи я бяха наранили право в сърцето. И все пак без Флетчър и Марта сега тя щеше да бъде…

Натали отново потрепери и пропъди тази мисъл. Повторното преживяване на миналото само щеше да подкопае увереността и новопоявилата се решителност у нея.

— Ако бях джентълмен, щях да ви предложа сакото си.

Натали се сви, когато разпозна гласа. Обърна се и видя очите на Дейв Ратмън. В същия момент в паметта й изникна картината в обора с него и Пола.

— Но пък и двамата с вас знаем, че не съм джентълмен, нали? — лицето му беше изкривено от гадна подигравка.

— Какво искаш? — каза троснато Натали, без да обърне внимание на въпроса му.

— Мисля, че е важно вие какво искате.

— Не зная за какво говориш.

— Айде стига сега, госпожа Уитмор, не ми играйте тая тъпа игричка. При мен не минава.

— Остави ме на мира — каза тя и прехапа долната си устна.

Той пристъпи напред и подигравателната му физиономия се замени със заплашителна.

— Какво трябва да направя, че да си държите устата затворена за мене и Пола? Не искам неприятности, чувате ли, особено при положение, че тя започна цялата работа.

Натали усети дъха му на алкохол, примесен с чесън, и отстъпи назад, като едва не се задави.

— Махни се от мен!

— Само ако ми обещаете да държите устата си затворена.

Натали се вцепени.

— Ами ако не го сторя?

— Ами струва ми се, че просто някой може да пострада.

Лицето й стана безизразно.

— Не можеш да ме изплашиш.

Само че я беше изплашил. Наложи й се да събере всичките си сили, за да мине покрай него с вдигната глава. Секунди след това едва не се сблъска с Даниел.

— Уау! — каза усмихнато той. — Защо е това бързане? Тъкмо започнах да те търся.

Тя се вкопчи в ръката му и отговори с усмивка, по-ярка от обикновено:

— Просто излязох на хладина.

— С кого говореше?

— С Дейв.

Даниел направи гримаса, но не каза нищо. Натали още не му беше разказала за Дейв и Пола. Сега й се удаваше възможност. За момент се изкуши да избълва отвратителните факти, но нещо я задържа. Може би заради времето и мястото — в къщата имаше толкова много хора. С положителност не й се искаше да мисли, че е повярвала на забулената заплаха на Дейв.

— Какво ще кажеш за още едно питие? Както виждаш, всички гости си тръгнаха.

Натали не беше забелязала, но когато очите й обходиха стаята, видя, че само семейството бе там.

— Ти направо надмина себе си, Марта — казваше в този момент Флетчър и се усмихваше одобрително.

Стенли вдигна чашата си:

— Втори човек подкрепя това, мамо.

— Аз също — вметна Даниел.

— Нека бъдем четирима — усмихна се Натали.

Марта също се усмихна, което още повече подчерта нежната й красота.

Единствено Пола не каза нищо, като прие тоста за още една възможност да глътне малко уиски.

Натали се приближи до Марта и я целуна по бузата. Тя не потрепна видимо, но Натали усети хладината й. Несъмнено свекърва й още й се сърдеше. Тъгата в гърдите на Натали прерасна в тъпа болка. Нямаше да може да понесе загубата на семейството си. Но нямаше да може да понесе и загубата на своята личност.

Тя седна на канапето до свекърва си, като чувстваше върху себе си погледа на Флетчър.

— Изглеждаш прекрасно, скъпа.

— Благодаря — промълви Натали, като се чувстваше неудобно, задето Флетчър я е различил от другите. Беше сигурна, че той има някакъв друг мотив, защото знаеше, че в неговите очи е всичко друго, но не и красива.

— И Филип би бил на същото мнение — прибави той.

В стаята се възцари тишина, сякаш всички бяха онемели от забележката на Флетчър.

„Направи го нарочно“ — помисли си Натали и гневът в гърдите й нарасна. Той искаше да подчертае, че макар Филип да е мъртъв, никога няма да бъде забравен или заменен. Как бе могла да бъде сляпа през всичките тези години за „истинския“ Флетчър? Дали защото никога досега не му бе противоречила?

— Но на Филип нямаше да му хареса да си пъхаш носа, където не трябва.

Още веднъж настъпи тишина.

— Татко — каза Даниел. — Това е твоят рожден ден, за бога. Недей да започваш нищо.

Натали стисна зъби и очите й проблеснаха.

— Да не би случайно да имаш предвид посещението ми в полицията?

— Да.

— И откъде разбра за това?

Флетчър изсумтя.

— Имам си източници.

— Искаш да кажеш шпиони?

— Наричай ги както искаш — отвърна хапливо Флетчър.

— Беше предупреден, Флетчър. Не съм направила нищо зад гърба ти.

— Освен дето заби в него нож, по дяволите.

— Флетчър! — извика Марта, като местеше поглед от единия към другия.

— Смъртта на сина ми беше нещастен случай. Рътджърс смята така, аз също.

— Е, аз пък не — отвърна Натали точно в момента, когато Даниел я прегърна с една ръка през раменете.

— Боже господи, защо правиш това? — попита Флетчър и сви гъстите си вежди.

— Защо не искаш веднъж завинаги да разбереш истината?

В стаята стана тихо. Устните на Флетчър се задвижиха няколко пъти, но оттам не излязоха думи. Той се опита отново, но без резултат. Накрая сложи ръка на челото си и направи последен опит да й отговори:

— Защото дълбоко в себе си не искам да я знам, дявол да го вземе! Искам винаги да мисля за Филип така, както в тази минута. Можеш ли да ме разбереш?

— Повярвай ми, не бих искала да причинявам излишна болка на теб и Марта.

— Нещо не ти личи. Как, по дяволите, мислиш, че се почувствах, когато Рътджърс ми се обади?

В гърдите на Натали бавно се разпалваше гняв. Проклетият капитан! Но тя щеше да запази външно спокойствие дори и това да я убиваше. Не биваше да забравя, че силата на Флетчър идва от слабостите на другите.

Пое си дълбоко дъх и поизправи гърба си.

— Независимо какво ще кажеш или направиш, възнамерявам да доведа това до край. Най-добре е да го приемеш.

— Предполагам, че възнамеряваш и да се изнесеш.

— Да.

— О, Натали! — прошепна умолително Марта. — Моля те, помисли пак. Не мога да понеса мисълта да отведеш Кланси далеч от нас.

— Марта, намерението ми изобщо не е такова и ти го знаеш. Ще можете да виждате Кланси, когато искате.

— И все пак няма да бъде същото.

Очите на Натали потъмняха от мъка, но в същото време се изкуши да изстреля: „Да, наистина няма да бъде същото, защото Кланси е моя и ще я отгледам, както аз намеря за добре!“

Но сега й се искаше да остане сама. Беше уморена и главата й гърмеше. А и достатъчно я бяха разпъвали на кръст тази вечер. Изправи се, даде си вид на напълно спокойна и каза:

— Отивам да си легна. Лека нощ.

Вече беше в стаята си, облегната на вътрешната страна на вратата, за да не се строполи на земята, когато й просветна, че никой дори не си бе направил труда да й отговори.

Следващите три дни минаха като в мъгла. Натали работеше много часове само за да не мисли за кошмара, в който се бе превърнал животът й. Търсеше жилище за себе си и за Кланси, но до този момент не бе открила нищо подходящо. А и не можеше да вземе окончателно решение за дома си, преди да го е видял Даниел. Слава богу, че имаше него.

На сутринта след тържеството той я срещна в кухнята, прегърна я и каза:

— Не съм съгласен с това, което правиш, но никога няма да престана да бъда твой брат.

Натали знаеше, че е искрен и в момента само това я крепеше.

Сега, когато погледна Кланси, която седеше по средата на пода в кабинета й, се усмихна с облекчение. През последните две нощи Кланси бе страдала от инфекция на ухото. След срещата си в два часа същия ден Натали бе отишла да я вземе от фермата, за да отидат на лекар.

Когато излязоха от кабинета на педиатъра, въоръжени с рецептата, Натали спря пред офиса, за да вземе няколко папки, тъй като се страхуваше, че може няколко дни да не отиде на работа. Ако състоянието на Кланси се влошеше, нямаше да я напусне.

Само се надяваше детето й да оздравее, за да отидат на пикника с Майкъл Макол. Усети, че сърцето й започва да бие малко по-ускорено, вдигна дъщеричката си на ръце и й прошепна:

— Твоята майка е глупачка.

Кланси се ухили и натисна носа й с длан. В този момент телефонът иззвъня. Натали подпря бебето на хълбока си и вдигна слушалката, като си мислеше, че Майкъл се обажда, за да потвърди излизането им.

— Ало — каза тя, както се надяваше, с хладен тон.

— Натали Уитмор? — гласът беше непознат.

— Да? — отвърна колебливо тя.

— Откажи се от разследването, чуваш ли?

— Кой е?

— Направи, както ти казах, и няма да ти се случи нищо!

— Кой е? — извика Натали.

Щрак.

Паниката стисна сърцето на Натали и тя отвори уста да изпищи, но гърлото й беше като парализирано.

 

 

Стилният клуб в търговската част на Остин тази сряда вечер беше претъпкан. Оркестърът започна мелодия на Уитни Хюстън и няколко двойки излязоха на огледалния дансинг.

Но двамата мъже в дискретната стая в задната част на клуба не обръщаха внимание какво става зад дебелите врати. Луис, по-ниският, пафкаше с лулата си, докато стоеше до прозореца и гледаше втренчено пустата улица.

Ралф, другият — висок, тъмнокос и с гъста брада, която му служеше да прикрива покритото си със сипаница лице, — седеше на един стол, протегнал напред дългите си крака.

— Ей, Луис, изнервяш ме. Защо не седнеш? От половин час или крачиш напред-назад, или стоиш до този прозорец.

Луис се извърна рязко и погледна сърдито другаря си.

— Добре, надявам се да те изнервям. Нещастието обича да има компания.

— Че кой казва, че съм нещастен?

Луис прокара ръка по врата си и русите косми на това място щръкнаха.

— Добре де, значи нещастен не е точната дума. Може би трябваше да кажа уплашен.

Ралф изръмжа и се почеса яростно по брадата, сякаш имаше въшки.

— Успокой топката, за бога. Дори още не знаеш какво става. Може пък да е просто вечеря.

— Аха, точно така. Аз пък утре ще спечеля от лотарията.

— Е, съгласен съм, че никога не ни вика тук, ако не се готви нещо.

Луис напъха тютюна още по-дълбоко в голямото огнище на лулата си, после каза:

— Нещо се готви, спор няма. И подозирам, че миризмата му няма да ни хареса.

— Предполагам, че просто трябва да изчакаме и да видим — Ралф потърка брадата си и впери в пространството присвитите си очички.

— За пръв път, откакто го помня, закъснява за някоя от срещите ни — изхленчи Луис, отиде до масата и седна.

— Знаеш го какъв е. Твърде много се е нагушил с пари, за да се съобразява с нас.

Луис изпафка яростно с лулата си.

— Аха, започвам да мисля, че си прав.

Стаята се изпълни с облак от дим, което накара Ралф да се закашля.

— Да те вземат мътните, отпусни се, ако обичаш! Имам чувството, че ще засмучеш стаята заедно с мен през тази гадост, дето е закачена на устните ти.

Русият направи гримаса.

— Да не искаш да кажеш, че миризмата не ти харесва?

— Не и в такива смъртоносни дози, дявол да го вземе.

Луис продължи да пафка.

— Господи! — каза Ралф. — Излизам навън да глътна малко чист въздух.

Той се отправи към вратата, която се отвори точно в този момент. Ралф отстъпи назад, за да може да влезе третият мъж. Новодошлият погледна студено и остро двамата.

— Имаме проблем, господа — каза той без всякакво предисловие. — Така че предлагам да седнем.

Лицето на Луис загуби всякакъв цвят. Изглеждаше така, сякаш току-що е бил изтърбушен.

— Вие… казахте, че ще се погрижите за всичко! — последната дума беше изречена пискливо.

— Престани да квичиш като намушкано прасе и просто седни — сега гласът звучеше студено. След като тримата седнаха, новодошлият продължи: — Натали Уитмор започва да си пъха носа навсякъде и да задава въпроси.

— Откъде чухте това? — попита Ралф. — Само то ни трябваше.

— Един от моите хора я видял да говори с оня капитан в полицията. За какво друго ще бъде там?

Луис не каза нищо, просто започна да се тресе целият.

— Какво предлагате да направим, господа?

— Вие сте главният тук — каза Ралф. — Вие какво предлагате да направим?

— Моето предложение е да й затворим устата веднъж завинаги.

— Искате да кажете да я очистим? — гласът на Луис беше все така във високия регистър.

— Ако се наложи — отговори мъжът.

— Тогава ваш ред е — рече Ралф и се обърна към Луис, сякаш за да потвърди думите му. — Аз със сигурност не бих искал да бъда окошарен.

Устата на Луис се отвори и затвори като на шаран. Мъжът стана и очите му проблеснаха и към двамата.

— Добре тогава, господа, ще направя, каквото е необходимо.