Мерилин Бакстър
Горещи тексаски нощи (34)

Тридесет и четвърта глава

Ръцете му я омагьосваха. Натали ги гледаше втренчено и си мислеше колко силни изглеждат върху волана в сравнение с нежността им, когато докосваха тялото й. Тя сбърчи нос, за да не въздъхне високо.

— Какво има? — попита Стоун и й хвърли бърз поглед.

Тя отвърна с въпрос:

— Как разбра, че има нещо?

— Чух те да въздишаш.

— Не, не си — отговори нацупено тя.

Стоун се засмя доволно.

— Едно на нула за мен!

— Защо се смееш, тате? — попита Сали от задната седалка.

Натали погледна строго Стоун, като го предизвикваше да каже още една дума, след това премести поглед на Кланси, която спеше на своята седалка.

Бяха излезли на ранна вечеря в местната пицария и сега караха Сали към дома й. Всички се бяха забавлявали чудесно.

Сали обожаваше Кланси — и обратното. Натали знаеше, че ако някой ги гледа отстрани, ще ги помисли за средностатистическо американско семейство. Гърлото й се сви. Мразеше се, задето мисли такива неща. Това нямаше да се случи. Тя не го обичаше и той не я обичаше.

За бога, дори му нямаше доверие!

— За нищо, милинка — казваше Стоун на Сали, когато Натали си наложи да се откъсне от мислите си.

Сали дори не се престори, че сподавя въздишката си.

— Сигурно.

Стоун отново се изсмя и погледна Натали.

— Какво прави Кланси?

Натали надникна към изтощеното дете и се усмихна.

— Спи като пън.

— Прекарахме страхотно, нали, Нат? — попита Сали, разкопча предпазния си колан и се премести до ръба на седалката.

— Със сигурност — отговори Натали.

— Ето, миличка, пристигнахме — каза Стоун, като сви в алеята.

Ъгълчетата на Салините уста увиснаха надолу.

— Уф, че ми се иска да дойда вкъщи с теб!

Натали погледна Стоун, чието лице като че ли побледня.

— Знам как се чувстваш, но сме говорили за това и преди. Може би някой от тези дни ще стане.

— Знам, знам.

Тонът на Сали беше раздразнителен. И все пак Натали не можа да не съжали момичето. Отново си спомни в колко много отношения то й напомня на самата нея и колко малко — в други. Сали поне имаше родители, които я обичаха, макар и да не бяха заедно.

— Надявам се да се видим скоро — каза Натали, като се усмихна.

— И аз — Сали слезе от колата. — И се дръж на положение, ясно?

Натали се засмя.

— Ще имам това предвид.

Стоун изчака, докато дъщеря му влезе в къщата, после седна зад волана.

— Имаш късмет, знаеш ли? — каза Натали, докато той палеше двигателя.

Очите му зашариха по нея.

— И двамата имаме късмет.

— Прав си, така е.

Усети лекото секване на гласа си и знаеше, че не реагира на това, което той казва, а на начина, по който я гледа с пронизващите си зелени очи, способни да накарат човек да се гърчи, да накарат нея да се гърчи.

Стоун не каза нищо, докато не стигнаха до къщата му, за което Натали му беше благодарна. Всеки път, когато бяха заедно, се чувстваше така, сякаш стои на ръба на ронлива скала. Никога не знаеше кога ще се подхлъзне смъртоносно, което, от една страна, я плашеше, а от друга я възбуждаше.

Малко по-късно Стоун спря колата си до нейната и се обърна към Натали.

— Ще влезеш вътре, нали?

— О, не…

— Моля те — очите му се впиха в нейните.

Натали извърна поглед. Знаеше, че ако влезе вътре, накрая ще се озоват в леглото.

— Виж, Стоун, не мисля…

— Няма да те пипна с пръст, ако не искаш.

Очите им се срещнаха и Натали усети слабост. Ако в момента не беше седнала, коленете й щяха да се подгънат. Господи, когато я погледнеше така и й заговореше с този дрезгав глас, не бе в състояние да мисли. Можеше само да чувства.

— Трябва да поговорим.

Тя облиза долната си устна.

— За какво?

— За разследването.

Пулсът й се ускори.

— Открил си нещо ли?

— Нещо такова.

— Какво означава това?

— Влез и ще видиш.

— О, добре.

Той слезе от колата и когато отвори вратата от нейната страна, посегна към Кланси:

— Аз ще я взема.

Когато я взе на ръце, притисна малката й главица до гърдите си и я целуна по темето. Неочаквано в главата на Натали изникнаха думите на капитан Рътджърс: „Не бива да му се доверявате.“ Наистина ли вярваше в това? Мъжът, който прегръщаше и целуваше детето й, изглеждаше достоен за доверие, колкото и един баптистки пастор.

— Благодаря — промърмори тя и мислите й се прехвърлиха от Стоун на Филип. Опита се да си представи Филип да прегръща Кланси до гърдите си, но образът нещо не идваше. Може би защото съпругът й никога не бе давал израз на емоциите си до такава степен.

Преряза я чувство за вина и Натали си наложи да отмести поглед от Стоун. Как можеше да извършва такова предателство към мъртвия си съпруг? Що за жена бе тя, за бога?

Отговори си сама — самотна и изплашена, и никога нищо в живота й повече няма да се оправи.

С тази мисъл в главата последва Стоун в къщата и в стаята на Сали, където той постави Кланси по средата на долното легло. Двамата останаха за малко над нея, докато клепачите й потрепваха и премляскваше с малките си розови устнички.

— Тя е просто съвършена — рече Стоун с тих и пресипнал глас.

— Същото ли мислеше за Сали, когато беше на тази възраст?

Той направи гримаса, сякаш бе улучила болното му място.

— Да, само че не се завъртах много около нея, за да го показвам. Постоянно работех, а по-късно постоянно пиех.

— Не бъди прекалено, строг със себе си. Поне сега се стараеш.

— Да, след като тя едва не умря.

— Никога не е късно.

Тихият й отговор го накара да се обърне към нея и очите им отново се срещнаха. И двамата се обърнаха и тръгнаха към вратата. Едва когато стигнаха дневната и седнаха на канапето, Стоун проговори.

— Искаш ли нещо? — попита смръщено той.

— Не.

— По дяволите, аз пък искам.

Той протегна ръце към нея и впи устни в нейните, жаден и търсещ. Натали откликна мигновено и жарко.

— Господи, виж колко те желая! — той се отдръпна назад, грабна ръката й и я сложи върху ципа на панталоните си.

— Стоун, моля те…

— Какво ме молиш? — промърмори той срещу устните й. — Да се любим или не?

Тя замръзна. Сякаш усетил, че тя вече не откликва, Стоун се отдръпна назад.

— Какво има?

— Всичко. Това… ние. Ти каза, че няма да ме докоснеш.

— Само ако не искаш. А ти знаеш, че искаш.

— Не, грешиш.

Той изруга. Натали не му обърна внимание.

— Каза, че имаш да ми казваш нещо ново по случая.

— Това може да почака, но ние… не можем — настоя той. — Ти ме желаеш. Аз те желая. Защо не искаш да го приемеш и да следваш чувствата си?

— Защото не мога.

Той потърка инстинктивно и объркано врата си.

— Все още ми нямаш доверие, нали?

Натали не отговори нищо.

— Какво трябва да направя, Натали? Може би трябва да ти дам пистолет и да ти позволя… — той млъкна и изруга.

Кръвта се дръпна от лицето й и тя трепна, сякаш я беше зашлевил.

— Отивам си. Изобщо не биваше да влизам.

— Виж, съжалявам. Малко прекрачих границата, но това като че ли ми е навик, който не мога да преодолея.

— Няма да споря за това.

— Но, по дяволите, не знаеш колко много те желая! И което е най-лошото, знам, че никога няма да те имам!

През Натали отново премина топло чувство, но тя си наложи да не реагира. Ако се поддадеше сега, и двамата щяха да бъдат загубени. И да съжаляват. Това физическо привличане между тях трябваше да бъде прекратено.

— Аз…

Натали не можа да продължи. Телефонът иззвъня и Стоун изруга, докато посягаше към слушалката.

— Макол — промърмори рязко той.

Натали искаше да излезе от стаята и да вземе Кланси, но не го направи. Реакцията на Стоун от гласа в другия край на жицата й подсказа, че става нещо — нещо, за което тя трябваше да знае.

Дали този разговор имаше нещо общо с това, което бе научил, но не й бе казал? Тя стоеше неподвижно и то гледаше как поставя слушалката на мястото й.

— Кой беше? — попита Натали с непоколебима прямота.

— Свързано е с това, което искам да обсъдя с теб.

— Е, кажи ми.

Стоун пъхна ръка в джоба на джинсите си.

— Вчера отидох да се срещна с един човек, който сработил в „Тексас Аеро“, докато станал жертва на трудова злополука, а след това го уволнили.

— Значи им има зъб?

— Точно това се надявах и аз, само че не стана.

— Защо?

— Защото един човек излезе иззад ъгъла на къщата. Той също работел във фабриката за части и едва ли не каза на приятеля си да си затваря устата.

— И той направи ли го?

— Аха, макар че извадих пачка банкноти и се опитах да ги примамя.

— Очевидно нямат нужда от пари.

— Не бих казал. Нортън — този, когото отидох да видя, имаше нужда от бърза медицинска помощ.

— Какво искаш да кажеш?

— Повярвай ми, по-добре да не знаеш.

— Толкова ли е лошо?

Стоун си пое дъх.

— По-лошо от лошо. Подозирам, че просто го е страх да каже каквото и да било.

— Е, и сега променил ли е решението си? — попита Натали, очевидно объркана.

— Аха. Трябва да се срещна с него недалеч оттук, в един бар.

— Познаваш ли това място?

— Не, но мога да го намеря.

— Идвам с теб!

— Не, няма да дойдеш.

— Да, ще дойда!

— Ами Кланси?

— Ще я оставим у Люси.

— Ами ако Люси не си е вкъщи?

— Вкъщи си е. Днес е вечерта й за пране.

— Страхотно — промърмори Стоун.

Натали почти се усмихна.

— Когато си готов, тръгваме.

Той само я погледна остро в отговор.

— По дяволите!

— И аз се чувствам по същия начин — каза Натали.

 

 

Нейното разочарование също нарастваше, след като седяха вече час на паркинга и чакаха мъжа да се покаже. Стоун беше влизал да види дали не е дошъл, но човека го нямаше.

— Защо не опитаме да отидем в къщата му?

— Забрави.

— Защо?

— Защото си с мен.

— Какво значение има?

— По дяволите, има голямо значение! Никога не знаеш какво може да направи един откачен, особено когато от самото начало е наплашен до смърт.

Очите й се разшириха.

— Мислиш, че някой е знаел, че си отишъл да се срещнеш с него?

— Така изглежда.

— Това става все по-тревожно с всяка изминала минута.

— Напълно съм съгласен с теб.

Натали скръсти ръце пред гърдите си, сякаш за да се поуспокои.

— Тогава какво предлагаш?

— Предлагам да оставим това, да отидем някъде, да изпием по чаша чай с лед, да планираме следващите си действия и да вземем Кланси от Люси.

Тя не възрази, макар че последното нещо, което й се искаше, бе да спира някъде да пие чай. Но когато погледна лицето му, усети, че в момента е на къс фитил и е по-добре да не го запалва.

Когато седнаха в едно кафене с две изпотени чаши пред тях, Натали попита:

— Е, какво ще правим сега?

— Надявах се, че ти ще кажеш…

Натали пое дълбоко дъх и той млъкна. После изчака малко и попита:

— Какво има? Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак.

— Още по-лошо.

Стоун понечи да се обърне.

— Не, недей!

— Защо не, по дяволите?

— Защото братята ми, Даниел и Стенли, са до бара и тъкмо излизат.

— Майка му стара! Видяха ли те?

— Още не — секунди след като изрече тези думи, стомахът на Натали се преобърна.

— Натали?

— Току-що ме видяха.

— И?

— Отправиха се насам.

— По дяволите! Приготви се, надушвам приближаването на истинска лайняна буря.

Натали не можеше да се помръдне. Не можеше и да диша, нито пък да намери слюнка, за да каже и дума. Чувстваше се като животно, хванато в жесток капан.

Даниел стигна пръв до масата. Натали погледна лицето му и разбра какво си мисли, макар и да не знае кой е Стоун. Но независимо с кого бе тя, на това щеше да се погледне като на предателство към Филип. Тя си спомни онзи път, когато Даниел я беше въртял на шиш за онзи „клиент“.

— Натали, какво… — Даниел неочаквано млъкна и премести погледа си на мъжа срещу нея.

Стоун се изправи.

— Познавам ли ви? — попита сковано Даниел.

— Може би — каза провлечено Стоун.

— Изглежда ми познат — вметна Стенли и ръгна брат си в ребрата. — Напомня ми на онова…

— Млъквай, Стенли! — процеди Даниел през стиснатите си зъби. — Аз ще се оправя с това.

Стоун си остана заплашителен като студен гранитен блок. Въпреки това на устните му се появи механична усмивка.

— Защо не ни представиш, Натали? — попита Даниел.

Натали се почувства така, сякаш всеки момент ще се пръсне на хиляди парченца, особено след като видя очите на Даниел да потъмняват от ярост, докато продължаваха да гледат Стоун.

— Името му е… Стоун Макол — каза безизразно Натали.

— Господи! — процеди Даниел. — Ти си ченгето, което застреля брат ми!