Мерилин Бакстър
Горещи тексаски нощи (15)

Петнадесета глава

Бен Байърс намръщи птичето си лице.

— Хайде, Марта, какво, за бога, те кара да мислиш така?

— Мисля, че просто съм изплашена до смърт, Бен.

— Но защо? Натали казала ли е направо, че няма да ти позволи да виждаш Кланси?

Тихият глас на Марта стана още по-тих:

— Не, никога не е казвала такова нещо.

— И така, защо се тревожиш за нещо, което никога няма да стане?

— Просто не мога да понеса факта, че тя ще се изнесе от къщи и ще вземе Кланси със себе си — долната устна на Марта потрепери.

За момент Бен не отговори. Вместо това отиде до прозореца на големия си офис с изглед към Стейт Капитол Билдинг в търговската част на Остин и впери очи навън, сякаш потънал в дълбок размисъл.

— Мисля, че съм станала малко параноичка — каза Марта и се покашля. — Внезапно се почувствах глупаво, дето ти губя времето така.

Адвокатът на семейство Уитмор се обърна.

— Това са глупости. Не ми губиш времето. Но даже и така да беше, щях да го считам за чест.

Марта се усмихна мило.

— Винаги си бил джентълмен, но наистина ценя търпеливостта ти към една стара жена.

— Виж — каза Бен, като се върна на коженото канапе, където седеше Марта, и седна до нея. — Има ли досега някакви видими признаци, че Натали се изнася?

— Още не, но зная, че ще го направи.

— Тогава с Флетчър просто ще трябва да се примирите. Тази Натали, която познавам, никога не би лишила Флетчър и теб от възможността да виждате това дете.

Марта въздъхна дълбоко.

— Моля се да си прав.

— Какво всъщност е на дъното на тази среща, Марта? Да не би да е свързано с Флетчър?

— Да, така е — отвърна тя, без да трепне — той мисли, че… че трябва ние да контролираме Кланси, ние да я отгледаме, защото е част от Филип.

— А, ето че идваме до същността на нещата. Когато Натали съобщи, че иска да се порови в обстоятелствата около смъртта на Филип и да се изнесе от къщата, очаквах, че Флетчър ще побеснее.

— Твърде меко казано.

— Повярвай ми, ще се успокои веднага щом разбере, че Натали няма намерение да ви забрани да виждате Кланси. Пък и мисля, че нищо няма да излезе от така нареченото й разследване.

— О, Бен, заради Флетчър се моля да си прав и за това!

— А ти, Марта? — попита внимателно той. — Ти как се чувстваш? Ти си тази, която извади момичето от калта.

Очите на Марта потъмняха.

— Е, трябва да призная, че никога не ми е минавало през ума, че тя някога ще напусне фермата. Представях си, че винаги ще бъдем семейство.

— Предполагам, че и никога не ти е минавало през ума, че тя може някой ден да се омъжи повторно.

Марта пребледня, после се усмихна мрачно.

— Не, не е, което не е много интуитивно от моя страна.

— При всеки от нас има такива моменти — отговори с разбиране Бен.

— Мисълта тя да се омъжи повторно… Е, това не би харесало нито на Флетчър, нито на мен. Всъщност не мога да понеса тази мисъл. Предполагам, че това би го потресло повече от всяка каша, която тя би забъркала.

— Бих искал да мога да ти помогна повече, Марта, но с цялата ми честност, макар и да не одобрявам това, което върши във връзка с Филип, мисля, че тя има право на свой собствен живот.

— Без който и да било да я мисли за злата вещица на Запада? — Марта направи опит да се усмихне. — Това ли искаше да кажеш?

— Предполагам, че да. Познавам Натали от деня, в който я доведе във фермата. По мое мнение тя няма подла жилка, въпреки ужасите, които е преживяла. Всичко това се дължи на теб, Марта. Знам, че и Натали мисли така. Никога не би ти забила нож в гърба.

— Повече от всичко на света искам да го вярвам. Просто това ми дойде като шок и ме е страх. Аз… никой от нас не е успял да се примири с факта, че загубихме Филип, и просто не мога да понеса, че цялата тази болка ще бъде отново разбъркана.

Бен посегна и потупа Марта по ръката.

— Знам, скъпа. Но някак си вярвам, че всичко ще се нареди — просто защото ти толкова добре се справи с отглеждането на Натали.

— Ще се опитам да поддържам у себе си тази надежда. Само съжалявам, че тя още се бори с повече собствени демони, отколкото някога съм предполагала.

— Разбира се, че е така. Ами че това момиче през тридесет и една годишния си живот е преминало през повече изпитания от всеки друг, когото познавам.

Марта изглеждаше съкрушена.

— И съм сигурна, че има дълбоки рани, които нито аз, нито който и да било друг е успял да заличи.

— И като прибавим смъртта на Филип, това допълва картината.

— За всички нас — каза Марта, като хапеше долната си устна. — Но ти знаеш, че обичам Натали, сякаш е моя плът и кръв, но обичам и Флетчър, и момчетата… — гласът й секна.

— Няма нужда да ми обясняваш, Марта. Знам откъде идваш и всичките сте ми симпатични. Но предложението ми е да изчакате и да видите какво ще стане с Натали. Може би ще промени решението си по единия, другия или и по двата въпроса.

— Съмнявам се. Ако има едно нещо, което никога не успях да намаля у Натали, е нейната упоритост, или може би е по-точно да кажа твърдоглавство.

Бен се усмихна.

— Знаеш, че това не е лошо качество.

— Лошо е, когато и съпругът ти има същия недостатък — Марта се изправи и Бен я последва. Тя протегна ръка.

— Благодаря ти, че ме изслуша. Сега се чувствам по-добре.

— Съжалявам, че не можах да ти предложа някакво решение, но в момента като че ли няма такова.

— Не, защото се разкъсвам между Натали и съпруга си.

Бен се наведе напред и я целуна по бузата.

— Чувствай се свободна да идваш всеки път, когато искаш да си поговориш с някого. Вратата ми е винаги отворена.

Марта кимна, отдръпна ръката си и излезе, като се опитваше да се преструва, че на сърцето й вече не лежи онзи тежък товар.

 

 

— Това ли е най-доброто, което можете да направите?

Натали стисна юмруци и потисна желанието си да цапардоса едрия, набит мъж срещу себе си. В прибавка на размерите му, Господ като че ли не беше успял да му подбере подходящи черти на лицето. Никоя от тях не беше в хармония с другите, което го правеше направо грозен.

Въпреки това не лицето му я подлудяваше, за разлика от острия му език и свадливост. Беше прекарала твърде дълъг ден и чувстваше, че започва да й писва.

— Вижте, господин Питърсън, показах ви четири къщи, четири от най-добрите и скъпи къщи. Със сигурност харесвате нещичко в някоя от тях.

Джак Питърсън я изгледа така, сякаш не мислеше, че има и капка здрав разум в главата. Натали отново изпита непреодолимо желание да го цапне и да изтрие това снизходително изражение на лицето му. Но той беше клиент, а Люси я бе учила, че клиентът винаги има право. И все пак, ако този човек не отстъпеше, това строго правило може би щеше да се промени. Вече беше готова да каже на тази шушумига да се разкара.

— Какво още имате в този тефтер? — попита Питърсън и се наведе към нея. Дъхът му вонеше така, сякаш някой бе пропълзял в устата му и умрял там.

Натали се сви вътрешно. Искаше й се да се поотдалечи от него, само че нямаше място. Намираха се в малката й кола. Затова просто затвори рязко тефтера си и го изгледа сърдито.

— Защо го направихте? — попита остро той. — Още не съм свършил да гледам.

— Само че аз свърших — отвърна Натали с толкова учтивост, колкото можа да събере. — В момента не се сещам за друга къща, която поне малко да задоволи строгите ви изисквания. Но — добави тя с пресилен ентусиазъм — и утре е ден.

Той се върна на мястото си, след като промърмори под нос нещо, което Натали беше сигурна, че са нецензурни думи. След това каза на глас:

— В колко часа утре?

— Ще трябва да попитам шефката си. Може би тя ще е свободна, защото аз вече имам уговорена друга среща — и преди клиентът да отвори уста, за да протестира, задето го изоставя така, прибави: — Люси има няколко списъка, които са лично нейни. А сега, ако нямате нищо против, ще ви закарам до колата ви.

Петнадесет минути по-късно вече бе свободна и се насочи към офиса. Може би трябваше да изпитва облекчение, задето е останала сама за пръв път през този ден. От момента на пристигането си в офиса сутринта се бе движила с трескаво темпо.

И все пак знаеше, че раздразнителността и нервността й не идват само от този неприятен клиент, макар и той да бе един от най-лошите, с които си бе имала работа. Проблемите й идваха от телефонния разговор.

Откажи се от разследването или ще съжаляваш. Може би това не бяха точните думи, които беше използвал онзи човек, но бяха достатъчно близки. Кожата на Натали отново се покри със студена пот.

Инстинктивната й реакция беше да си помисли, че е Флетчър. Едва не му го каза в очите, но когато се успокои, стигна до разумното заключение, че не е бил той.

„Ами ако е?“ — запита се тя и страхът й нарасна. Ами ако искаше да стори нещо лошо на нея и Кланси и използваше телефона, за да я уплаши?

А ако не беше Флетчър, то тогава кой? Дейв? Пола? Или и двамата?

Вярно, беше ги сварила в компрометиращо положение, но какво, щяха да спечелят, като я заплашваха относно разследването?

Когато за пръв път каза на семейството за намеренията си, присъстваха Сам Кулидж, деловият управител на семейството, както и Бен Байърс, адвокатът. Не биваше да забравя и Даниел, и Стенли; те също присъстваха. Но никой от тях не можеше да бъде заподозрян. Даниел нямаше да позволи и косъм да падне от главата й, а Стенли… Е, той не я харесваше, но изглеждаше, че повече се интересува да я прогони от къщата, отколкото да я накара да спре разследването си.

Може би виновникът беше някой, когото тя дори не познаваше. Все пак беше отишла в участъка при Рътджърс и бе поставила картите си на масата. Може би това бе обезпокоило някого, за когото тя дори не знаеше.

Но който и да беше, Натали не го приемаше несериозно. И в същото време нямаше да позволи на тази заплаха да я спре. Някой някъде имаше нещо за криене. Ако Натали играеше хитро и изчакаше удобния момент, щеше да открие кой е той.

Поуспокоена, тя сви към паркинга на офиса, загаси двигателя и понечи да излезе от колата. Ръката й замръзна на дръжката.

Какво ли правеше той тук?

Докато се мъчеше да не обръща внимание на топлината, която я заля, Майкъл Макол излезе от колата си, приближи се към нейната и почука на стъклото.

Натали го свали, като вътрешно се присмиваше на себе си, първо, задето е забелязала присъствието му, и второ, задето реагира по този начин.

— Здрасти — каза той, като гледаше към обърнатото й нагоре лице.

Простичкият поздрав направо я обезоръжи. Със сърце, качило се в гърлото й, тя отвърна:

— Здравей.

— Лош ден ли имаше?

Въпросът беше прям като погледа му, който шареше по нея. Когато спря на устните й, топлината, която я беше обляла минута преди това, се настани в долната част на корема й и я плашеше повече, отколкото я вълнуваше. И все пак Натали не можеше да намери сили да му каже да си върви.

— Да, всъщност да.

— И аз така си помислих.

— Откъде разбра? Толкова ли изтощена изглеждам?

— Не, всъщност си много красива. Както винаги.

Струваше й огромно усилие, за да не реагира на дрезгаво прошепнатите думи. Сексуалното привличане, появило се в началото, си оставаше и не можеше да бъде пренебрегнато.

— Позволи ми да те почерпя едно кафе — каза накрая той. — Гарантирам ти, че ще се почувстваш по-добре.

— О, не, не мисля…

— Е, една чашка де. Хайде, няма да ти стане нищо — смехът му беше топъл и гърлен. — Ще ти се отрази добре.

— Много си настоятелен.

— Мислиш ли?

— Всъщност дори инат.

— Бих го нарекъл решителност.

Това я накара да се усмихне леко.

— Добре, печелиш. Но само едно кафе.

Кафенето, където я заведе, беше тихо, за което Натали се чувстваше благодарна, защото нервите й бяха обтегнати до скъсване. Не трябваше да идва, но след като вече беше тук, смяташе, че е по-добре да не се пита защо.

След като се настаниха и поръчаха кафе, той се обърна с лице към нея. Натали се учуди как досега не е забелязала колко гъсти са миглите му. Тя се изчерви и извърна поглед.

— Е, кажи ми какво развали деня ти.

— Не мисля, че наистина искаш да знаеш.

— Разбира се, че искам — отвърна той бавно и провлечено, като я размекваше още повече с погледа си.

Разказа му неохотно за Джак Питърсън. Когато свърши, вече се усмихваше.

— Видя ли, нали ти казах, че е добра идея.

— Кое?

— Ами ти вече се усмихваш, а преди това изглеждаше така, сякаш си готова да отхапеш пирон.

— Наистина можех да ухапя онзи човек.

— Само дето се страхуваше да не пипнеш нещо заразно, нали? — устните му потрепнаха насмешливо.

Тя направи гримаса.

— По дяволите, просто го изхвърли от ума си. Навсякъде може да се срещне по някой дебелокоремест скапаняк.

Натали изглеждаше слисана.

— Откъде разбра, че има голям корем?

— Ами налучках. Но бях прав, нали?

Тя се засмя и за момент очите им се срещнаха. Напрежението не беше изчезнало. Просто биваше задържано, докато очакващото, неловко мълчание висеше между тях.

— И как е новата работа? — попита тя, мъчейки се отчаяно да намери тема за разговор.

Той сви рамене.

— Не знам. Още не съм започнал както трябва.

Натали усети неохотата или може би раздразнението — при навлизането в личната му територия. Очевидно той можеше да разпитва, но не обичаше да бъде разпитван.

Сервитьорката се появи с кафетата. Известно време и двамата отпиваха, после Натали остави чашата си, отмести поглед и прехапа долната си устна.

— Има още нещо, което те тревожи, нали?

Тя се обърна рязко към него с разширени очи.

Стоун сви рамене.

— Приеми, че наблюдателността ми е плод на силно шесто чувство.

Без да иска, Натали се усмихна. Ако не друго, този мъж беше толкова непоправим, колкото и чаровен.

— Много неща ме тревожат — каза колебливо тя.

— Искаш ли да говориш за това?

— Не.

— Тогава за какво искаш да говориш?

Натали не отговори. Той я погледа известно време, после въздъхна.

— Ти си костелив орех, Натали Уитмор — след това направи пауза. — Но пък, като си помисля, ти се опита да ми кажеш, че това не е добра идея, а после и че съм твърде голям инат, за да е добре за мен.

— Ти го каза, не аз — тя извърна очи, сякаш се страхуваше, че Стоун може да види в очите й нещо, което не й се искаше.

— Хайде да излизаме от тук — каза малко рязко той.

По пътя обратно към офиса между тях легна каменно мълчание. И все пак Натали осезателно усещаше присъствието му. Когато погледна крадешком скования му профил, разбра, че той не е доволен, че може би е страхотно ядосан, но тя не можеше да направи нищо. Това си беше негов проблем, не неин. Не биваше да си пъха носа там, където бе нежелан. Само че не беше така и тя го знаеше. Желаеше го — и точно там беше проблемът.

Макар да се бореше с това чувство, беше очарована от този мъж. У него имаше нещо непостоянно, сякаш обичаше да живее на ръба на бръснача. Но да започне връзка с мъж, толкова различен от Филип, щеше да бъде истинско самоубийство; без да се споменава усещането й, че прави нещо нередно. В съзнанието си все още беше госпожа Филип Уитмор.

Той спря колата, но вместо да изгаси двигателя, Натали го усети как се обръща към нея и я поглежда. Накрая тя посегна към бравата и я натисна.

— Почакай малко — каза той дрезгаво и сложи длан върху голата й ръка.

Сърцето й се качи в гърлото, сякаш бяха минали през дупка в шосето с висока скорост. Погледна надолу към ръката му и забеляза малките белези, скрити в косъмчетата на пръстите му. Потисна желанието си да покрие ръката му със своята.

— Натали?

— Какво? — прошепна тя, като най-сетне погледна към него.

Малко по-късно разбра, че това е било голяма грешка. Погледите им се приковаха. Той се наведе към нея и пулсът в гърлото й се ускори.

— Моля те, недей — каза треперливо тя. — Много… прибързваш.

— Знам, но не мога по-бавно.

Стоун я хвана грубо за врата и я притегли към себе си. Устните му бяха топли, влажни и властни. И макар Натали да искаше да го отблъсне, не можеше. Както последния път, когато я беше целунал, през тялото й преминаха непознати досега усещания, които се насочваха надолу към стъпалата й.

Знаеше, че и той се чувства така, защото когато я пусна, лицето му беше бяло като тебешир.

— Нямах намерение да те целувам отново — каза Стоун с несигурен глас.

— А аз нямах намерение да ти позволявам.

— И какво ще правим отсега нататък? — попита той и топлият му дъх опари бузата й.

Сърцето на Натали биеше в гърлото й, когато се чу да казва:

— Все още в календара си имам отбелязан един пикник.