Мерилин Бакстър
Горещи тексаски нощи (5)

Пета глава

Слънчевата светлина, която струеше през прозореца на кабинета на Натали, затопляше деколтето й. Тя затвори очи и се опита да си представи, че всичко е наред и че вътрешностите й не са се свили на топка от тревогите. Сблъсъкът с Флетчър по време на тържеството предишната вечер я бе разстроил много повече, отколкото й се искаше да признае.

— Ей, защо не си вървиш у дома?

Натали примигна, после отвори очи и видя собственичката на „Чудните посредници“, шефката й — Люси Джентри, да стои на вратата.

Натали се намръщи:

— Защо? Още е рано.

— Първо на първо, изглеждаш като смачкано лайно.

Тук Натали не можа да не се усмихне. Ако някой друг й кажеше такова нещо, щеше да му се обиди, особено в прекалено емоционалното си състояние напоследък. Но при Люси случаят не беше такъв — тя й бе повече приятелка, отколкото шеф.

Люси беше дребничка, но когато отвореше уста, кукленският й маниер изчезваше, човек веднага разбираше, че под този чар се крие интелигентна и умна делова жена, която знае как да кара хората да дават най-доброто от себе си. Това беше една от причините нейната компания за недвижими имоти да си завоюва име.

Натали считаше за истинска благословия възможността да работи за Люси и да изучава работата из основи.

Сега обаче работата очевидно беше последното нещо в ума на Люси. Лицето й изразяваше загриженост.

— Чу ли ме какво казах ей сега?

— Разбира се, че те чух — отговори замислено Натали. — Може би има нещо, за което трябва да се погрижа…

— Мога ли да ти помогна?

— Не, трябва да го направя сама, но ти благодаря, че ме пускаш по-рано.

— Не е необходимо да ми благодариш за това. Не ми трябва някой от моите агенти да плаши клиентите, които са дошли е парите си. Разкарай се за днес, дете.

Натали намали скоростта и паркира пред Остинската градска библиотека. В съзнанието й цареше пълен безпорядък пред перспективата да започне разследване за смъртта на Филип. Но колкото и да й беше неприятно, щеше да доведе това докрай, въпреки мнението на Флетчър, че е просто един каприз, който ще отмине с времето. Не, нямаше, защото Натали не възнамеряваше да се откаже.

Малко след това тя се настани като у дома си, притегляйки един удобен стол по-близо до проектора. Задачата, която трябваше да си наложи — да прерови всички статии, свързани със смъртта на съпруга й, — й се струваше толкова непоносима, че всичко в стомаха й трепереше.

Това нямаше да бъде необходимо, ако не бе дочула един разговор между Флетчър и Марта — същия, който бе задвижил болезнената верига от събития и бе променил начина, по който щеше да гледа на семейство Уитмор до края на живота си.

Натали не бе имала намерение да подслушва разговора на свекъра и свекърва си, но не бе в състояние да се помръдне, дори й да искаше. Краката й бяха станали като от желе. За какво говореше Марта? Нима във всекидневника бе публикувана още една статия за Филип? Натали също имаше този брой в стаята си, но не го бе прочела, нито пък искаше. След трагедията не се бе чувствала достатъчно добре, за да чете. А по-късно не бе искала да знае сензационните разкази за случилото се. И все още не желаеше.

„Нима журналистите имат какво още да пишат за това? Колко жестоко — изплака безгласно тя — и колко е ненужно да се повтаря едно и също за Филип!“ Макар и да не беше чела нищо, Натали знаеше, че те многократно са писали и преписвали, дъвкали и предъвквали трагедията.

— Защото са пасмина шибани идиоти, ето защо! — казваше в този момент Флетчър с пълен с жлъч глас.

— Няма нужда да ругаеш. — Марта говореше тихо, но брадичката й трепереше, сякаш можеше всеки момент да избухне в сълзи.

— Дяволски си права, че има — отвърна веднага Флетчър, — особено когато целият вестник е пълен с тези боклуци.

Натали реши да си наложи да се помръдне, да влезе в стаята, но гласът на Марта отново я спря:

— Флетчър, мислиш ли, че някога ще разберем какво се е случило тогава? Искам да кажа…

Внезапно Марта млъкна. Натали не можеше да я обвинява. От мястото си виждаше лицето на свекъра си, което беше станало неимоверно по-кораво и студено от обикновено.

— Ние знаем какво се е случило тогава — процеди той през зъби. — И никога повече не поставяй това или мнението ми под въпрос — после бутна стола си назад и се втренчи надолу в нея, сякаш в този дълъг и горчив момент се опитваше да се овладее.

Марта започна да се тресе цялата и Натали трябваше да положи усилие, за да не се притече в защита на крехката си свекърва. Но не го направи. Никой не бе противоречил на Флетчър по този въпрос. Досега.

— Трябва да дам под съд тоя проклет вестник и да им затворя устите веднъж завинаги.

— Не мисля, че това е отговорът — каза Марта с все още несигурен глас. — Толкова отчаяно ми се иска да съберем парченцата от живота си и да продължим да живеем, но като че ли не можем.

— Вероятно има начин.

Макар тонът на Флетчър все още да бе рязък, поне част от отровата в него беше изчезнала. Изглеждаше отпуснат и изтощен.

Лицето на Марта грейна:

— Как?

— Чрез Кланси.

— Кланси ли? — Марта се намръщи. — Какви са тези безсмислици?

— Не, не са безсмислици. Помисли само. Кланси е единственото нещо, което ни е останало от нашия син. Не мога да понеса мисълта да загубим…

— Ние няма да я загубим — довърши Марта вместо него с уверена усмивка на лицето. — Това е нейният дом и винаги ще бъде.

— Знам, което я прави наша отговорност.

Марта изглеждаше объркана.

— Ами… предполагам, че е така.

— Тук няма място за предполагане. Макар и да е още само бебе, време е да помислим за нейното настояще, както и за нейното бъдеще, като например в кое частно училище да я запишем и много други неща.

Натали притисна ръката си с юмрук, за да не ахне и да не привлече вниманието им. Флетчър гледаше отнесено.

— Нищо не е достатъчно добро за моята внучка.

— Хайде, Флетчър, не е ли твърде рано? Все пак тя си има майка. Натали е абсолютно способна да взема правилни решения за нашата внучка.

Флетчър изсумтя презрително:

— Всъщност не го вярваш, нали?

— Разбира се, че го вярвам — тросна се Марта, като го гледаше изумено.

— Е, аз пък не.

— Какво се опитваш да кажеш? — макар гласът на Марта да бе тих, Натали усети стоманените нотки в него.

— За бога, Марта, нима си забравила откъде дойде това момиче?

— „Това момиче“, както я наричаш, е дъщеря ни Натали, за бога!

— Не оспорвам това.

— О, да, оспорваш го. Пък и това няма значение. Тя е…

— Разбира се, че има значение — прекъсна я Флетчър. — Има адски голямо значение.

— Флетчър, говориш абсолютни глупости. Ако тези статии те разстройват толкова, престани да ги четеш.

— Това, което казвам, е свързано с много по-дълбоки неща, отколкото проклетите статии.

— Не говориш сериозно, нали?

— Да, по дяволите! Всичко, което искам, е дъщерята на Филип да има винаги най-доброто — и когато Марта се накани отново да отвори уста, той продължи: — Ами ако Кланси стане като майката на Натали? И по-странни неща са се случвали. Мислила ли си някога за това?

Марта ахна и се втренчи в съпруга си така, сякаш той напълно бе загубил разсъдъка си.

Натали не ахна — искаше й се, но се чувстваше твърде слаба, за да отвори уста. Жестоките думи на Флетчър сякаш бяха прерязали някаква артерия и сега кръвта изтичаше от тялото й.

— Разбираш ли, прав съм — настоя сърдито Флетчър. — Не можем да рискуваме. Трябва да имаме думата във възпитанието на Кланси.

— Боже мой! — възкликна накрая Марта. — Защо изобщо се съгласи да приберем Натали при нас?

— Защото ти страшно го искаше. Тогава кой можеше да предположи, че тя ще се омъжи за най-големия ни син и ще има дете? Дявол да го вземе, ако съм имал и най-малкото подозрение, Натали никога нямаше да стъпи в тази къща.

По лицето на Марта се затъркаляха сълзи.

— Господи, нямах представа, че мислиш така. Но и без това ти не бе в състояние да откажеш на Филип каквото и да било.

— Е, за това трябваше да му се опра по-яко. Тук става дума за лоши гени. Не можеш да го отречеш, а е наша работа да се погрижим внучката ни никога да не бъде изложена на такива рискове.

— Очевидно искаш да кажеш, че в края на краищата Натали може да стане като майка си и да повлече Кланси след себе си. Та това е лудост, Флетчър!

— Лудост или не, това е моето мнение. Няма да позволя на Кланси да се превърне в нещастна бяла отрепка. Кланси е Уитмор и аз възнамерявам да имам думата в нейното възпитание, независимо дали има, или няма майка. Тя е единственото нещо, което ми остана от моя… син.

На Натали отново й се зави свят от нарастващата злоба в думите на Флетчър. Все едно че я беше пробол с леден шиш в сърцето.

Бъди проклет, Флетчър Уитмор!

Натали седеше изправено, загледана в тъмния екран на проектора. Още не го бе включила, но спомените продължаваха да нахлуват в съзнанието й.

Флетчър искаше да контролира нейния живот и този на Кланси. Но не, всъщност не беше точно така. Той не само искаше да ги контролира, той наистина ги контролираше.

Веднага след тази мисъл последва друга, още по-дразнеща и плашеща — чия беше грешката? Нейна. Тя му бе позволила да прави това.

Смъртта на Филип, съчетана с ужасния разговор, бе осакатила сетивата й до такава степен, че животът й сякаш бе спрял и тя се движеше като в транс, освен когато ставаше дума за Кланси. Само покрай дъщеря си се оживяваше.

И макар детето й да не беше страдало, при нея нещата стояха по-различно. Сега Натали осъзнаваше това. Отказвайки да се занимава със смъртта на Филип, тя бе сторила на себе си и на дъщеря си огромна несправедливост. Но отсега, от днес, в тази библиотека, на това щеше да се сложи край. Вече нямаше да бяга от истината. Никой повече нямаше да взема решения вместо нея или Кланси. Беше сигурна, че по-късно, когато чувството, че е предадена, попритихне, тя ще се утешава с факта, че Кланси е обичана от баба си и дядо си и те й мислят най-доброто.

Но сега болката и гневът я заслепяваха. Кланси беше нейното дете и тя знаеше какво е най-добро за нея.

Трябваше да извади главата си от пясъка и отново да се върне в реалния живот. Това означаваше да направи онова, което никой от семейството нямаше желание да направи. Налагаше се да обмисли нещата, които медиите поставяха под въпрос и които през цялото време се таяха в съзнанието — около грозната истина, че смъртта на Филип не е нещастен случай.

Носеше вчерашния вестник със себе си. Посегна към него и прочете подзаглавието на статията на първа страница:

„Истината за смъртта на кандидата за Тексаския сенат и бизнесмен Филип Уитмор е все още неизвестна.“

Натали се сви вътрешно, сгъна припряно вестника и го пъхна в папката си.

— Пиявици! — промърмори тя. — Кръвожадни пиявици!

Внезапно старият страх сякаш протегна ръка и стисна сърцето й. Не искаше да й се напомня за смъртта на съпруга й. Искаше да я запази, затворена в дъното на душата си. Но все пак знаеше, че това вече не е възможно. Трябваше отново да се изправи пред жестоката истина, че вестниците може и да са прави в намеците си за смъртта на Филип; че вероятно е имало нещо повече от присъствието му там, където не трябва и когато не трябва.

Също така трябваше да си създаде свой собствен живот извън това семейство — повече заради Кланси, отколкото заради себе си. Един изпълнен с горчивина старец, без значение колко беше направил за нея, нямаше да заеме мястото й в живота на Кланси. Прикритите му заплахи по време на тържеството нямаха никакво значение; нямаше да я накарат да се, откаже.

За нея вече не съществуваше друг начин. Трябваше да разсее съмненията около бъдещето и да погледне напред, колкото и болезнено и трудно да беше това. Натали знаеше, че с новопоявилата, се нейна решителност няма да й е лесно. Какъвто и да бе планът й, семейството щеше да се съпротивлява. Те бяха убедени, че смъртта на Филип е била трагичен инцидент. Беше й чудно как така цялото семейство беше толкова заето да накаже полицая, застрелял случайно съпруга й, а не да намери крадците, инициатори на целия инцидент.

Натискът на обществеността и вътре в службата бяха принудили полицая да напусне, опозорен, макар че Натали отново се беше дистанцирала от разказите на вестниците, предизвикани от всичко това. Част от тази неохота идваше от усложненията и с Кланси — както майката, така и детето едва не бяха умрели. Но това не можеше повече да служи за извинение.

Беше взела решение, което щеше да промени живота й. Сега трябваше да реши как да действа.

Стомахът й продължаваше да ври, главата й — също. Искаше й се да овладее съзнанието си. Ако можеше, никога повече нямаше да си припомня онзи ужасен разговор. Как бе успял Флетчър да се преструва на любящ баща през всичките тези години? И без това като дете бе смятала за достатъчно травматизиращ въпроса дали я приемат или не; а сега, когато бе започнала да се справя с тази мисъл — да се чувства наистина Уитмор, да вземе да се случи това!

На четиринадесет години бяха изпратили Натали в дома за малолетни престъпници към църквата, след неприятности със закона. Макар че я считаха за дете, бе много зряла за възрастта си. Не гледаше живота през същите розови очила, както повечето си връстници. Рядко се усмихваше, но когато го направеше, светлина озаряваше цялото й лице. Точно в онзи ден се усмихваше: Марта Уитмор щеше да я заведе на гости във фермата на Уитморови.

Уитморови имаха голям принос в благотворителността. А домът за малолетни престъпници към църквата беше любимият на Марта.

Когато двете се видяха за пръв път, Натали усети, че Марта се интересува от нея. Беше го видяла в очите й. И все пак малката не отговори на чувствата й. Вместо това, гледаше я с тъжни очи. Страхуваше се да се сближава с други хора, за да не ги загуби, както бе загубила майка си.

В края на краищата Марта, по свой деликатен начин, премина през преградата на детето. Натали й разказа какво се със случило с майка й и какъв живот е водила. Когато накрая спря да разказва, и двете плачеха.

Ето защо Натали бе едновременно развълнувана и шокирана, когато лимузината на семейство Уитмор спря пред дома в колониален стил сред тексаските хълмисти земи. Никога не бе виждала такава къща, особено пък отвътре.

Този ден бе ново начало в живота на Натали. Марта винаги бе копняла за дъщеря и след като го обсъди със съпруга си, двамата предложиха на Натали да се премести да живее при тях. Фермата стана нейният нов дом.

Тримата синове на Уитморови реагираха различно на присъствието й. Филип, най-големият, макар и учтив, рядко се завърташе у дома. Прекарваше времето си или в колежа, или с приятели на своята възраст. Даниел, вторият, веднага се сприятели с нея. Стенли, най-младият, виждаше в нея заплаха и изпита антипатия от пръв поглед.

През следващите години Натали имаше всичко най-добро, което можеше да се купи с пари. Още повече — научи какво е да си част от семейство, макар че понякога биваше наранявана от това.

Но тези случки бяха правени поносими от неотклонната любов на Марта и братската преданост на Даниел. Той стана нейна сянка. Когато любимата й животинка умря, Даниел я утешаваше. Когато не й вървеше в училище, Даниел й помагаше. И когато Стенли нарочно я нараняваше, пак Даниел я защитаваше.

И все пак поиска да се омъжи за Филип. Винаги се бе възхищавала от него и бе копняла за вниманието му. Но едва когато завърши колежа и започна работа, той забеляза, че тя е пораснала. И отношенията им се промениха.

На двадесет и седмия рожден ден на Натали и малко след тридесет и седмия на Филип двамата се ожениха и се преместиха в новообзаведеното крило на къщата. Отначало Натали изпитваше неохота да живее с родителите му, но тогава той я увери, че всичко ще бъде наред, че „така правят Уитморови“.

Две години по-късно Натали откри, че е бременна. Беше въодушевена от мисълта за бебето и доволна от успеха в кариерата си. Бе започнала работа в една фирма за недвижими имоти. Макар и да бе сигурна в брака и в живота си у дома, отстояването на независимостта й се струваше изключително важно.

Филип също преуспяваше. След два успешни мандата в Тексаската камара, а след това в Тексаския сенат, той бе твърде вероятен кандидат за Сената на Съединените щати. Макар и Натали да не пътуваше по време на кампанията с него, подкрепяше го активно и заедно с останалите членове от семейството с нетърпение очакваше резултатите от изборите.

Следователно животът беше добър, Марта продължаваше да управлява домакинството, а Флетчър — скотовъдната си империя, Филип се бе заел с останалия бизнес на фамилията и го поддържаше печеливш.

Даниел не беше женен и преподаваше английски в университета. Той също живееше във фермата. Само Стенли, който работеше там, бе използвал своята част от земята, за да си построи къща. Пола, жена му, не искаше да живее в голямата.

Но не и Натали. Тя обичаше да бъде част от голямо, сплотено семейство, но винаги се страхуваше, че това щастие може изведнъж да й бъде отнето. И този страх се превърна в жестока реалност…

— Госпожо, добре ли сте?

Натали вдигна рязко глава и погледна сивокосата библиотекарка, която се бе приближила до нея.

— Аз… добре съм — отговори тя и преглътна буцата в гърлото си.

Изражението на жената си остана загрижено.

— Сигурна ли сте? Дори още не сте пуснали проектора.

Натали се насили да се усмихне и едновременно с това попи сълзите от бузите си.

— Да, сигурна съм. Благодаря ви, задето попитахте.

— Няма защо — жената постоя така още малко, после се обърна и си отиде.

Натали освободи дълго задържания си дъх, съсредоточи мислите си върху настоящето и се зае сериозно за работа. Сякаш след момент погледна часовника си и видя, че стои наведена над проектора вече два часа. „Нищо чудно, че раменете и гърбът ме болят“ — помисли си тя и ги раздвижи нагоре-надолу, за да възстанови кръвообращението им.

Ако не седеше в строгата обществена библиотека, сигурно щеше да се разпадне на парченца. Беше й страшно трудно да поема старите разкази за смъртта на Филип. Имаше да прочете още няколко статии, но не бе сигурна дали ще може. Твърде много й идваше за този следобед. И все пак знаеше, че трябва да доведе това мъчение докрай.

Въпреки показната увереност предишната вечер, когато бе съобщила намеренията си, тази сутрин бе осъзнала, че няма план за действие. Просто се бе перчила и нищо повече. Имаше нужда от факти. Ето защо бе дошла в библиотеката, решена да прочете всичко, свързано със смъртта на съпруга и.

„Кандидат за сената убит от полицията при неуспешен банков грабеж“

Това заглавие беше типично за начина, по който разказваха за смъртта на Филип с кървави подробности. Сякаш всеки от авторите изпитваше огромна наслада да описва трагичната история. Само един от тях, някой си Скот Тимпсън, като че ли беше изключение. Натали усещаше по начина на изразяване в статиите му, че той наистина чувства болката в цялата история.

Но именно снимките на Филип, лежащ в локва от собствената си кръв, докараха в очите й сълзи на гняв и безпомощност. И точно тези снимки я накараха да се изправи рязко на крака, а столът — да изскърца мъчително.

Достатъчно! Не можеше да понесе повече. А и вече бе привършила с това, за което бе дошла — да си наложи да открие какво точно се е случило през онзи ден. Значи един цивилен полицай беше убил съпруга й. Името на мъжа не й говореше нищо, макар и да бе твърдо решена то да означава много към края на делото й.

Трябваше да излезе оттук, да се махне от тези снимки. Тясното помещение и безстрастното обзавеждане бяха започнали да опъват нервите й. Неочаквано й стана студено.

Едва когато излезе навън, в обятията на топлото слънце, осъзна, че нито веднъж не е видяла снимка на полицая, застрелял Филип.

„Защо?“ — запита се тя и отново изпита странна тревога.