Мерилин Бакстър
Горещи тексаски нощи (4)

Четвърта глава

Стоун паркира полицейската си кола без отличителни знаци на паркинга на банката и излезе.

Яркото слънце го заслепи, но той едва трепна. Стомахът му гореше още по-лошо. Бръкна в джоба си за опаковката хапчета, които винаги носеше, тъй като никога не знаеше кога ще му потрябват. Напоследък му се случваше по няколко пъти на ден. Подозираше, че ще пипне язва. Просто се надяваше да е само това. Ако не намалеше малко темпото…

— О, я стига! — процеди той, докато се отправяше към стълбите на банката и си напомняше, че препълненият график го е накарал да дойде тук, почувствал прилив на енергия от мисълта, че разследването на Уитморови може да добие положителна насока.

Първо, агентът под прикритие, когото беше поставил в кампанията, бе чул един от помощниците на Филип Уитмор да казва, че Уитмор има важна среща с адвоката си в банката. Стоун знаеше, че няма да може да чуе или научи нищо от една частна среща, но ако се навърташе наоколо, може би щеше да има късмет да се сдобие с някоя пикантна новина, която да му бъде от полза.

Второ, беше получил още информация от приятеля си Лари. Главният офис на „Тексас Аеро Индъстриз“ се намираше в банката, която Стоун използваше. А се случи точно така, че днес трябваше да внесе малко пари в сметката си, тъй като беше ден за заплати.

„Не можеше и да стане по-добре“ — помисли си той, като си подсвиркваше.

Планът му за действие беше да внесе парите, като си отваря очите на четири за Филип Уитмор, а след това да посети един от вицепрезидентите. Това съвсем случайно бе жена, с която някога бе излизал и с която беше успял да се раздели в добри отношения.

Стоун отново се усмихна. Можеше да му струва една вечеря, но се надяваше да получи някаква информация за „Тексас Аеро“. Да, вечеря и излизане някъде бе твърде ниска цена. Макар и последното нещо, което му се искаше, бе да се среща с тази жена неслужебно.

Беше се заклел, че няма да има никакви връзки повече. Ами, глупости, връзки! Беше се заклел да няма повече работа с жени — и точка.

Затегна възела на вратовръзката си и приглади назад кичура коса, който вятърът беше издухал на челото му. После пресече улицата. Когато влезе в банката, се насочи право към гишето за депозити. Само че, по някаква необяснима причина, нещо го накара да се спре и огледа залата.

Не мъжът — макар и той да не беше някой друг, а самият бъдещ сенатор на Тексас Филип Уитмор, — а жената с него, може би неговата съпруга привлече цялото внимание на Стоун.

В напреднала бременност, тя сякаш излъчваше сексуално напрежение, особено когато избра точно този момент, за да оближе пълничката си долна устна, която като че ли принадлежеше на нацупено дете. И косите й. Какъв цвят бяха те, по дяволите? Не бяха руси, не бяха и кестеняви. Медени. Да, точно така. Тя имаше коси с цвят на мед.

Внезапно една жена изникна до Стоун.

— Извинете — каза тя и посегна да си вземе празна бланка за депозити.

— Господи! — промълви Стоун, когато осъзна за какво си мислеше.

— Ще ме извините ли? — каза отново жената до него, като този път го погледна раздразнено.

— Прощавайте — отвърна Стоун, като се надяваше гласът му да звучи извинително, макар че тя продължаваше да го гледа предубедено.

„Да върви на майната си“ — помисли си Стоун и отново насочи поглед към двойката, която се отправяше към асансьора. Твърдо решен да не ги изпуска от очи, той излезе иззад масата и тръгна към асансьора, но се закова на място.

— А, сенаторе — каза някакъв набит мъж, — почакайте.

Филип Уитмор се усмихна и протегна ръка.

— Здравей, Кен — когато ръкостискането свърши, усмивката на Уитмор стана по-широка. — Макар и да харесвам как звучи думата „сенатор“, не мислиш ли, че прибързваш малко?

Мъжът, наречен Кен, се засмя и усмивката му доказа липсващи предни зъби.

— Изобщо не. Ти ще спечелиш. Ей, човече, в кърпа ти е вързано!

— Благодаря. Оценявам това — каза учтиво Филип и прибави: — Познаваш ли жена ми Натали?

Мъжът протегна още веднъж ръка:

— За мен с удоволствие, госпожо.

— За мен също — отговори Натали Уитмор с дрезгав глас, също толкова чувствен, колкото и нацупената й долна устна.

Внезапно Стоун усети присвиване в корема, сякаш мислите, които не биваше да му хрумват, се бяха установили в онази гореща точка ниско долу. Преглътна една ругатня, тъй като не искаше повече да бие на очи.

Освен това беше дошъл тук по работа, а не да точи лиги по жената на Филип Уитмор.

Стоун рязко овладя съзнанието си и продължи да наблюдава. Филип натисна бутона на асансьора, но отново бе спрян. Възрастна жена го дръпна за лакътя, което даде повод за нов разговор.

Объркан, Стоун бръкна в джоба си за цигара, но видя табелата „пушенето забранено“. Пъхна здраво ръце в джобовете си и се облегна на друго гише за депозити.

Разговорът между Уитморови и възрастната дама още продължаваше, когато Стоун видя двама мъже да влизат в банката. Всеки нерв по тялото му реагира. Не знаеше защо ги заподозря. Не бяха облечени очебийно, а напротив, съвсем като обикновени граждани. Може би студените им смъртоносни погледи ги издаваха и подсказаха на Стоун, че са се заели е нещо недобро.

И най-вероятно то бе свързано с пистолетите, които неочаквано извадиха.

— Никой да не мърда! — извика по-ниският.

— Аха, който мръдне, е мъртъв — викна вторият като ехо на партньора си.

За щастие Стоун се намираше в периферното им зрение, което му даде възможност да бутне назад якето и да извади пистолета от кобура си. Държеше го ниско до бедрото си, така че да не се вижда. Дявол да го вземе, на този етап това бе всичко, което можеше да направи. Не биваше да заплашва живота на мирните граждани, като позволеше на онези отрепки да зърнат оръжието му.

Щеше да изчака и може би да получи възможност да действа, преди… Къде все пак беше скапаният охранител на банката? Стоун се надяваше този приятел да е достатъчно интелигентен, за да не се опитва да се прави на герой. Усети, че ръката му се изпотява и вече не държи така здраво пистолета.

По-високият се приближи до асансьора. Дамата до Филип внезапно изпищя и Стоун почувства, че това изнерви бандита, на когото и без това не му трябваше много.

— Млъквай ма! — кресна мъжът и вдигна пистолета си. Само че не го насочи към жената. Стоун забеляза, че цевта сочи право към Филип Уитмор и кръвта във вените му се вледени.

Още няколко редовни клиенти изкрещяха.

Инстинктът и дългите години тренировка се намесиха. Без да се замисли, Стоун хвана с две ръце своя „Смит и Уесън“ и приклекна, целейки се в нападателя.

Някакъв идиот зад Стоун изкрещя:

— Ама и този има пистолет!

Бандитът се извъртя рязко и видя Стоун с вдигнатото автоматично оръжие. Като че ли разпозна характерното за полицаите приклякване и даде бърз изстрел.

Чукчето на Стоуновия пистолет вече падаше, когато той усети как куршумът ужилва ръката му между китката и лакътя. Пистолетът му се измести вдясно точно когато чукчето бодна капсулата на патрона. Само след частица от секундата тежкото оръжие подскочи в ръцете на Стоун.

Внезапно осъзна какво се е случило. Гледаше с ужас как Филип Уитмор сякаш беше блъснат назад, отскочи от вратите на асансьора и се свлече на пода. Беше улучен точно в главата.

Натали Уитмор изпищя и също се свлече на пода. Веднага настъпи хаос, който даде възможност на двамата нападатели бързо да напуснат банката.

— Някой да се обади на 911! — извика един мъж, като придържаше с двете си ръце главата на Филип.

— О, господи, той е мъртъв! — изкрещя друг. — А тя припадна. О, боже… О, боже!

Стоун знаеше, че не може с нищичко да помогне на Филип Уитмор, а със сигурност някой ще се погрижи за бременната му жена. Затова се спусна след мъжете, но когато излезе на улицата, те вече не се виждаха никъде.

Тъй като нямаше желание да се отказва, той тича в продължение на няколко пресечки, като проверяваше страничните улички. В далечината видя тъмен микробус, но нямаше начин да знае дали бандитите са в него. Това не беше достатъчно, за да даде в участъка описание на колата.

— По дяволите!

Той сложи пистолета в кобура и погледна към лявата си ръка. Ръкавът на сакото му беше подгизнал и кръвта му капеше по паважа. В суматохата не бе успял да почувства нищо, но сега болката запулсира с пълна сила. Стоун хвана ранената си ръка със здравата и затича обратно към банката.

Изникна иззад завоя точно когато линейката потегли с включена сирена.

Два дни след престрелката в банката Стоун влезе отново в участъка и попадна право в поредния скапан кошмар. Капитанът моментално го зърна и рече:

— Влез при мен, Макол. Искам да говоря с теб. „Старата песен — помисли си уморено Стоун, — но на нов глас.“ Само че за пръв път никой от другите полицаи не каза и дума, а просто го гледаха втренчено как върви към вътрешната светая светих на участъка. Запечатаните устни на колегите му трябваше да бъдат първият знак, че брадвата се спуска над главата му. Само че тогава той не обърна внимание, тъй като все още бе слаб от раната и от загубата на кръв. Пък и от лекарствата, които му бяха дали, съзнанието му беше малко замъглено.

Но съзнанието на капитан Рътджърс не беше замъглено, нито пък имаше намерение да го усуква. Той заби жило в плътта на нищо неподозиращия Стоун.

— Този път наистина прекали — каза шефът му, без дори да го покани да седне. Въпреки това Стоун седна. Беше твърде изтощен, за да стои прав.

— Предполагам, че имате предвид неуспеха в банката.

— Че какво друго?

— Да де, какво друго — промърмори Стоун. Докато се бе възстановявал в болницата, си беше мислил, че ще бъде оправдан, без дори да се наложи Министерството на вътрешните работи да си пъха носа в случая. Но сега с тези мисли беше свършено. — Вършех си работата, капитане — наруши мълчанието той.

— Не, това, което направи, е, че застреля невинен човек.

— Който щеше да бъде застрелян от въоръжен крадец.

— Това е твоята гледна точка.

— И е правилната гледна точка, защото е истината.

Рътджърс размърда устните си, сякаш зад тях имаше топка тютюн, която смяташе да изплюе, вместо да дърпа от цигарата между пръстите си.

— Не и според Вътрешните работи.

— Майната им на Вътрешните работи.

— Не и този път, Макол. Оттам изпратиха мнение, че си нарушил политиката на министерството, като си стрелял.

— Нищо, че съм се опитвал да спася живота на един човек?

— Дявол да го вземе, не разбираш ли кого си пречукал?

— А, ето за какво била цялата работа! Уитморови тракат със саби, нали?

— Може и така да се каже — за пръв път Рътджърс изглеждаше смутен.

— Майната му, капитане, недейте, да го увъртате. Давайте направо. Голямо момче съм вече, ще мога да го преглътна.

— Ще можеш ли?

— Що не опитате?

— Добре, Уитморови наистина тракат със саби. Старият Уитмор каза, че или онова измислено ченге ще бъде уволнено, или градът може да очаква процес по Раздел 1983 от федералния закон.

— И градът смята, че семейството наистина ще го направи, което означава, че ще бъде по-евтино просто да вземат да уволнят задника на Макол. Това ли е долу-горе, капитане?

— Страхувам се, че да.

Макар може би да беше проведен личен разговор, Стоун знаеше, че си е създал достатъчно врагове сред равнопоставените, за да желаят и по-висшите той да си отиде. Жребият беше хвърлен и той не можеше да направи нищо, освен да офейка от града и повече да не се обръща назад.

Изправи се, погледна втренчено мъжа, за когото знаеше, че изпитва силна лична антипатия към него, извади пистолета и значката си и ги стовари върху бюрото на Рътджърс. После каза с крива усмивка:

— Желая ви прекрасен живот, капитане.

Докато правеше това самонадеяно пожелание, Стоун си мислеше, че той самият ще живее чудесен живот. За нещастие не стана така. Откри, че трябва да потъне още повече в ада, преди да започне да изплува нагоре.

— Бившето ченге Макол — каза тогава гласно Стоун, докато отдалечаваше колата си от банката и се отправяше към Международния дом на авиацията на две пресечки по-нататък.

Но тогава знаеше, че винаги ще мисли за себе си като за ченге, макар вече по закон да не беше. Но това не му липсваше, особено когато стигна до Ню Мексико и опита вкуса на работата като прост работник в скотовъдна ферма.

Сега се засмя иронично. Струваше му се странно едно уволнено ченге да свърши като работник във ферма. Е, може би и по-странни неща се бяха случвали на този свят. В общия план на нещата нямаше никакво значение как се е случило, фактът бе, че то бе спасило живота му.

Една сутрин той взе „Америкън Стсйтсмън“ — първия вестник, който отваряше от месеци насам, и като изпи безброй чаши кафе, прегледа обявите за работа.

Обявата за работници в някаква скотовъдна ферма в Ню Мексико просто се наби в очите му и за пръв път от седмици той почувства как в него трепват вълнение и надежда. После, и двете умряха внезапно, особено след като Стоун се изправи, отиде до огледалото в спалнята и се погледна.

Отпуснат. Надебелял. С наднормено тегло. Това бяха само няколко от цветистите епитети, които можеха да го опишат. По дяволите, кой ли щеше да наеме някой, чиято песен е изпята? Засмя се, но в смеха му нямаше веселост. „Може би някой цирк“, каза си и се извърна, отвратен от себе си.

В този момент разбра, че трябва да направи нещо за начина си на живот, ако не иска да се превърне в статистика. Не можеше да продължи да пие, вместо да яде. Не можеше все да си блъска главата в стената само защото вече няма работа и не печели пари. И не можеше повече да кара без сън.

С тези измъчващи го въпроси в главата си той продължи да мисли и за обявата. Накрая се реши. Ох, по дяволите! Щеше да опита, а ако му откажеха, щеше да го преживее. И без това вече не се занимаваше с нищо друго, освен да оцелява. Не живееше; беше просто един мъртвец, разхождащ се между живите.

Обади се на телефонния номер и най-неочаквано го наеха, фактите, че може да язди — бившата му жена бе ненаситна ездачка, и че няма ангажименти натежаха силно в негова полза.

С пристигането си във фермата заработи така, както никога в живота си; дори и да се смятаха дългите часове в службата му като ченге. Излишното му тегло започна да се стопява. Кожата му стана златистокафява. Но най-важното беше, че престана да пие и пуши — препятствия, за които никога не бе предполагал, че ще успее да прескочи.

И беше дяволски горд от себе си и от трансформацията на тялото си. Жалко, че не бе опитал този вид непреклонна дисциплина по време на работата си в полицията. Беше успял да си поживее страхотно на откритите пасбища във фермата и да приведе тялото и съзнанието си в отлична форма. Поне напоследък можеше да се погледне в огледалото, без да изпита желание да го строши с юмрук.

Беше дяволски горд от постигнатото, особено от отказването от цигарите и пиенето. Но дълбоко в душата му положението бе коренно различно. Тази част от него не бе претърпяла същата промяна. Душата му си оставаше тъжна.

Преди и след напускането на Остин не бе давал и пет пари за нищо, освен за Сали. Тя беше в ума му даже и когато бе толкова умствено и физически осакатен, че да не може да протегне ръка към нея. До този момент й беше написал безброй писма, които винаги след това накъсваше на парченца.

Така че към дъщеря си все още имаше да плаща огромни грехове.

Как бе позволил връзката им до такава степен да излезе от контрол? По дяволите, през първите няколко години от живота й той беше добър баща. Може би не отличен, но добър. И през цялото време на ужасна болка и отчаяние, които беше преживял, никога не бе преставал да я обича.

Добър, лош или грозен, Стоун беше неин баща, дявол да го вземе! Работата и бутилката бяха изкривили преценките му и по някое време на пътуванията към и извън тази джунгла той се бе убедил, че Сали ще живее по-добре без него.

Никога повече нямаше да направи тази грешка.