Мерилин Бакстър
Горещи тексаски нощи (1)

Първа глава

Юли 1996 г.

Натали Уитмор се погледна в огледалото. Дали изглеждаше добре? Беше избрала къса семпла черна, коктейлна рокля, която подчертаваше стройната фигура и безупречната й кожа. Тази вечер й се искаше да изглежда възможно най-добре, за да повдигне духа си и си вдъхне кураж.

Когато семейството посрещаше гости, го правеше със стил. „А и защо не?“, запита се тя. Все пак бяха една от най-преуспяващите и влиятелни фамилии в обществото. Да бъдеш поканен на тържество в имението на семейство Уитмор бе равносилно на покана за дома на губернатора.

При последната мисъл тя се усмихна и огледа внимателно образа си. Реши, че наистина изглежда възможно най-добре. След това отметна къдриците от лицето си и постави диамантени обици с винтчета на ушите си.

Влезе в стаята на Кланси. Петнадесетмесечната й дъщеричка трябваше вече да е заспала, но не беше. Лежеше по гръб, риташе с малките си крачета във въздуха и си играеше със закачените над главата й играчки. Гушнала плюшеното си мече под мишница, тя вдигна поглед и се усмихна на майка си.

— Ма-ма — изгука детето.

— Трябваше вече да си заспала, малка хитрушо! — Натали се наведе над леглото и погледна дъщеря си. Очите й се напълниха със сълзи. Тя докосна бебето по бузката и гърлото й се сви.

Радваше се, че Кланси се е обърнала към нея на бебешкия си език, но детето никога нямаше да каже „та-та“ на баща си; факт, който причиняваше болка на Натали всеки път, когато си помислеше за това.

Какво щеше да й каже? Можеше ли да й разкаже историята, за която полицията и семейството на Филип — нейното семейство — вярваха, че е чистата истина? Щеше ли да спомене рекламната лудост, станала начин на живот през последната година? Господ да й е на помощ, не можеше да каже на Кланси нито това, нито каквото и да било, тъй като не бе напълно сигурна какво точно се е случило. Но това щеше да се промени. От тази нощ нататък. Беше го решила.

— Натали?

Тя се обърна и видя Даниел, своя брат и девер, облегнат на касата на вратата. Натали се почуди за момент в колко ли семейства можеше да се открие такава връзка.

— О, здрасти, Дани — каза тя.

Беше единствената от Уитморови, която можеше да го нарече „Дани“, без да й се случи нищо. От първия момент на въвеждането й в тази къща двамата се бяха привързали един към друг като брат и сестра. И това не се бе променило, за разлика от всичко останало в живота й.

Д-р Даниел Уитмор завеждаше почетната катедра по британска литература в Тексаския университет в Остин и винаги бе имал по-чувствителна душа от останалите мъже на фамилията. Беше и най-хубав, с почти съвършени черти — може би твърде красив за мъж — и невисоко, но добре сложено тяло.

— Почуках, но… — усмихна й се широко Даниел.

— Извинявай. Мисля, че умът ми беше другаде — Натали отново се обърна към Кланси и разроши къдриците й.

— Ще слезеш долу за вечеря, нали? — попита Даниел.

— Разбира се — Натали се изправи и се облегна на стената. — Защо питаш?

— Защото напоследък изглеждаш много затворена в себе си — Натали не отговори. Даниел продължи: — Всъщност по-точно е да се каже „странна“ — той направи пауза. — Зная, че нещо те тревожи и според мен е време да изплюеш камъчето — после се усмихна. — Досега винаги си идвала при мен да споделяш проблемите си.

— Зная — каза Натали и нарочно погледна към Кланси, която все още беше будна и играеше с играчките си. — Но този път трябва да се оправя сама.

— С други думи — да си гледам работата?

— Изопачаваш думите ми, Дани. Изобщо нямах това предвид.

— О, добре — каза подигравателно той и внезапно Натали се запита дали наистина не й се цупеше, задето не му се доверява, или — както обикновено — я дразнеше добродушно.

Дали не очакваше сега тя да се осланя на него за всичко, както бяха очаквали Уитморови, откакто се бе омъжила за най-големия им син? Дали цялото семейство не очакваше от нея да продължава да отстъпва пред всяко тяхно желание? Натали знаеше, че тази мисъл е просто нелепа. Дали? В такъв случай можеше да обвинява само себе си. В продължение на повече от година бе зависила от тях. Те й бяха давали сили да продължи да живее. Едва наскоро осъзна, че това е голяма грешка.

— Натали?

— Много неща се въртят в главата ми, но бавно и сигурно ги осмислям — опита се да отговори безгрижно Натали, приближи се до него и го целуна по бузата. — Е, не мислиш ли, че вече е време да порасна, сама да се справям с някои от проблемите си?

— Щом искаш — отвърна той, втренчен в Кланси. Изглеждаше толкова унил, че за момент тя се изкуши да изстреля всичко, което я тормозеше отвътре. Но не можеше да го направи; знаеше, че ще се задуши от грозните думи, ако й се наложи да ги повтори. Освен това имаше да казва още нещо — не само на Даниел, а и на цялото семейство. Планираше да го направи на вечеря.

Последва неловко мълчание, по време на което Натали усети, че той не й е простил напълно за нейната уклончивост. От собствен опит знаеше, че Даниел не обича да осуетяват намеренията му. Това бе една от чертите на семейство Уитмор, която не бе отминала и него.

— Ще се видим долу след минута — каза Натали, за да потисне неудобството си.

Той вдигна примирително ръце.

— Добре, да бъде както искаш — после се обърна и излезе от стаята, без да каже нито дума повече.

Малко след това Натали срещна икономката Джоузи на площадката на стълбите.

— Госпожа Марта ме изпрати да седя при бебето.

— Не е необходимо, Джоузи. Ще бъде достатъчно, ако само я наглеждаш от време на време.

— О, нямам нищо против. Пък и госпожа Марта нали поръча обслужване отвън… — тя млъкна и изсумтя. — За мене няма много работа.

Охо, територията на Джоузи беше завладяна и тя изобщо не се радваше. Натали прикри усмивката си и каза:

— Ти си истинско съкровище. Благодаря ти.

Отправи се към тържествения салон, където семейството и гостите вече бяха се събрали. На вратата се спря.

Стаята потъна в тишина и всички погледи се насочиха към нея. Дали не я бяха обсъждали? Инстинктът й подсказваше, че е така.

— Закъснях ли? — попита тя, като се чувстваше неловко и се мразеше за това. Може би неловкостта идваше от гузната й съвест. Натали пропъди бързо тази мисъл. Нямаше за какво да се чувства виновна.

— Разбира се, че не си закъсняла — боботещият смях и усмивката на свекър й сякаш имаха въздействието на кукловод, който дърпа конците на марионетките си. Неочаквано всички се оживиха. — Просто ние сме подранили — присъстващите се засмяха и веднага се разприказваха.

— Обичайното си питие ли искаш? — попита Даниел, който се приближи и й предложи ръката си.

— Да, моля — отговори Натали, докато той я съпровождаше церемониално до канапето.

— Няма да се бавя — каза Даниел, когато я настани. Верен на думата си, той се върна почти веднага с чаша минерална вода и лимон и й я подаде. — Само че не мога да остана при теб. Поне засега. Тази вечер ще бъда на бара. Барманът, който обикновено ни обслужва, е на почивка в Барбадос.

— Сигурно е хубаво там.

След като деверът й се отдалечи, Натали обходи е поглед стаята. Стенли, братът на Даниел, облечен в сако, ботуши и тексаска шапка, се беше облегнал на полицата над камината и изглеждаше някак не на място, сякаш не си пасваше с разкошната обстановка. Физически не приличаше на Уитморови. Кожата му, обветрена от дългото излагане на слънце, го караше да изглежда по-груб и по-стар от двадесет и осемте си години. В юношеските години някой бе счупил носа му и това също не го разкрасяваше.

Но именно дребната му жилеста фигура го отличаваше от братята и баща му и той явно ненавиждаше най-много нея. Натали си помисли, че Стенли компенсира липсата на атлетическа фигура с най-шумното си и напористо държане между събралите се. Очевидно беше твърдо решен да не остава незабелязан, освен ако не пиеше. Тогава ставаше мълчалив и намусен.

Докато гледаше как Стенли довършва питието си, Натали разбра, че той не е далеч от пиянската си фаза. Извърна се отвратена. Допускаше, че Стенли я презира. Винаги бе усещала скритото му презрение и бе виждала тайните ревниви погледи, които бе хвърлял към Филип, докато смяташе, че никой не го гледа. Но въпреки това пред семейството винаги се бе отнасял към нея с уважение, което показваше, че е истински лицемер.

Не я беше грижа какво мисли Стенли за нея; отдавна се бе примирила с това. И все пак от тази мисъл я побиваха тръпки. Слава богу, че той не живееше в къщата.

Пола, жената на Стенли, беше застанала до него. За пръв път от дълго време насам изглеждаше представителна. Беше облякла копринена рокля с прасковен цвят и косата й, която обикновено висеше на клечки, беше прибрана назад и хваната ниско на тила й. Въпреки това и тя очевидно пиеше прекалено много.

Нито тя, нито Стенли дадоха признаци, че са забелязали влизането й, но Натали нямаше нищо против. Колкото по-малко й се налагаше да си има работа с тях, толкова по-добре.

Марта, нейната обична свекърва й смигна от другия край на стаята. Изглеждаше залисана в разговор с един от гостите, Сам Кулидж, делови и финансов консултант на семейство Уитмор.

Сам се усмихна на Натали и вдигна чашата си с мартини. Тя му се усмихна в отговор, като си мислеше за начина му на обличане. „Крещящ“ беше първата дума, която изникваше в ума й. Но тази вечер като че ли бе по-подходящо да се нарече „скандален“. Натали насочи поглед към вратовръзката му и едва не се засмя на глас. Не беше абсолютно сигурна какъв е десенът, но от това разстояние можеше да се закълне, че изглежда като щамповани клоунски лица.

Но скандален или не, той винаги се бе държал лоялно към нея и семейството и затова винаги щеше да му бъде благодарна.

— Изглеждаш чудесно, скъпа.

Тихият глас я накара да обърне рязко глава.

— Амиии… благодаря ти, Бен. Наистина имах нужда от това.

Бен Байърс беше любимият й семеен приятел и страхотен адвокат.

— Радвам се най-сетне да видя малко руменина на тези бузи.

— Есте Лодер може да прави чудеса.

За момент Бен изглеждаше объркан, след това по устните му бавно се разля усмивка.

— Извинявай, трябваше ми малко време, докато се сетя за какво става дума.

Натали се засмя. Почти беше забравила, че Бен Байърс е ерген и не е особено осведомен по въпросите на женската козметика.

— Разбрах от Флетчър, че се справяш добре с търговията с недвижими имоти.

— Всъщност да — усмихна се Натали, — или поне така мисли шефката. Но не мога да повярвам, че Флетчър ти го е казал. Изненадана съм. Той обикновено пренебрегва дори факта, че имам работа.

Устните на Бен трепнаха дяволито.

— Според мен му е трудно да възприеме, че някои жени вече работят. Марта винаги си е стояла у дома.

— Само че аз не съм Марта — отбеляза Натали.

Бен се изчерви.

— Не, не, разбира се, че не си, а и времената се промениха. Просто моят стар приятел не се е променил с тях.

— Прав си.

Натали използва момента, за да погледне свекър си, който разговаряше със Стенли и Сам. Марта ги наблюдаваше със снизходителна усмивка, докато Пола пристъпваше от крак на крак с чаша в ръка.

На Натали й се искаше да извърне поглед, но не можеше. Флетчър, на шестдесет и девет, с пронизващите очи и забележителните си черти, притежаваше същата властност, на която толкова се бе възхищавала у Филип. Когато говореше, хората го слушаха, и то как. Ето защо никой не се съмняваше, като се имаха предвид силата и финансовите възможности на Флетчър, че Филип може да стане президент на Съединените щати. Флетчър го готвеше за това още от детството му.

— Как е Кланси? — попита малко по-оживено Бен, сякаш осъзнаваше, че я е разстроил.

Натали се обърна към него с искрена усмивка:

— Станала е голяма глезана.

— Е, не можеш да я обвиняваш, при положение че всички в тази къща треперят над нея.

— Хей, вие да не би да говорите за внучката ми? — попита Марта, която вече бе седнала на стола до канапето.

— Точно така — засмя се Бен.

Макар и на шестдесет и пет години Марта все още беше привлекателна по свой собствен начин. За Натали тя беше истински земен ангел, доколкото това бе възможно. Не само че бе най-деликатната жена, която познаваше, но и лицето й беше останало сравнително без бръчки. Невинният й вид подвеждаше някои да мислят, че няма нито една грижа на този свят.

И все пак, ако човек се вгледаше по-внимателно, в очите й ясно се виждаше опустошението на болката. Тя бе обичала най-големия си син със страст, която липсваше в отношенията й с другите й синове.

— Не зная какво бих правила без Кланси — казваше в този момент Марта — тя е моето спасително въже.

Бен сложи длан върху покритите й с венички ръце.

— Разбирам.

— Вечерята е готова, госпожо.

Марта се обърна към жената, която отговаряше за обслужването, и й се усмихна.

— Благодаря ти, Хана. Веднага идваме.

Вечерята бе страхотно вкусна, поднесена съвършено, и Марта сияеше. Порцеланът, кристалът и сребърните прибори на семейство Уитмор украсяваха огромната маса в трапезарията, също както прекрасно подредените свежи цветя.

Тази вечер, за пръв път от година насам, Марта и Флетчър приемаха официални гости и никой не можеше да намери недостатък в техния сдържан, но елегантен стил.

След като бяха изядени салатата, сочното говеждо филе, приготвено с млади картофчета и моркови, и бе изпит модният коблър^[1] от пресни праскови, Флетчър стана и почука по чашата си…

— Бих искал да вдигна тост.

Всички приковаха очакващи погледи в него.

— За моя син, Филип — той направи пауза и преглътна. — И за това, което можеше да бъде.

Натали не посмя да погледне нито Марта, нито когото и да било друг докато отпиваха от чашите си.

Сам Кулидж беше първият, който наруши неловкото мълчание:

— Прочетох онази статия във вестника, Флетчър. Би трябвало да се предположи, че хрътките от пресата са се наситили и ще те оставят на мира. Проклети лешояди!

Преди някой да успее да каже нещо, Натали заговори и за втори път тази вечер стана център на вниманието.

— Сам е прав. Медиите не се отказаха вече петнадесет, месеца. Отчасти заради това смятам, че отново трябва да се поднови разследването на смъртта на Филип — каза тя, без да сваля поглед от Флетчър.

Никой не отрони нито дума.

Лицето на свекъра й стана мораво от гняв, но останалите я гледаха така, сякаш се бе приземила от друга планета.

— Какво каза?

Натали не трепна от заплашителния му тон.

— Натали, какво, по дяволите… — започна Даниел и се изправи.

Без дори да погледне към него, Флетчър каза:

— Млъквай и сядай, Даниел!

Даниел затвори устата си и се подчини. Лицето на Флетчър остана разкривено от ярост и когато заговори, процеждаше думите през стиснатите си зъби:

— Смъртта на нашия син и твой съпруг беше чисто и просто нещастен случай. Медиите са известни с любовта си към сензациите. В днешно време се отнасят така към всичко. Те нямат право да поставят под въпрос това, което беше и е очевидно. Ти също никога повече не го поставяй под въпрос, чу ли ме?

Макар да чувстваше езика си като от сух хоросан, Натали каза:

— Нямам друг избор, освен да възбудя ново разследване, защото напоследък нещо ме кара да вярвам, че смъртта му не е била нещастен случай.

— Ти си напълно откачила!

— Флетчър, моля те — обади се Марта с треперещ глас.

Той впери в нея гневен поглед, после отново го насочи към Натали.

— И какви точно действия смяташ да предприемеш по този си смахнат план? — попита я подигравателно.

Тишината, която последва думите му, сякаш всеки момент щеше да се взриви.

— Възнамерявам да открия полицая, който уби съпруга ми.