Мерилин Бакстър
Горещи тексаски нощи (36)

Тридесет и шеста глава

Натали се чувстваше като изцедена. Битката й с Флетчър се бе оказала лошо начало на деня. Всъщност трябваше да потисне порива си да вземе най-необходимите неща в една чанта, да грабне Кланси, да напусне къщата и да отиде в мотел. Но после си беше помислила за ефекта върху Марта, бе охладила гнева и преглътнала гордостта си.

А и когато напуснеше фермата, щеше да върви спокойно, а не да бяга, сякаш е съгрешила с нещо.

Наложи си да пренасочи ума си от инцидента към работата и потърка чело. Беше се срещнала с адвоката си, със землемера и служителя от Агенцията за опазване на околната среда. Господин Мак Гейтс го беше загазил, но оставаше да се види колко здраво. Натали също се чувстваше отговорна. Трябваше да усети по-рано, че нещо не е наред, че никой не получава нещо за нищо, особено от едноклетъчно като Гейтс.

Сега, когато се приготвяше да напусне офиса, се опита да прогони мрачното си настроение, но не можа. Стоун играеше огромна роля в неспособността й да понесе удара. Натали почувства огромна нужда да го види, да усети ръцете му около себе си и как част от силата му се влива в тялото й. Представи си дланите му навсякъде по нея, устните му, горещи и разтворени, срещу нейните…

— Престани! — извика гласно тя, после се запита защо го прави. Само ако…

Телефонът на бюрото й иззвъня. Тя подскочи, но си наложи да успокои дишането си, преди да вдигне слушалката.

— „Чудните посредници“, Натали.

— Здрасти.

Този път почти престана да диша.

— Здрасти.

— Какво има? — попита Стоун.

— Откъде разбра, че има нещо?

— Ами познавам те.

Тя остави тези интимно изречени думи да отминат.

— Е, прав си, имах лош ден.

— Карахте ли се с Флетчър?

— О, да.

— По дяволите, иска ми се да бях там!

— Не, не ти се иска.

— Виж, искам да те видя.

Подмолните течения, значението, скрито зад тези думи, бяха безпогрешни. Ниско долу в корема й се надигна топлина.

— Искаш ли да вземеш Кланси и да наминеш у дома? — попита той, когато не получи отговор.

— Не е нужно да взимам Кланси днес. Ще остане да преспи у детегледачката. Прави тържество в чест на племенницата си и иска Кланси да остане.

— Тогава ти намини.

Нуждата да го види отново се превърна в треска, която я блъскаше напред. Все пак Натали се поколеба.

— Ами…

— Ще се видим след двадесет минути.

Той затвори и я остави да държи слушалката, от която се чуваше само сигналът „свободно“.

Едва влезе през вратата, когато Стоун я затръшна зад гърба й и я сграбчи.

— Ако не мога да те имам отново — прошепна той с натежал глас, — ще се пръсна!

През вените й премина вълна от бушуващ огън.

— И аз се чувствам така — успя да каже тя.

С припрени, но несигурни пръсти Стоун свали блузата и сутиена й и я заведе в спалнята. Натали го наблюдаваше, докато сваля дрехите си. Когато и последната падна на пода, очите й останаха приковани в голото му тяло.

— Харесва ли ти това, което виждаш? — попита дрезгаво той.

— Да.

Стоун се наведе над нея с жадни и поглъщащи очи.

— И на мен ми харесва това, което виждам — каза той. Започна да целува устните и гърдите й. Тя изстена от надигащото се желание.

— О, да, да!

— Какво „о, да“? Кажи ми какво искаш.

— Теб! Искам теб!

Задъхваше се. Притискаше се в него. Получаваше, Даваше.

— Обичам те, Натали — прошепна дрезгаво той. — Усещаш ли колко много те обичам?

— Да! И аз те обичам! — отвърна тя и впи зъби в рамото му. Просто не можеше да му се насити.

След това бяха твърде изтощени, за да се движат или говорят. Или може би не им се искаше да говорят за това, че са споменали любов. Поне Натали знаеше, че не иска — не че не беше искрена. Беше и чувстваше, че и с него е същото. Виновници за мълчанието им бяха страхът и несигурността. Любовта им беше крехка като стъкло и можеше всеки момент да се строши.

— Натали?

— Ммм?

— Добре ли си?

— Разбира се, защо?

— Не исках да те заболи. Бях малко прибързан и груб.

Тя го целуна и друго уверение не му трябваше.

— Трябва да знам какво ти е казал Флетчър — рече той, след като полежаха мълчаливо в прегръдките си.

Натали се обърна към него и му предаде накратко разговора.

— Представям си изражението му, когато е чул моята версия за убийството.

— Сцената направо беше отвратителна. Той… ми каза да избера между теб и семейството.

— И ти съгласна ли си? Искам да кажа…

— Дали ще престана да се виждам с теб?

Устните му се изкривиха от болка.

— Аха, предполагам, че това исках да кажа.

Мълчанието продължи дълго.

— Кой, мислиш, се крие зад всичко това, което ни се случва? — попита накрая Натали. Устните я боляха от яростните му, отчаяни целувки.

— Искаш да ти прочета целия списък?

— Да.

— Непубликуваният списък?

— Да — каза тя с изтънял глас.

— Добре тогава, да почваме. На първо място, струва ми се, е някой от „Тексас Аеро“. Но все пак не изключвам Флетчър, Стенли или някой друг от твоето семейство, включително етърва ти и оня управител. Всички те имат своите причини да ти сторят нещо лошо, физически или духовно.

— Ами Даниел?

— Не, не, не мисля. Малкият Дани като че ли няма кураж за насилие.

— Е, поне в това отношение сме съгласни един с друг.

— Но не и за другите, нали?

— Продължавам да твърдя, че никой от семейството ми не е отговорен. Не ме е грижа какво е казал онзи пазач преди смъртта си.

— Е, ако си права, макар да не казвам такова нещо — поправи се бързо Стоун, — тогава нашият човек определено е от „Тексас Аеро“, чиято верига току-що пораздрънках между другото.

— Ходил си там?

— Аха — отвърна той и й разказа за разговора си.

Натали помисли малко и каза:

— Жалко, че не можем да прибавим Мак Гейтс към списъка.

— Е, дяволски сигурно е, че не можем и да го изключим, що се отнася за така наречения ти инцидент. Но както и да е… — Стоун се спря.

— Какво „както и да е“?

— Погрижих се за господин Гейтс.

Натали присви подозрително очи:

— Какво направи?

— Накарах го да промени отношението си.

— Как?

— Заплаших го, че ще му скъсам задника от бой, ако някога пак се приближи до теб.

— Майтапиш ли се?

— Никога не се майтапя за такива неща — каза безизразно той. — Вече трябваше да си го разбрала.

Мозъкът й работеше с бясна скорост.

— И какво ще правим сега?

— Ще вървим с главата напред. Казах си, че няма да спра да друсам дървото, докато не падне гнилата ябълка.

Натали се усмихна на аналогията.

— И ще чакаш?

— Правилно си схванала. И жалко за горкото копеле.

Натали се взря в дълбоките му зелени очи, студени като лед, и още веднъж се изплаши от това, което видя. Но когато Стоун заговори, ледът се стопи от топлината на гласа му:

— Не се тревожи. Всичко ще бъде наред. Сега, когато те открих, няма да позволя на нищо и на никого да ни раздели — той й се усмихна унило.

Малко по-късно Стоун я целуна пред вратата.

— Никак не ми се иска да тръгвам.

— Тогава недей.

Тя го докосна по устните.

— И двамата имаме работа за вършене.

— Знам — каза той, хвана пръстите й и ги целуна. — Обади ми се, когато стигнеш във фермата, става ли?

— Добре.

Натали чувстваше погледа му върху себе си, докато отиде до колата и потегли.

Автомобилът, паркиран на една пресечка разстояние, пое по улицата след нея и по лицето на шофьора се разля доволна усмивка.

 

 

— Това изобщо не ми харесва!

Мъжът престана да крачи и изгледа сърдито партньора си.

— Казах ти, че ще се погрижа за всичко.

Ралф, който беше обръснал брадата си и излагаше на показ сипаничавото си лице, се потърка по брадичката.

— Само че не сте.

— Ралф е прав — забеляза Луис, спокойно натъпка тютюна в голямото огнище на лулата си и я запали. — Ако се съди по събитията, цялата операция представлява провал след провал.

— И какво предлагаш? — попита мъжът. — Да не би да се опитваш да завземеш мястото ми?

Ралф и Луис се спогледаха, преди отново да насочат вниманието си към шефа. Ралф се обади:

— Не и ако покриете нещата, особено що се отнася до Макол. Той е истинска заплаха.

— Макол не ме плаши — каза мъжът.

— Но пък мен дяволски ме плаши — рече Луис, като всмукваше силно и бързо от лулата си.

— Аха, и мен — прибави Ралф — той е откачено копеле! Знаете това. Едва ли сте забравили, че ни пипна със застрахователната компания, когато говори с пазача в стария склад.

— Това отдавна е свършило — каза мъжът.

— Точно сега не там е шибаният въпрос. Казвам ви, че Макол се приближава дяволски много, което би трябвало да осъзнавате и да се погрижите за него.

— Бях зает — каза с леден глас мъжът.

— Ние също, опитвахме се да направим така, че компанията да не се обърне с краката нагоре и да не влезем в затвора.

— Никой няма да ходи в затвора.

Ралф се ухили цинично.

— Ако не стиснете ония работи на Макол и на мадамата Уитмор, със сигурност всички ще идем там. Ако забелязахте, казах „ние“.

Мъжът присви очи.

— Заплашваш ли ме?

— Ох, дявол да го вземе! — рече Луис. — Тоя разговор няма да ни отведе доникъде.

Мъжът не му обърна внимание.

— Защото ако това е така — продължи той, без да сваля очи от Ралф, — правиш голяма грешка.

— Сега кой кого заплашва?

Мъжът продължи:

— Мога отново да ти ритна задника под оная скала, изпод която те измъкнах.

Ралф скръсти ръце. Гласът му беше толкова заплашителен, колкото и изразът на лицето му:

— Може би, но кой може да се обзаложи, че няма да ви повлечем с нас?