Мерилин Бакстър
Горещи тексаски нощи (21)

Двадесет и първа глава

— Хоооп нагоре!

Кланси изписка, когато Даниел я хвърли нагоре от водата и после я потопи обратно до кръста.

— Господи, миличка, ще вдигнеш и мъртвите от гроба, ако не спреш да пищиш.

Натали взе дъщеря си и се загледа в Даниел, който доплува до стъпалата и излезе от басейна.

Денят беше ужасно горещ и водата сякаш бе затоплена с бързовар. Даниел я беше попитал дали иска да дойде да поплува с него и Натали с радост прие тази възможност — отчасти защото имаше нужда от отдушник на нервите си, отчасти защото искаше да прекара малко време с Даниел. Напоследък не го виждаше много и следователно не бе имала възможността да спомене за жилището, което си бе намерила.

След като поплуваха малко, тя му каза, й, макар той да не изглеждаше въодушевен, изрази желание да го види.

На Натали отново й се прииска да можеше да покани Марта, която сега седеше на един шезлонг до басейна и гледаше Кланси с влюбена усмивка, докато плетеше. Но този въпрос продължаваше да бъде твърде щекотлив и Натали не посмя да го повдигне.

— Трябва да вървя, сестричке — казваше в този момент Даниел, като нахлузваше тениска през главата си.

Натали се намръщи.

— В университета ли?

— Както винаги.

— Е, ти със сигурност си уморен от купони.

— Знам, но ще се видим по-късно.

След като Даниел целуна майка си и изчезна, Марта се обърна към Натали и попита:

— Не мислиш ли, че Кланси вече твърде дълго стои на слънце?

— Вероятно — отвърна Натали, отмахна мокрите къдрици от челото на дъщеря си и я целуна по бузата.

— Искаш ли да я взема, за да можеш да поплуваш още малко?

— Ще го направиш ли? Ще ми бъде много приятно. Хайде, миличка, да отидем при баба.

Макар че устните на Кланси потрепериха, когато Наталия извади от водата, нежеланието й се изпари, щом баба й я взе на ръце и я сложи на тревата до старото, но вярно куче Мърт.

Марта се засмя и се обърна към Натали:

— Още малко да поиграе с кучето и ще я заведа да я изкъпя.

— Страшно ти благодаря.

Лицето на Марта стана замислено.

— Би трябвало да помислиш за всички тези удобства, които ще загубиш, ако се преместиш.

Усмивката на Натали се стопи и в гърлото й сякаш заседна буца. Покашля се, за да може да каже каквото и да било.

— Ти си удобството, което ще ми липсва.

Не можеше да си наложи да спомене и Флетчър, сигурно щеше да се задави при тези думи. Беше я наранил толкова дълбоко, че не знаеше кога и дали изобщо някога щеше да му прости. И все пак не искаше да наказва Марта заради чувствата на Флетчър към нея.

— Тогава не се мести, остани тук.

— Не мога — каза твърдо Натали.

Марта я погледна така, сякаш всеки момент щеше да избухне в сълзи, после се обърна, взе Кланси и се отдалечи.

През следващите двадесет минути Натали преплува басейна много пъти. Когато накрая спря да си поеме дъх, вдигна поглед и видя Джоузи да приближава към нея с безжичния телефон в ръка.

— За тебе е, чедо.

Последното нещо, което й се искаше сега, бе да говори по телефона, но не можеше да показва на Джоузи колко е разстроена.

— Благодаря — каза тя и взе слушалката от усмихнатата икономка. — Ало? — обади се Натали, докато бършеше лицето си с хавлията.

— Натали?

Ръката й замръзна на слушалката и сърцето й сякаш се разтърси от електрически шок. И насън можеше да разпознае този дрезгав, секси глас. Не защото го бе чувала кой знае колко пъти, а защото, също както и образът му, като че ли беше запечатан в съзнанието й. По дяволите! Нямаше нужда от това — особено сега, когато чувствата й бяха в толкова нестабилно състояние.

— Какво искаш? — студенината в гласа й трябваше да му покаже ясно, че не иска да говори с него. Той се правеше, че не забелязва нищо.

— Ако ти кажа, ще ми затвориш телефона.

Сърцето й отново се сви.

— Ами ако и без това затворя?

— Бих искал да не го правиш.

Натали пое дълбоко дъх и се опита да не обръща внимание на ленивите, но прелъстител ни нотки в гласа му. След това гневът взе връх. За кого се мислеше, за бога? Беше убил съпруга й и дори не се чувстваше виновен за това.

— Виж, моментът не е подходящ.

— А кога ще стане подходящ? — настоя той. — Трябва да поговорим.

— Сега плувам — не бе имала намерение да го казва, но думите се изплъзнаха през устните й.

— Сама?

Натали стисна още по-здраво слушалката.

— Да.

— Жалко.

Зная какво се опитваш да направиш, но няма да мине. По линията долетя дълбока въздишка.

— Добре де, признавам, че се опитвам да призова примитивните ти нужди, но сега моментът е критичен. Ако не работим заедно, го пропиляваме — той направи пауза. — Не забравяй, че именно ти искаше да ме намериш.

Натали не отговори. Беше твърде заета да сдържа зъбите си да не тракат. Съмняваше се, че този проблем идва от високата температура. Не искаше да реагира по никакъв начин на този мъж, но просто не можеше да се сдържи. Очевидно на тялото й бе нужно само да чуе гласа му, за да полудее.

Искаше й се да умре от срам и едновременно с това да отговори рязко на лукавия му опит да я манипулира. Как смееше да се държи така, сякаш всичко беше наред, сякаш не се бе обърнал към нея с фалш и преструвки?

Господи, само като си помислеше, че е позволила на убиеца на съпруга си да я докосва, да я целува, да я кара да го желае!

— Стой далеч от мен! — каза накрая тя, ужасена, че това, което беше запалил в нея, отново тлееше.

— Засега. Но както сама знаеш, не можеш да ме избягваш вечно. А и сигурна ли си, че го искаш?

На Натали и се прииска да изкрещи, но точно в този момент чу сигнала в слушалката. Тя натисна бутона и потисна желанието си да захвърли телефона на двора.

Защо не я оставеше на мира? Не биваше да има нищо общо с него. Но знаеше, че го иска и точно затова сега изпитваше трудности с възприемането на собственото си двуличие.

Натали изпита бясна нужда да плува. Остави телефона на най-близкия стол и се обърна към водата. Тогава видя Стенли да приближава към масата на другия край на басейна.

— Прекрасно — измърмори тя под нос. След телефонния разговор със Стоун неочакваното появяване на Стенли бе последното нещо, от което се нуждаеше.

— Виж ти, виж ти кой е тук.

— Сигурно ще се зарадваш, като узнаеш, че тъкмо си тръгвах — парира Натали.

— Хей, надявам се — не заради мен.

Гласът на Стенли беше достатъчно любезен, но Натали не можеше да бъде заблудена. Очите му бяха присвити и изпълнени със сдържана враждебност. В този момент Натали осъзна, че той наистина я мрази. Разтреперана, обърна гръб към басейна и взе хавлията си. Усещаше как очите му следят всяко нейно движение.

— Всъщност заради самата мен. Уморена съм.

— Хайде да останеш за малко. Искам да поговорим.

Натали се поспря.

— За какво бихме могли да си говорим с теб?

Тъй като тя не направи никакво усилие да заобиколи басейна, той дойде от нейната страна и се стовари върху най-близкия стол.

— Още ли смяташ да си вдигаш задника оттук?

— Това не е твоя работа — отвърна Натали, без да обръща внимание на грубия му начин на изразяване.

Той се ухили самодоволно.

— Моя работа е, защото тук никога не е било твой дом.

Аха, значи сваляше меките ръкавици и започваше да напада с юмруци. Чудесно. Щом искаше така, Натали щеше да му отдаде заслуженото. Тази игра се играеше от двама, а в момента страшно й се искаше да го види как се гърчи.

— Бих казала, че и ти имаш същия проблем.

Лицето му стана мъртвешки бледо и за момент на Натали й се стори, че ще я удари. „А може би така трябва“ — помисли си тя. Мразеше се, задето е паднала до неговото ниво. Стенли не беше любимият син на Флетчър и всички в семейството го знаеха. И все пак, когато му го казваше някой, когото той презираше, беше направо удар под пояса. Това само можеше да засили омразата му към нея.

— Мислиш, че всичко е в твои ръце, нали? — попита той и се спусна към нея. Лицето му беше сгърчено в презрителна гримаса.

Натали се отдръпна назад, но все пак успя да подуши алкохола в дъха му. Трябваше да се досети, че му остава малко да се напие, ако вече не го бе направил.

— Махни се от пътя ми, Стенли. Влизам вътре.

Той я сграбчи за ръката и я завъртя рязко към себе си:

— Ако Флетчър ти направи предложение, най-добре е да го отхвърлиш.

Натали издърпа ръката си.

— Не зная за какво говориш.

— Ще разбереш, и най-добре направи, както ти казах.

— Това страшно ми прилича на заплаха.

Стенли се отдръпна назад, за да я изгледа в лицето. Неговото беше изкривено от злоба.

— Точно това е.

— Не можеш да ме уплашиш — каза тя уверено, макар сърцето й да препускаше лудо.

Стенли прокара опакото на ръката си по едната й буза и каза тихо:

— На твое място добре бих си помислил, скъпа сестричке.

Пред очите на Натали падна червена пелена и тя го мушна с пръст в гърдите.

— Дръпни се, Стенли! Освен това ми се струва, че е по-добре да махнеш гредата от твоето око, преди да забелязваш сламката в моето.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Предлагам ти да попиташ жена си и Дейв.

Устата му се задвижи, сякаш се задушаваше от нещо, заседнало в гърлото му.

— Ти, малка кучко…

— Спести си го, Стенли — процеди тя, обърна се и като се опитваше да не бяга, тръгна към къщата.

Първо Стоун, след това Стенли. Какво бе направила, за да заслужи такова наказание в един ден?

 

 

Стоун влезе в полицейския участък, сякаш беше негов собственик. Забеляза, че нищо не се е променило. Беше си все същото потискащо място, дори още повече, след като гневът и лошите спомени незабавно надигнаха грозните си глави. Изкушаваше се да се обърне и да се пръждоса оттук. Първо на първо, изобщо не биваше да идва.

Но откакто се беше обадил на Натали, се чувстваше замаян, както когато пиеше. Само че по време на разговора бе трезвен като съдия. Беше трезвен като съдия и сега, когато стоеше там, където се бе заклел никога повече да не стъпва. Знаеше защо е тук и то не беше нито необходимо, нито законно, но не даваше и пет пари за това.

Беше очаквал да се срещне с един от офицерите в Министерството на отбраната, занимавал се преди с разследването на „Тексас Аеро“, но когато срещата се провали, ядът му го подтикна да направи тази стъпка.

Още от завръщането му в Остин Рътджърс представляваше недовършено дело, на което трябваше да се обърне внимание.

— Макол, ти ли си?

— Здравей, Хигинс — каза Стоун на служителя зад рецепцията. — Не съм те виждал от много време.

Зяпналата уста на мъжа се затвори рязко и той се ухили.

— Ей, човече, к’во направи, че така си изсмука сланините от шкембето?

— Много умно, Хигинс.

— Ами когато си замина от тука, приличаше на притоплена пикня.

— Точно затова престанах да пия, да пуша и да ям боклуци. Трябва някой път да опиташ.

Хигинс почервеня като рак и погледна надолу към въз дебелия си корем.

— Не знаех, че си се върнал в града.

— Сега вече знаеш.

— Какво те води насам? — попита подозрително Хигинс.

— Всъщност дойдох да видя капитана. Той тук ли е?

— Очаква ли те?

— Тц.

— Тогава не можеш…

Стоун се наведе към служителя на рецепцията.

— Хайде, Хигинс, ако не ме лъже паметта, дължиш ми една услуга.

Ал се изчерви, после пребледня.

— Не си се променил, ама никак, Макол — все си си същият кучи син и грубиян.

— Аха, точно така, Хигинс. Е, мога ли да видя капитана?

— Можеш да опиташ, ама не вярвам и да стигнеш до кабинета му.

Стоун козирува шеговито на Хигинс и тръгна към кабинетите на началниците, където като че ли никой не го забеляза, преди да стигне до този на Рътджърс. Точно тогава някой извика:

— Ей, ти, я почакай.

Стоун се спря, обърна се и се озова лице в лице с офицер Райли Бишъп, който първо примигна, а след това присви очи.

— Ей, да ме вземат мътните!

— Спести си го, Бишъп — рече рязко Стоун. — Дошъл съм да видя капитана.

— Той няма да иска да те види.

Без да му обърне внимание, Стоун вдигна ръка, за да почука на вратата с табелка „Капитан Уилям Рътджърс“.

— Ей, не можеш да направиш това! — извика Бишъп.

— Само гледай — каза Стоун, почука веднъж и отвори вратата.

Бил Рътджърс стоеше до прозореца. Когато чу вратата да се отваря, се обърна рязко. Стоун го наблюдаваше как зяпва и замръзва на място. Гостът се усмихна.

— Не ти се привижда, Рътджърс. Може да ти изглеждам като някой друг, само че не съм. Все още съм твоят най-лош кошмар.

Мускулите около долната челюст на капитана се свиха на възли.

— Как, по дяволите, се намъкна тук?

— Ами вървейки — сви рамене Стоун.

— Не ми се прави на много умен. Само да щракна с пръсти и ще ти изритат задника оттук.

— Само че няма да го направиш — каза провлечено Стоун, седна на един стол пред бюрото на Рътджърс и се втренчи в стария си шеф.

Капитанът не се беше променил, само дето коремът му бе надебелял, а косата — пооредяла. Иначе белегът на слепоочието му все още биеше на очи, а никотиновите петна около носа и по пръстите му все още си бяха там.

— Кажи каквото имаш да казваш и се пръждосвай.

Стоун кръстоса крак връз крак.

— Всъщност нямам кой знае какво наум. Просто си помислих, че мога да те уведомя за връщането си в града — Стоун го огледа още по-внимателно и забеляза тънката линия капчици пот по горната устна на капитана. — Но ти вече го знаеше, нали?

— Да.

— Ах, колко жалко, че някой ми е развалил изненадата!

Рътджърс отиде с две дълги крачки до бюрото си и впери гневен поглед в Стоун.

— Не знам за какво си дошъл, но кажи каквото имаш да казваш и се махай.

Стоун се изправи.

— Дойдох да докажа невинността си, Рътджърс.

— Ха, ама че майтап!

Капитанът измери Стоун от глава до пети, после върна очи на лицето му.

— Ти си мръсник, Макол. Винаги си бил и винаги ще бъдеш.

Стоун скочи от стола и преди Рътджърс да разбере какво става, застана точно пред лицето му. Всъщност беше толкова близо, че усещаше лошия дъх на бившия си шеф.

— Това също са глупости! Ти и Флетчър Уитмор подкопахте почвата под краката ми. И когато разбера, че си му мекере, ще те унищожа заедно с него.

— Ама ти… ти… — запелтечи Рътджърс и лицето му почервеня от ярост.

За момент Стоун си помисли, че капитанът ще получи удар и усети угризение на съвестта. Но само за момент.

— Хвани се в ръце, капитане, излизам — Стоун отиде до вратата и там се спря. — Засега де — после му смигна. — Както вече ти казах, най-лошият ти кошмар се е върнал в града.

След като неканеният му гост си отиде, Рътджърс просто остана да седи в кабинета си, пушеше цигара след цигара и се чувстваше така, сякаш в главата му имаше циркуляр.

Дори не си направи труда да стане и сдъвче някого, задето е позволил на Стоун да влезе в сградата, още повече — в кабинета му. Но това щеше да дойде по-късно, когато си възвърнеше външното спокойствие.

— Майната му! — промърмори той и веднага затвори уста. Ако някой го чуеше да си говори сам, щеше да си помисли, че шефът го е загазил здравата. И може би беше точно така. Когато офицерът му беше казал, че Стоун се е завърнал в града, Рътджърс се бе молил да е сбъркал.

Но нямаше тоя шибан късмет.

Посегна към вече подгизналата си кърпа, попи отново потта от челото си и сложи ръка на слушалката на частния си телефон. Трябваше да се обади на Уитмор; дори вече трябваше да му се е обадил. Само като кажеше на стареца, че Стоун се е върнал… Е, сигурно щеше да го накара да се напикае в гащите.

Рътджърс забарабани с пръсти по бюрото. Макар и страшно да му се искаше той да е този, който ще каже на Уитмор, малко се колебаеше. Може би трябваше да остави Уитмор да научи сам, както бе направил и той.

„И без това старецът не постъпи добре с мен. Направих, каквото ме помоли, а когато го помолих да ми заеме няколко хиляди долара, даде ми само някаква си жалка хилядарка. Затова нека сега да си сърба, каквото си е надробил.“

При тази мисъл Рътджърс се усмихна. Надяваше се, преди всичко да свърши, Флетчър Уитмор да е този, който ще опере пешкира.