Мерилин Бакстър
Горещи тексаски нощи (8)

Осма глава

— Мъж, а?

Натали се усмихна широко на дъщеря си, чиито прилични на розови пъпки устнички в отговор се разтеглиха в усмивка.

— Както ми изглежда, ще трябва да не те изпускам от очи, млада госпожичке — прибави тя.

Предните два зъба на Кланси проблеснаха на слънцето, когато Натали я вдигна от количката и я сложи на седалката на колата.

— Аха, вече се докарваш пред мъжете — каза тя и пощипна нослето на Кланси. — Засрами се! Това е един от малкото пъти, когато отиваме в магазина, а ти веднага се опитваш да свалиш някого.

Натали поклати глава и умът й отново отлетя към онзи мъж. Ако не се смяташе сблъскването на количките им, не й беше ясно защо изобщо се сеща за него. Но за секунда нещо беше прищракало и й се бе сторило, че го познава. Но като го погледна по-отблизо, видя, че не е така. Никой не би могъл да забрави такова обветрено лице.

Кланси запляска с ръце по седалката и зарита с крачета, като през цялото време се усмихваше широко и сочеше към магазина.

— Права си, той изглеждаше добре, но не е красив, забележи. Беше твърде напрегнат за това.

— Мъж — каза отново Кланси, сякаш знаеше точно какво и за кого говори майка й.

Натали поклати изненадано глава. Понякога се чудеше как може да е родила такова интелигентно дете. Усмихна се, като си спомни приказката, която беше прочела на дъщеря си предишната вечер — за един мъж, по-точно баща, който играеше на топка с малките си деца. Беше наблегнала на думата „мъж“, а не на „баща“, защото Кланси нямаше…

Усмивката й изчезна, тя се качи бързо в колата и включи двигателя. Когато си помислеше как Кланси е ограбена от радостта да има двама родители, в душата й се бореха гняв и болка. Точно сега гневът преобладаваше, което подклаждаше желанието й да не се отказва от задачата си. След това, както беше казала на Люси, щеше да живее с резултата, добър или лош.

След като се отправи към надлез 71 извън територията на Бартън Спрингс, Натали се опита да се отпусне. Но това не беше възможно. Умът й продължаваше да кипи и дори дългото шофиране не помогна. Всъщност даже допринесе за недоволството й. Единствената й утеха беше, че възможно най-скоро щеше да оправи това положение.

Макар че досега не беше намерила жилище в близост, до офиса, беше си направила списък на дневните детски градини и хора, с които трябваше да се срещне. След Джоузи щеше да й бъде трудно да намери някой толкова опитен да се грижи за Кланси.

Натали се размърда на седалката и си спомни лицата на Флетчър и Марта, когато хвърли и втората си бомба — че възнамерява да се премести. Но не можеше да позволи това да промени решението й, не и след всичко, което свекърът й бе казал за нея. Нещастна бяла отрепка. Господи, как я болеше! Дори и сега сърцето и се чувстваше така, сякаш всеки момент можеше да избухне от болка и съжаление.

Но сега нямаше да мисли за това. Не можеше. То само допринасяше за уязвимостта й.

А имаше да мисли и за други неща — за стратегията си. Напоследък размишляваше над идеята да наеме частен детектив, който да открие полицая, застрелял мъжа й.

Изведнъж осъзна, че се движи с по-малко от петдесет мили в час и погледна в огледалцето за обратно виждане. Слава богу, зад нея нямаше никой. Сведе поглед към дъщеря си, която гризеше една играчка.

Не водеше често Кланси със себе си. Но точно тази събота сутрин имаше среща, за да покаже още една стара къща в Тери Таун. И макар парцелът да беше страхотен, къщата бе доста порутена. Все пак Натали виждаше в нея възможности и се надяваше ентусиазмът й да се е предал на клиентите, защото смяташе, че продажбата е извършена, въпреки че те още не бяха сложили подписите си.

— Или може би са се побъркали по теб, скъпа моя — каза тя на Кланси.

— Ма-ма.

— Е, стискай палци майка ти да продаде стария обор.

Като стана дума за обори, мислите на Натали се насочиха към коня й, Меджик. Този следобед времето за езда беше идеално. Отново чувстваше нужда да помисли, да изчисти паяжините от съзнанието си, особено след като денят бе един от малкото летни дни, когато всичко беше в хармония.

Искаше й се да помоли Даниел да поязди с нея, но той сигурно нямаше да е вкъщи. Деверът й често работеше в университета в събота, за да оправя книжата. А Марта щеше да бъде у една своя приятелка, за да се занимават или е благотворителност, или с църковни дела. Колкото до Флетчър, не знаеше. Можеше да бъде или в офиса на Уитморови, или навън със Стенли.

Но даже и всички да си бяха у дома, Натали се съмняваше, че ще е добре дошла в обществото им. Откакто им бе съобщила плановете си и Флетчър не бе успял да я разубеди, тя се бе превърнала в блудната дъщеря. Само Даниел я подкрепяше, но понякога дори и у него се усещаше студенина.

— Какво ще кажеш да си поиграеш с Джоузи, докато мама поязди? — попита тя Кланси.

Кланси порита с пухкавите си крачета и се усмихна.

— Ще приема това като „да“ — Натали изпрати на дъщеря си въздушна целувка. — Ти си моето сърце. Знаеше ли го?

„И наистина е така“ — помисли си, като се опитваше да прогони чувството, че без Кланси ще е сама на този свят. Потрепери.

 

 

— Айде стига се кикоти де!

— Тогава спри да ме гъделичкаш, нали знаеш къде, с тая сламка — каза Пола Уитмор и го хвана за ръката.

Дейв Ратмън, управителят на фермата, който работеше за Уитморови от почти пет години, погледна надолу към жената, която лежеше до него гола върху сеното в задната стаичка на обора.

— Ей, не съм те чувал да се оплакваш досега — той я чукаше от три години насам.

— Ами никога досега не си я гъделичкал — отвърна Пола.

Дейв се ухили, примъкна прекомерно голямото си шкембе по-близо до нея и пъхна двата си пръста в топлината между бедрата й.

— О, боже, Дейв! — каза задъхано тя, като се мяташе срещу грубата атака дори и когато той обгърна със зъби голямото й кафяво зърно и го захапа.

— Харесва ти, а?

— О… да — извика тя, като продължаваше да се мята върху сеното. После прибави с гърлен глас: — Но все пак бих искала оригинала.

— Боже, ама ти наистина си ненаситна кучка — рече Дейв, докато я наблюдаваше как се мята в поредния оргазъм. — Какво става между вас със Стенли все пак? Той никога ли не те чука?

— Да, ама оная му работа е два пъти по-малка от твоята.

Дейв се изкикоти и почувства как гордостта и самочувствието му нарастват. Често се чудеше защо се задоволява с тази пияна кучка, не че и той се въздържаше от алкохол. Може би тя имаше таланта да накара човек да се харесва повече. Беше навита да пробва всичко, а на него му харесваха такива жени.

Но ако Стенли някога откриеше…

Дейв отново легна на една страна и се загледа в голите греди на високия таван на обора.

— Ще престанеш ли да се тревожиш, за бога?

Ъгловатите му черти придобиха разбунтувано изражение.

— Откъде знаеш, че се тревожа?

Пола дръпна една сламка от косата си, застана на лакът и се втренчи в него, като през цялото време си играеше с отпуснатия му член.

— Откакто се чукаме, съм виждала това изражение на лицето ти милион пъти.

— Не ми се ще да загубя тая работа.

— Слез на земята. Нищо няма да се случи.

— Ще се случи, ако Стенли някога научи за нас двамата.

— Но още не е научил, нали?

— Не.

— Виждаш ли? Тревожиш се за нищо. А и главата му е заета с други работи.

Дейв я прониза с хлътналите си очи:

— Например?

— Бебе.

Дейв седна и зяпна с уста, разкривайки редица пожълтели зъби.

— Какво, по дяволите, значи това?

— Иска да му родя дете.

— Майтапиш се.

— И на мен ми се ще да се майтапех.

— Подозирам, че туй има нещо общо със заплахата на госпожа Вирни-Нос да си вдигне задника от тука.

— Има ли нещо, което да става в къщата, и ти да не го знаеш?

Дейв се почеса по оплешивяващата глава.

— Тц.

— Е, прав си. Стенли смята, че ако направим бебе, старецът ще забрави за Натали и Кланси.

— Едва ли.

— Не и ако имаме син.

Дейв изсумтя.

— Може и да е прав — каза Пола. — Но ако не забременея, тогава Стенли ще трябва да измисли друг начин да сложи тая кучка на мястото й.

— Само знам, че откак тя съобщи за плановете си за Филип и че ще се мести, всичко се изсипа на нашите глави. Стенли и старият се разхождат наоколо като бесни кучета. Не мога да направя нищо, за да им угодя. Вече три пъти преправях оная скапана ограда на южното пасище.

— Е, бих казала, че леко си се отървал. Ами аз, аз ще премина през всичкия този ад, да ми се подува коремът и всичко останало.

— Да не споменаваме, че ще си изповръщаш червата всяка сутрин.

Пола го погледна учудено:

— Откъде знаеш за тези неща?

— Не съм глупав. Пък и някога и аз имах хлапе. Ама когато мойта, старата, се разкара, взе пикльото със себе си.

Пола помълча малко, после каза:

— Е, ние няма да позволим някой да ни проваля игричките.

— Тука вече бъркаш. Онуй ти нещо, нито пък на която и да било друга, не струва колкото работата ми тук.

И наистина беше така. Дори и динамитен взрив нямаше да може да го откъсне от тази ферма. Харесваше му да работи на открито. Не искаше никога повече да бъде затварян вътре. Затворът го беше научил на това. Не, той имаше страхотна работа — три квадрата на ден, място за спане, добра заплата и даже още по-добри премии, когато правеше специални услуги на господин Флетчър.

И се разбираше добре с всички — освен с Натали Уитмор. Ами тази кучка държеше вирнат не само носа, но и циците си. Трябваше да бъде съборена от този пиедестал и му се искаше именно той да го направи, но тя не му даде и дума да издума.

Беше отишъл при нея шест месеца след като Филип бе получил оня куршум, и смяташе, че тя може и да има нужда от малко любов.

Но тогава Натали го погледна, сякаш й смърдеше на лайно на шопар, и каза:

— Стой далеч от мен или ти обещавам, че ще бъдеш уволнен.

Наложи му се да потисне желанието си да я блъсне към стената и да я чука до другия ден, но отстъпи, понеже, знаеше, че тя има властта чрез стария Уитмор да изпълни заплахата си. Но Дейв никога не забрави, нито й прости, задето го беше накарала да се чувства като глупак.

— Дейв — каза Пола с ласкав глас, — искам още малко за из път. Какво ще кажеш?

— Аха, що не — отговори разсеяно той, преди тя да го докосне с устни. После изстена, обърна я по гръб и се качи отгоре й.

Тогава чу шума.

— Чу ли това?

— Не — шепотът й се превърна в стенание. — Просто ти се е при чуло. Няма никой вкъщи.

Той започна да се движи и неочаквано усети гъделичкане в гръбнака си. Спря по средата на един тласък и се обърна рязко. Сърцето падна в петите му.

— Дейв, не спирай — замоли се Пола с все още затворени очи.

— Боже господи!

Пола отвори очи и нададе вик.

Натали Уитмор бе застанала на вратата и ги гледаше ужасена, с ръка на устата.

— О… господи. О… господи! — каза задавено тя, докато отстъпваше назад.

— Не смей да бягаш! — извика Дейв. — Мога да обясня това!

Натали се обърна и хукна.

Известно време нито Дейв, нито Пола изрекоха нещо. Дейв се бореше с желанието си да се втурне след Натали, докато в гърдите му растеше яростта. Но какво можеше да й каже?

— Ка… какво ще стане, ако се раздърдори? — заподсмърча Пола с разширени и изплашени очи.

— Няма да го направи или ще я… — спря се точно навреме, за да не прибави, че ще я убие.

— Какво ще направиш? — настоя Пола.

— Млъквай, мама му стара! Трябва да помисля!