Мерилин Бакстър
Горещи тексаски нощи (12)

Дванадесета глава

— Е, как е?

— Ами ще свърши работа — каза Стоун и се усмихна на новия си шеф Лари Медоуз.

— Дявол да го вземе, не си глътвай езика, старче. Ако знаеш през какво трябваше да мина, за да ти издействам този кабинет с прозорец, с радост ще ми целунеш задника.

— По-вероятно е да ти го ритна — усмихна се още по-широко Стоун и шляпна приятеля си по рамото. Беше наистина чудесен човек, твърде чудесен, за да е бил някога ченге. Едва сега Стоун осъзна защо Лари е напуснал. Изглеждаше по-добър, задето го е направил. И вече не изглеждаше толкова слаб и изпит.

— Ами нали знаеш как е с мен — наруши Стоун краткото мълчание. — На мен ми дай отворени пространства. Заклех се вече да не стъпвам в тези кутийки, когато напуснах участъка.

Лари се изкикоти:

— С други думи предпочиташ някой да те сграбчи за ризата и гащите и да те държи на фут от земята.

— А, точно така!

— Тогава спи спокойно, защото изобщо няма да се завърташ много тук. Ще бъдеш на открито и ще преследваш застрахователните престъпници.

— С това мога да се оправя.

— По-добре от всеки друг, когото познавам — отвърна Лари. — За тази работа трябва човек, по-гаден от куче в двора на вторични суровини, напълно безскрупулен.

— Много мило от твоя страна, дето имаш такова високо мнение за мен.

Лари повдигна тъмните си вежди.

— Ами това е самата истина, нали?

— Аха, предполагам, че да.

— Всъщност не. Просто се заяждам. Може би ти завиждам, задето изглеждаш в такава добра форма.

— Сигурно.

Лари отново се изкикоти:

— Сериозно ти говоря. Да те вземат мътните, ако не беше грозната ти мутра, изобщо нямаше да те позная.

— Благодаря, но отвътре нищо не се е променило. Все още съм по-гаден от кучето в двора на вторични суровини, за което спомена.

— Знаеш ли защо според мен Рътджърс ти имаше зъб?

— Първо на първо, той не беше добър началник — каза Стоун. — По мое мнение не би могъл да ръководи добре и едно сране.

— Съгласен съм, но мисля, че се страхуваше от теб.

— По онова време теб вече те нямаше, човече. Той винаги ме тормозеше.

Лари поклати глава.

— Ами помисли малко. Ти винаги успяваше да го разобличиш, когато чувстваше, че нещо не е наред, а той не обичаше да му се противоречи. Ти беше бунтовникът, който всеки момент можеше да направи нещо, което да струва на Рътджърс скъпоценната му пенсия.

— Не ми пука и да изгние в ада — прибави Стоун и лицето му потъмня. — Но със сигурност ще се радвам да му натрия носа на тоя мухльо, щом веднъж изляза от тая каша.

Лари го шляпна по гърба.

— Ето така ми харесваш. Наистина се радвам, че престана да бягаш.

— Както ти казах по телефона, онези дни вече свършиха, Лари. И не само заради Сали. Заради мен е. Прекарах твърде много години в участъка, за да падна пред Рътджърс. Уморен съм.

— Тогава да говорим за работата. Паркирай си задника зад новото бюро. Знам, че „Тексас Аеро“ е сърбеж, който умираш да почешеш.

— Меко казано — отвърна Стоун и усети как пулсът му се ускорява. — Искам да знам всичко за компанията и управлението й, дори колко често ония копелета пускат водата в тоалетната, ако е възможно.

— Не съм сигурен, че можем да ти кажем тоалетните им навици — отговори Лари, — но сме дяволски сигурни, че можем да ти дадем сведения за това кое изглежда и вони като фалшив иск. Казват, че някой е влязъл с взлом в компанията и са били откраднати самолетни части за стотици хиляди долара. Ние не смятаме, че това е правдоподобна кражба с взлом — всичко е тук, в папката. Последното нещо, което „Нешънъл Америкън“ иска да направи, е да плати този иск, освен ако е законен, разбира се. Ето къде се намесваш ти, детективът по измамите.

Стоун потърка брадичката си. Ето това беше очаквал.

— Този случай даван ли е вече на някого?

— Да.

Вълнението му поспадна.

— По дяволите!

Лари се ухили.

— Търпение. Ти не ми даде да довърша. Извадих онова момче от случая и го сложих на друг. Шефът дори изчисти досието, така че „Тексас Аеро“ си е твое бебе, а твоето бебе има колики. От теб зависи то да оздравее.

— Благодаря ти, Лари. Не знаеш колко ми беше нужен приятел точно сега.

— Не е нужно да ми благодариш. Толкова пъти си прикривал задника ми — Медоуз погледна към пода за момент, после прибави: — Така че днес, след кратката сутрешна инструкция, ти предлагам да вземеш папката вкъщи и да я прегледаш, за да видиш дали подушваш същата воня, която подушваме и ние. Откакто компанията ни е клиент, чуваме слухове, че си имат неприятности с правителството.

— Ако са замесени и федералните служби, спукана им е работата.

— Съмнявам се. Доколкото схващам, тази пасмина действа хитро и професионално. Само да се надяваме, че няма да са достатъчно хитри, за да ни издоят до последния цент.

— Освен факта, че Уитморови са дали сградата под наем, не съм намерил друга връзка — каза Стоун, втренчен в голите стени на кабинета си.

— Светни ме малко — рече Лари. — Разбира се, знам за убийството в склада, дето ти е струвало работата, но не знам подробностите.

Стоун му разказа за застреляния човек, който, преди да умре, промълвил името „Уитмор“.

— Значи според логиката той е искал да каже, че или някой от Уитморови е замесен, или че някой от тях сам е натиснал спусъка.

— Съмнявам се да е последното — направи гримаса Стоун. — Знаеш какви са тези хора. Извършват греховете си само зад затворени врати.

Лари се засмя на глас:

— Смятам, че това е дяволски добър начин да се каже.

— Исках да разследвам семейството, особено след смъртта на Филип Уитмор — нищо, свързано с тази смърт, не беше нещастно стечение на обстоятелствата — исках да видя доколко са замесени. Тогава неочаквано Рътджърс започна да се тресе като куче, което сере костилки от праскови. И след като застрелях Филип, старият Уитмор и капитанът хукнаха да ми откъснат топките.

— И ги откъснаха.

— Почти — поправи го Стоун.

— И поради обстоятелствата около умиращия човек ти смяташ, че „Тексас Аеро“ и Уитморови са замесени?

Стоун почувства същата тъпа болка, както когато усещаше нещо инстинктивно, но не можеше да го докаже.

— О, да. Затънали са до колене в тая каша и когато събера достатъчно доказателства, ще бъде мой ред да дърпам нечии топки.

Лари се засмя:

— Не бих искал да съм на мястото на стария Уитмор, когато си хукнал бесен по петите му.

— Първо, трябва да видя кои са силите, управляващи в „Тексас Аеро“. Случайно да знаеш нещо за тях? Предполагам, че след като вече ги застраховаш, трябва да си наясно с бизнеса им като цяло.

— Всичко, което знаем, е, че те всъщност имат доста разнородна дейност. Компанията притежава много други индустриални имоти, които дава под наем, и два железарски склада. Застраховали сме за тях и ферма за чистокръвни състезателни коне. Разбрах, че притежават контролните пакети в някои банки, макар и някой друг да ги застрахова там. Не сме ние.

— Ммм, звучи така, сякаш са решили да шашнат света във финансово отношение.

— Аха, така изглежда. Но ако наистина смятат да ни изпързалят по този иск, ще ги накараме да паднат на колене.

— Да се надяваме, че ще се окажеш прав.

— Е, да имаш още някоя идея? — попита Лари.

— Нещо такова — отвърна уклончиво Стоун, тъй като още не беше готов да обсъжда Натали.

Сякаш усетил неохотата, на приятеля си, Лари каза:

— Добре, а какво ще кажеш да се върнем на скучните подробности по разследванията в измами? Няма да ти отнеме много време, докато се ориентираш. Всичко е предимно здрав разум и силен скептицизъм.

— Мога да се оправя с това — ухили се Стоун.

Два часа по-късно инструкцията беше свършила и Стоун остана сам в кутийката си. Каза си, че трябва да я направи по-уютна, но знаеше, че няма да го стори. По дяволите, никога не беше окачвал и една картина в кабинета си в полицейския участък. Пък и щом нямаше да се завърта много тук, какъв смисъл имаше? Ако сложеше отпечатък от себе си върху нещо, то това щеше да бъде квартирата му.

Внезапно изстена и се облегна назад на стола си. Всеки път, когато си помислеше за тази квартира, се сещаше за Натали Уитмор. Лъжец. Мислеше си за нея, независимо от други неща; всъщност постоянно.

Все още не можеше да повярва, че я е целунал. Беше си позволил да прояви абсолютна, шибана лудост!

Последното нещо, което бе искал, бе да я докосва, за бога! Но да я целува… е, това беше върхът на лудостта. Но то просто се бе случило — едно от онези смахнати неща, които идваха, непланирани и нерепетирани — поредната малка изненада на съдбата.

С кого се опитваше да се майтапи? Нищо не можеше да извини стореното от него. То определено щеше да затрудни плана му да се приближи до Натали Уитмор.

О, той наистина се беше приближил — твърде много, по дяволите, което беше нещо рядко за него. Стоун си беше мислил, че сърцето му е замръзнало и никога няма да се разтопи. Поради това не бе смятал за необходимо да бъде нащрек. Беше свикнал да не изпитва нищо, освен когато ставаше дума за Сали.

Беше сбъркал, и още как! Дори и сега още чувстваше устните на Натали — отначало хладни и влажни, а скоро след това сладки и омайващи, сякаш току-що беше захапал зряла, сочна праскова. Почувства как го облива странно, непознато чувство, както когато я беше видял за пръв път в банката в онзи съдбовен ден.

Да, тялото му го беше предало, забивайки кама в незащитения му гръб. Но това нямаше да се случи отново; щеше да се погрижи да няма повече горещи, неочаквани остри болки между ребрата му, ако изобщо някога я видеше пак.

Яростта към самия него внезапно изпълни стомаха му, отиде към гърлото и се спря там като камък. Щеше да намери начин отново да спечели благоволението й; нямаше друг избор. По дяволите, не че му пукаше за нея, нито пък бе за него нещо специално. Не, наистина. Вярно, беше красавица, даже имаше страхотни крака и гърди. Но такива имаха много жени. Изглежда, изпитваше по-голямо сексуално привличане, отколкото бе предполагал. Това беше накратко. Следващия път срещата им щеше да бъде само делова.

Просто ужасно му се искаше да го вярва.

 

 

— Какво искаш?

Стоун подскочи, извъртя се рязко и се оказа лице в лице с мъж с мазна коса, който тъкмо обработваше пъпката от едната страна на носа си.

Когато Стоун излезе от кабинета си в края на работния ден, смяташе да си отиде направо у дома. Вместо това откри, че кара по посока на склада. Когато стигна до мястото, спря колата си до тротоара, слезе и влезе в двора. Тъй като смяташе, че мястото изглежда изоставено, той прекоси дълбоката трева и се приближи до един прозорец.

Сега, застанал лице в лице срещу мъжа, знаеше, че всъщност не е така; мястото не беше изоставено. И все пак с нищо не наподобяваше онази оживена дейност, която кипеше по време на първото му разследване.

— Искам да се кандидатирам за работа — каза нехайно Стоун.

— Доста странно го правиш, като надничаш през прозорците, господине — мъжът направи пауза. — Май направо си търсиш белята.

— Още ли произвеждат самолетни части тук?

— Тц.

— Че какво правят тогава?

— Сега нищо.

— А ти защо си тук?

Мъжът продължи да си стиска пъпката.

— Туй не е твоя работа.

Стоун понечи да му даде обичайния за полицай отговор, но се спря навреме.

— Ей, извинявай. Прав си. Просто ми трябва работа. Преместили ли са се?

— Аха. Преди един месец. И им отне само един четвъртък и един петък да изнесат всичко.

Стоун си спомни папката с иска, в който се заявяваше, че „Тексас Аеро“ са оставили в склада резервни части на стойност стотици хиляди долари, като са смятали да ги изнесат на следващия понеделник. Бяха заявили, че кражбата е станала в почивните дни.

— И нищо ли не е останало тук през почивните дни? — попита Стоун.

— Купчина боклуци и празни кутии. Работих цяла събота и неделя, докато само почне да се поразчиства тая кочина. Просто ме наеха да оправя малко тука, това е. Поработвам и като нощен пазач, но повечето размахвам метлата и изнасям боклука. Помещението е голямо, ама почти го почистих вече. По-добре, отколкото да си седя вкъщи безработен.

— Значи когато напуснаха в петък, сградата беше празна?

— Не ти ли казах вече? Останаха само боклуци — мъжът спря да се тревожи за носа си достатъчно дълго, за да изгледа Стоун. — Наистина си дошъл да си търсиш работа, нали?

— Не, всъщност не.

— Повече ми приличаш на ченге — каза възрастният мъж.

— Имаш доста добра преценка за хората. Как се казваш? — попита Стоун, след това записа името и адреса му.

— Ей, ама аз не правя нищо лошо. Наеха ме да почистя тука, това е всичко — подчерта мъжът.

— Кой те нае?

— Намерих си тази работа чрез бюрото по труда. Изпратиха ме в офиса на „Уитмор Холдингс“. Май че сградата е тяхна.

Стоун му вярваше. Но всъщност това не бе от значение. Нямаше намерение да си губи времето в приказки с този дъртофелник. Очевидно фабриката се бе преместила. Когато се прибереше вкъщи, щеше да провери адреса им в папката и в някой друг ден да ги посети на новото им място.

Но точно сега имаше да свърши нещо много по-наложително; нещо, което току-що му бе хрумнало.

— Все пак благодаря ти — каза Стоун на мъжа и забеляза, че онзи отново се беше заел с пъпката си.

В гърлото на Стоун нахлуха стомашни сокове и му се наложи да преглътне с мъка, за да ги върне отново надолу.