Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hot Texas Nights, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Корекция
Dani (2012.)
Форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Мерилин Бакстър. Горещи тексаски нощи

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив 1997

Редактор: Венера Атанасова

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN 954-459-415-9

История

  1. — Добавяне

Девета глава

Стоун вдиша с мъка знойния въздух, докато сваляше колелото си от стойката му. „Сега или никога,“ — помисли си той, като наблюдаваше Натали Уитмор, с дъщеря си отзад, която караше велосипед на няколко ярда пред него.

От няколко дни насам отново си играеше на детектив и макар да не искаше да си признае, му беше страшно приятно. Може би лицето, което следеше, караше адреналина му да скача нагоре. След решението да превърне вдовицата на Уитмор в център на разследването си, поне засега, той я следеше.

Днес беше чакал пред офиса й, докато тя се появи. След това бе я следвал на разстояние, докато тя показваше на клиенти две къщи. В два часа Натали Уитмор очевидно реши, че работният ден е свършил, защото излезе от сградата, отиде до една детска градина, взе детето си и се отправи към парка.

Сега Стоун я следваше с взетото си под наем колело и се стараеше да се държи на дискретно разстояние, докато измисли какво да каже. Нищо не му идваше наум. Това, което наистина се въртеше в ума му, бе колко страхотно изглежда изваяното й като статуя тяло в плътно прилепналите джинси и жълта тениска. Ветрецът бе разбъркал къдриците му довеждайки ги до пълен безпорядък, но с това само бе подсилил нейната привлекателност.

А бебето беше истинско съвършенство — с розови бузи, в тон с розовото гащеризонче. Двете представляваха страхотна двойка. Стоун знаеше, че не само той мисли така, защото виждаше и други да се обръщат и да ги зяпат.

От устните му се изтръгна въздишка. Беше оплескал първата им среща и дяволски не му се искаше това да се повтори. И все пак в тази жена имаше нещо, което го караше да застава нащрек. Може би хладнокръвното безгласно „ръцете долу“, което се излъчваше от нея. Макар и да не можеше да определи източника на своята плахост, все пак я чувстваше и това го вбесяваше.

Но както казваше старата поговорка, можеше и да хване бика за рогата… Увеличи скоростта и нарочно пресече пътя й.

Тя заби спирачки и го погледна сърдито. Стоун се приготви да бъде яростно скастрен. Само че това не стана.

Вместо това очите й се разшириха. Очевидно го бе познала.

— Вие не сте ли…

— Аха — отвърна Стоун и се усмихна, както се надяваше, обезоръжаващо. — Аз съм.

— Да не би да ви е навик да се блъскате в хората?

— Не, всъщност много добре ги избирам.

Този път директният отговор като че ли я изненада и тя не намери какво да каже. Но не беше така с детето, за което вече знаеше, че се казва Кланси.

— Мъж — каза то.

— Здрасти, мъниче! — Стоун премести поглед от майката към детето и го преряза остра болка. Кланси отново му напомни за Сали като бебе — по онова време, когато той бе твърде зает, за да прекарва достатъчно време с нея. Искаше му се да е можел… По дяволите, не бе възможно да се върне назад. Можеше само да върви напред.

Той се изтръгна рязко от мислите си и продължи да гледа бебето. Мъничката розова панделка, сякаш залепена за къдриците му, го заплени. Усети как усмивката му става още по-широка.

— Е, поне сте искрен — каза Натали с глас, който се струваше на Стоун като на чистокръвна южна красавица.

— Напазарувахте ли си всичко тогава? — попита невинно той.

Тя се усмихна в отговор, но усмивката й бе лишена от топлина. „Но поне е усмивка“ — помисли си Стоун, като се страхуваше, че може просто да му кажат да се разкара и с това да се свърши.

— Да, а вие?

— Разбира се, макар че трябва да призная — предпочитам да бъда изтърбушен и разчекнат, отколкото да ходя по такива места.

— Аз също. Но това е необходимо зло.

— Особено когато имаш дъщеря тийнейджърка, която направо ти изяжда ушите — мислеше си, че ако подхвърли малко информацийка за това, че има дъщеря, може би Натали няма да се държи толкова злобно и да се кани да избяга.

— Така съм чувала от някои мои приятели — отвърна тя, отново със студенина в гласа.

Стоун пак й се усмихна, както се надяваше — обезоръжаващо.

— Ще имате ли нещо против, ако покарам малко с вас двете?

Тя не се опъна, но попита рязко:

— Защо ни следвате, господин…

Той не си позволи да се забави повече от секунда.

— Макол. Майкъл Макол — излъга Стоун. — А вашето?

Тя се поколеба, като се огледа, сякаш да се увери, че наоколо няма никой. А в този ден паркът наистина гъмжеше от разхождащи се, бягащи за здраве хора и велосипедисти.

— Натали Уитмор, а това е дъщеря ми Кланси.

— Радвам се да се запозная с вас.

— И така, защо ни…

— Знам, защо ви следя — прекъсна я той. — Съвсем просто е — вие сте привлекателна жена, а детето ви е истинска красавица.

— Благодаря — каза хладно тя.

Този тон показа на Стоун, че Натали не се чувства удобно да бъде „сваляна“ и че учтивостта й няма да продължи повече. Явно не разполагаше с повече време да протака.

— Мисля, че Кланси е готова за тръгване — каза той невъзмутимо, после смигна на детето, което беше заето с ритане на долната част на седалката на майка си.

— Добре, добре, Кланс, мама тръгва.

Макар че не покани Стоун да покара с нея, не се и възпротиви, когато той заманеврира с колелото си редом до нея. Поеха по асфалтова алея, засенчена от дъбове.

Известно време караха в мълчание, после Стоун попита нехайно:

— Работите ли?

— Да, агент съм по недвижими имоти.

Направи се на изненадан:

— Ммм, това е интересно. Никога не бих казал, че сте такава.

Тя се направи, че не го е чула.

— А вие?

„Внимавай, Макол!“

— Точно сега се намирам между две работи. Работех в една скотовъдна ферма в Ню Мексико, но се върнах, защото дъщеря ми беше сериозно ранена в автомобилна катастрофа.

— Сега добре ли е? Искам да кажа — дъщеря ви.

— Аха. Почти е станала предишната — устата и разпореждаща се със стария си татко.

Още една мимолетна усмивка докосна устните й.

— Това е добре. Ако нещо се случи с Кланси… — Натали млъкна.

— Зная. В продължение на няколко дни ми се струваше, че ще полудея.

— Сигурна съм, че съпругата ви е полудяла.

— Бившата ми съпруга. Но да, вярно е.

Известно време мълчаха.

— И така, има ли господин Уитмор? — попита Стоун с добре изиграна невинност. — Забелязах, че носите халка.

Тя се спря внезапно, сякаш не й бе останал дъх, и се обърна с лице към него:

— Аз съм вдовица.

Този път мълчанието беше неловко.

— Съжалявам.

— Аз също.

— Мама! — изплака Кланси, като се клатеше напред-назад. — Хайде!

Натали се обърна назад и се засмя.

— Трябва да се научиш на малко търпение, миличка.

Стоун се засмя и щипна бебето по носа:

— И аз съм с теб, мъничката ми.

Кланси посочи към него и се усмихна широко.

— Мъж.

— Не зная какво ще правя с нея — каза Натали, като клатеше глава и се усмихваше.

Стоун изпита облекчение при промяната на атмосферата от открито недоверие към сдържано доверие. Покараха още малко. След това Натали спря и погледна часовника си.

— Закъснявам. Трябва да вървя.

За момент очите им се срещнаха.

— Ще вечеряте ли с мен?

Тя очевидно изглеждаше слисана. Отначало лицето й стана бяло, после червено, а накрая поклати глава.

— Не, не, съжалявам. Не мога. Но все пак ви благодаря — и отмина с велосипеда си, преди той да успее да отвори уста, за да поспори.

Стоун стоеше и гледаше как още една възможност се изплъзва между пръстите му.

— По дяволите!

Тридесет минути по-късно, когато влезе в апартамента си, Стоун продължаваше да кипи вътрешно. Спря се в средата на стаята и потисна желанието си да забие юмрук в тънката стена. Още една пропиляна възможност! Как бе могъл да я остави да му се изплъзне за втори път? Господи, ама направо бе загубил тренинг! А най-лошото от всичко беше, че си оставаше убеден, че има нужда от Натали Уитмор, за да заработи планът му. Но установяването на каквато и да било връзка се оказваше много по-трудно, отколкото си бе мислил в началото.

„По дяволите“ — помисли си той, като се усмихваше със самоирония. Нима си бе помислил, че тя ще излее сърцето и душата си пред един непознат? Може би трябваше да подходи по съвсем друг начин.

Прогони тази мисъл, от която го избиваше студена пот. По никакъв начин не можеше да падне в тази яма с пирани. Разбира се, тя беше привлекателна жена с тяло от чист динамит. Но Стоун се интересуваше от нея само като средство за довършване на делото си. Нищо повече. И абсолютно никакви свалки.

Неочаквано телефонът иззвъня. Стоун се опита да не му обръща внимание, но когато продължи да звъни, той се приближи до него, вдигна слушалката и изръмжа:

— Макол.

— Ау! Май трябва да се обадя друг път?

Стоун веднага позна гласа и се ухили.

— Ей, Лари Медоуз, стар кучи сине!

Лари се изкикоти:

— Какво става, Макол, да не би да те сварих без гащи?

— Върви на майната си!

Кикотът на Лари премина в истински смях:

— Аха, все същият стар Макол. Мислех си, че може вече някоя клизма да е премахнала тоя трън от задника ти.

— Вижда се, че работата в тая тежкарска застрахователна компания не ти е изчистила устата, дето прилича на кенеф.

И двамата се разсмяха.

— На какво дължа честта? — попита Стоун.

— Чух, че си се върнал в града.

— Правилно си чул.

— Ама за колко време?

— Завинаги.

— Виж, току-що чух за Сали — Лари помълча. — Ще се оправи ли?

— Да, вече е добре. Благодаря ти, че попита.

— Това не е единствената причина да ти се обадя.

— О?

— Случайно да искаш да работиш за мен? Знам, че вече ми отказа веднъж, но…

— Какво ще работя? — прекъсна го Стоун, без да си дава труда да прикрие нетърпението в гласа си.

— Същото като преди.

— По-точно?

— Ще работиш като детектив на повикване. По дяволите, Макол, компанията порасна с такива скокове, че наистина има работа за теб.

— Мен и моята проблемна личност?

— Всичко в комплект, включително и грозната ти мутра.

Стоун се изкикоти:

— Добре. Слушам те с отворени уши. Освен това парите страшно ми трябват.

— И аз така си помислих — Лари отново помълча. — Няма нужда да бъдеш търпелив с мен, ако не искаш. Но не мислех, че някога ще се завърнеш в града.

— Възнамерявам да се реабилитирам, Лари. Или поне да се опитам.

— Дяволски крайно време е.

— След катастрофата на Сали разбрах, че нямам друг избор. Пък и ми омръзна да бягам.

— Тогава това ще ти се стори много интересно.

— Кое?

— Докато ти яздеше по пасбищата, „Тексас Аеро Индъстриз“ станаха наши клиенти.

Адамовата ябълка на Стоун подскочи конвулсивно:

— Сериозно?

— Заклевам ти се.

— Може ли да поговорим утре?

Лари се засмя:

— Когато поискаш, човече.

Щом уговориха часа и мястото, Стоун затвори. Макар този телефонен разговор да беше подобрил значително настроението му, то все още далеч не беше триумфално. Стоун още не можеше да преодолее провала си с Натали Уитмор.

Може би трябваше да се обади на Сали и да разбере дали не иска да намине. Тя можеше да го развесели. Денят, в който го бе посетила, бе един от най-хубавите в живота му. Тогава говориха, ходиха на кино, много се смяха, ядоха пуканки и пиха кола.

Огледа апартамента си и осъзна, че идеята не е добра. Беше още по-разхвърляно от деня, в който дъщеря му го бе посетила. Дори и да почистеше, нямаше да има кой знае каква разлика.

Първите думи от устата на Сали тогава бяха: „Тате, за бога, не можеш ли да си позволиш по-добро жилище от тази дупка?“

Можеше, само че беше твърде зает, за да се премести отново. Вероятно трябваше, а след като бе решил това, може би…

— Макол, идиот такъв! — възкликна той гласно. — Ами ето отговора!

 

 

Натали искаше да потърка очи. Имаше чувството, че в тях има мънички парченца стъкло. Все пак не ги докосна, тъй като не искаше да размазва грима си. Документи. Втренчи се в бъркотията на бюрото си и се почуди дали изобщо някога ще успее да прегледа всичко.

„Концентрирай се“ — каза си тя. Но напоследък умът й не беше в работата. Като че ли не можеше да прогони от там сцената с Дейв и Пола в обора. От дни насам се мъчеше да я забрави, но без успех.

Тогава, като изскочи от обора и изтича в стаята си, беше задъхана и имаше чувството, че ще повърне. Гледката беше потресаваща, отвратителна и шокираща.

След като се успокои, тя си каза, че сигурно Даниел ще знае какво да прави. Но тъй като той не си беше вкъщи, Натали остави Кланси на Джоузи и отиде обратно в офиса, където буквално налетя на Люси.

— Хей, миличка, какво има? — попита Люси и сложи ръце на раменете й, за да я задържи. — Изглеждаш така, сякаш Баба Меца е по петите ти.

Натали си пое дълбоко и треперливо дъх.

— Добре съм. Или поне ще бъда добре.

— Нещо не ти личи. Искаш ли да пийнеш нещо?

Натали поклати глава.

— Хайде да отидем до барчето. Имам малко бяло вино.

След като наля две чаши до половината, Люси се стовари върху един стол и каза:

— Е, да чуем. Да не би старецът да е казал нещо, което да те е разстроило?

— Не, този път не беше Флетчър.

— Тогава кой, по дяволите? Не ме карай да ти измъквам думите с ченгел.

Натали отпи глътка вино и започна да разказва. Когато свърши, Люси се смееше.

— Не е смешно — каза сърдито Натали.

— Знам, но направо ги виждам двамата как го правят в онова сено.

На устните на Натали се появи нещо като усмивка.

— Не, не можеш. Това е нещо, което трябва да видиш, за да го повярваш.

— Съмнявам се. Познавам този гнусен управител, както и скъпичката Пола. Бас държа, че докато я е блъскал, дебелият му корем е треперел, а нейните крака са се размахвали във въздуха като на рак. Права ли съм?

Натали погледна към небето.

— Казвала ли съм ти някога, че умееш да боравиш с думи?

Люси се усмихна и сви рамене.

— И какво ще правиш сега?

— Не зная. Вероятно ще кажа на Даниел и ще го оставя да решава дали Флетчър трябва да знае.

— Струва ми се, че трябва да побързаш да се изнесеш оттам.

— Права си, трябва.

Но все още не го беше направила. А сега чувствата, които бе изпитала при тази сцена, бледнееха пред мисълта за погледа, който Дейв й бе отправил. Очите му бяха изпълнени с отровна омраза, а Натали знаеше, че би направил всичко, за да запази работата си. Ако Флетчър имаше представа какви лудорийки стават, щеше да уволни Дейв на минутата. И, разбира се, Дейв щеше да смята нея за виновна.

Не можеше да забрави и за Пола. Нейните очи тогава излъчваха своя собствена отрова.

Както казваше Люси, трябваше да се изнесе от къщата. Но вместо това, се бе превърнала в майстор на отлаганията — нито беше намерила гледачка на пълен работен ден за Кланси, нито беше наела частен детектив. Какво я спираше? Страх от неизвестното или страх да загуби защитата на семейството, на която се бе наслаждавала от толкова години насам.

Не й се искаше да го признае, но отговорът беше положителен и на двата въпроса.

— Надявам се, че не прекъсвам нещо.

Когато чу неочаквания глас, Натали вдигна рязко глава и едва не прехапа езика си.

— Вие! — възкликна тя, когато очите й срещнаха тези на Майкъл Макол, облегнал добре сложената си фигура на вратата на кабинета й, сякаш се чувстваше напълно у дома си.

След случката в парка беше поставила този мъж някъде назад в съзнанието си, тъй като беше сигурна, че никога повече няма да го види. А сега…

— Не ви личи да се радвате, че ме виждате — каза той, сякаш прочел мислите й.

— Какво искате? — попита ядосано Натали.

— Хайде де, така ли се говори на вероятен клиент?

Натали усети неприятно чувство в стомаха си, макар че се опита да не обърне внимание нито на това, нито на него. Но и двете неща се оказаха невъзможни. Той изглеждаше така, сякаш току-що е излязъл изпод душа, с влажна и разбъркана коса. Или може би не си беше направил труда да я среше.

Носеше синя риза, джинси и високи лъснати ботуши. Отворената яка й позволяваше да види сянка от окосменост. От мястото, където стоеше, усещаше лекия, но омайващ мирис на одеколона му. Искаше й се да извърне поглед от крещящото сексуално излъчване, което беше внесъл в кабинета, но нямаше намерение да му покаже, че я е смутил толкова.

— За себе си ли говорите? — попита тя, когато мълчанието стана непоносимо.

— Разбира се.

— И какво точно ви прави вероятен клиент?

Той й хвърли още един дълъг поглед.

— Търся си къща в града.