Мерилин Бакстър
Горещи тексаски нощи (29)

Двадесет и девета глава

— Благодаря, Мери, пак ще се свържа с теб.

Мери Емерсън кимна.

— И моля те, не се бави много. Умирам да започна работа по твоето жилище.

— Аз също, само че в момента стават много неща с живота ми. Това, което исках да направя тази вечер, беше да се уверя, че ще мога да те намеря.

— Ще можеш, повярвай ми. Онази къща има нужда от помощ.

Натали се усмихна.

— Зная, а аз съм посредник, не специалист по вътрешно обзавеждане.

— Именно затова ме потърси — усмихна се тя. — А и работя евтино.

— Ако не беше така, нямаше да съм тук.

Няколко минути по-късно Натали вървеше по тротоара на една от най-оживените улици на Остин. Често се чудеше защо Мери не премести офиса си от този квартал, който винаги беше толкова претоварен. После отхвърли тази мисъл. Бизнесът на Мери не беше нейна грижа.

„Но Мак Гейтс е“ — помисли си тя, когато мазното му лице изскочи в съзнанието й. На следващата сутрин имаше среща с адвоката си, който след това смяташе да се обади на местното управление на ФБР. В крайна сметка Агенцията за опазване на околната среда щеше да се намеси, а господин Гейтс — вероятно да свърши в затвора.

Тази перспектива повдигна духа й, но след малко пак увехна, когато мисълта и се върна на Стоун. Не се бяха виждали, защото той не й се беше обаждал. Вероятно й се сърдеше, задето бе толкова разсеяна по телефона последния път.

На няколко пъти бе вдигала слушалката да му се обади, но след това веднага я поставяше на мястото, когато се изправеше лице в лице с истината. Искаше да го види, но не само по работа.

Искаше да почувства как ръцете му я прегръщат. Искаше да усети устните му върху своите. Искаше й се да я докосва навсякъде… О, господи, защо не можеше да спре да мисли за него по този начин?

Натали потисна надигащата се паника и ускори крачка, докато стигна до кръстовището. Не беше като хлапетата от колежа, които вървяха по Движението, както се наричаше този район на Гуадалупе. Нямаше смелостта да изскочи на улицата и да криволичи между движещите се коли, за да стигне до другия тротоар. Предпочиташе светлината на светофара да се смени.

Тя се спря до бордюра между тълпа от студенти, които очевидно споделяха нейните възгледи за предизвикателствата на движещите се коли и камиони. Натали едва забелязваше хлапетата около себе си и задушаващата жега, която се излъчваше от асфалта. Чакането изглеждаше безкрайно, защото движението беше все още оживено, макар да бе седем вечерта. В този момент усети удар в средата на гърба. Ръка. На мига запомни всички подробности от тази ръка — потната длан, дългите, разперени широко пръсти.

— Извинете ме — каза тя и се опита да обърне глава, за да види кое от хлапетата бе толкова грубо, че да я бута.

Разтворената длан отново я блъсна, този път по-силно, и Натали усети как излита на улицата, по средата на платното.

Съвсем близо прозвуча изнервящият писък на „възмутени“ гуми и Натали усети топлината от една кола, която направи див завой, за да я избегне. Друга кола мина само на сантиметри от главата й и в гърлото й се надигна горчилка. Чу се мъжки глас, който крещеше, за да надвика кънтри музиката на радиото в колата си:

— Побъркана кучка! Да не си откачила!

Тя застана на жълтата линия между двете платна, докато колите фучаха от двете й страни. Сякаш в мъгла забеляза приближаването на хладилен камион, който се движеше по линията, сякаш шофьорът искаше да изпревари жълтата светлина.

Не можеше да се помръдне, не можеше да реагира; стоеше и сякаш чакаше камионът да я просне на асфалта. По някаква неизвестна причина името, изписано на камиона, остана запечатано в ума й. Знаеше, че ще умре, мислейки за „Престижни меса Пиърсън“.

Всичко това сякаш продължаваше цяла вечност. Сега Натали беше приковала поглед в шофьора. Видя очите му в момента, в който той ги откъсна от светофара и огледа пътя пред себе си. Видя ги как се разширяват, когато я зърна, после тя стисна силно своите и се вцепени в очакване на удара.

Чу писък на спирачки и свиващия сърцето звук на камиона, който се плъзгаше към нея. Гумите бяха загубили сцепление с асфалта и сега се движеха върху възглавница от разтопен каучук.

Камионът на „Престижни меса Пиърсън“ спря на няколко сантиметра от тялото й. Натали можеше да протегне ръка и да пипне емблемата на форд върху решетката.

Шофьорът отвори рязко вратата на колата си и скочи на улицата.

— Господи, госпожо! Да не сте полудели?

Натали чуваше всяка негова дума, но не можеше да му отговори. Чувстваше се така, сякаш цялото й тяло е зазидано в циментен блок.

Усети още една ръка на гърба си и се вцепени. Ръката се придвижи до лакътя й и тя погледна загрижените очи на стария полицай от университета. Едва тогава почувства как кръвта във вените й отново започва да тече.

— Ще се оправите, госпожо — каза той. — Просто се облегнете на мен. Точно така. А сега да излезем от улицата.

Веднага щом се настани на предната седалка на колата му, тя пое с пълни гърди от студения въздух, който духаше от климатичната инсталация.

— Госпожо, мислите ли, че ще припаднете?

Натали поклати глава. Повече се страхуваше да не повърне, отколкото да не припадне.

— Искате ли да отидете в болницата? Мога да ви откарам дотам за минутка, не е далеч.

— Не! — прошепна Натали, като отново поклати глава.

— Можете ли да ми кажете какво стана там?

Натали си наложи да отвори очи и да погледне полицая. Облиза пресъхналата си като картон долна устна и обясни с тракащи зъби:

— Аз… почувствах ръка на гърба си, два пъти. И докато се усетя, се озовах на улицата.

— Значи мислите, че някой ви е блъснал?

— Сигурна съм.

— Случайно или нарочно?

— Не зная — рече Натали и очите и се напълниха със сълзи.

— Е, може би по-късно, когато се почувствате по-добре и имате време да помислите за случилото се, навярно ще ви дойде отговорът. Тогава ще трябва да се обадите в градската полиция. Аз съм от университета и технически погледнато, там не се случват такива неща.

Натали кимна.

— А междувременно не сте в състояние да шофирате.

— Но аз съм с колата си.

— Забравете това. Мога да ви закарам у вас, а вие ще си вземете колата утре.

Натали не се поколеба. По-късно не можеше да разбере защо е дала този адрес на полицая. Но тогава просто го изстреля, отпусна глава на облегалката и затвори очи.

Сигурно беше задрямала, защото следващото нещо, което си спомняше, бяха думите на полицая:

— Стигнахме, госпожо. Искате ли да сляза с вас?

— Не, благодаря… ще се оправя.

— Сигурна ли сте?

Натали не беше толкова сигурна, но все пак го каза:

— Ще се оправя. Благодаря ви за помощта.

Чувстваше погледа му върху себе си даже когато разтреперана натискаше звънеца.

Накрая вратата се отвори и тя се оказа срещу слисаното лице на Стоун:

— Боже господи, какво се е случило с теб?

Натали се опита да отговори, но през вцепенените й устни не можеше да премине нито дума. Сега, когато стоеше срещу Стоун, чувствата, които я измъчваха, се смениха от страх в облекчение.

Очевидно той не бе очаквал компания. Косата му беше поразбъркана от обикновено, на лицето му бе набола тъмна брада и беше облечен само в спортни гащета, без риза. Даже и в това си объркано състояние Натали не можа да не забележи стегнатата му мускулатура и отличната му физическа форма.

Не й се искаше да мисли как изглежда в неговите очи. В момента „рошава“ беше твърде меко казано. Но това нямаше значение; не беше дошла тук да го впечатлява, а от отчаяние.

Стоун я хвана за ръката и я отведе в дневната. Тя го погледна с изцъклени очи.

— Стоун…

— Шшшт, просто се отпусни за минутка, успокой се.

И преди да усети намеренията му, той я прегърна и я задържа така — не страстно, а сякаш да я защити, като че ли беше дете, което има нужда от утеха.

Натали се притисна и чувствайки силата му, се опита чрез него да изтрие от съзнанието си преживяния ужас.

— Каквото и да е станало, ще се оправи — Стоун притисна лицето й до рамото си. — Просто трябва да се съвземеш.

Не знаеше колко дълго я е държал в прегръдките си и ръката му е галила косите й. Малко по малко усещаше как страхът й се стопява и самообладанието й се възвръща. Започна да се пита дали не е луда, задето е дошла тук. Старите съмнения и недоверие неочаквано надигнаха грозните си глави. Ами ако беше попаднала право в ръцете на врага?

Тя потрепери и се отдръпна. Стоун отпусна ръце. Натали знаеше, че се е махнала от прегръдките му за добро, но все пак за момент изпита чувство на загуба.

— Седни — каза рязко Стоун, — ще ти донеса нещо за пиене.

— Благодаря — прошепна тя и се отпусна на най-близкото канапе.

Без да я погледне повече, Стоун забърза към кухнята. Натали искаше да затвори очи, като си мислеше, че когато отново ги отвори, всичко вече ще е само лош сън. Но не беше толкова глупава. Знаеше, че ако ги затвори, отново ще преживее случилото се.

След малко Стоун се върна с две чаши чай с лед. След като й подаде едната, постави своята на масичката за кафе и седна до нея. Натали забеляза, че си е облякъл тениска. Тя наведе глава и отпи от чая си.

— Готова ли си да ми кажеш какво се е случило?

Натали вдигна глава и видя слисаното изражение на лицето му, сякаш той се опитваше да проумее какво става. Тя скръсти ръцете си и погледна право в пронизващите му очи.

— Някой се опита да ме нарани.

— Да те нарани ли? — той се намръщи. — Как?

— Стоях на тротоара на едно оживено кръстовище и някой ме бутна пред прииждащите коли.

— Всемогъщи боже!

— Всъщност бях бутната два пъти.

Стоун отново прокара ръка през косата си, скочи от канапето и измърмори груба ругатня.

— Полицаят, който ме докара дотук, случайно се оказа наблизо и стана свидетел на суматохата. Настоя да ми помогне, макар и да му казах, че съм добре.

— Е, в момента си всякак, но не и добре.

Беше прав. Изобщо не се чувстваше добре. Сега, когато му бе обрисувала подробно случилото се, се чувстваше объркана и изплашена.

— Видял ли е някой наоколо кой те е бутнал?

— Не мисля. Всичко стана толкова бързо, а и наоколо беше страшна блъсканица.

— Някаква идея кой би ти направил такова нещо? — очите му се опитаха да проникнат още по-дълбоко в нея.

— Ами идват ми наум две случки, но…

— Забрави за „но“-то и просто ми кажи.

Тя отвърна на погледа му и й хрумна глупавата мисъл, че той изглежда като животно, готово да скочи върху плячката си.

— Може и да е лудост, но имах работа с клиент, за когото мисля, че има няколко разхлабени болта.

— Какво искаш да кажеш?

Бавно и методично Натали му обясни за Мак Гейтс, но без да споменава имена.

— Ти още не си отишла при властите, нали?

— Не, но първото нещо, което смятам да направя утре сутринта, е да се срещна с адвоката си.

— Е, това копеле със сигурност е кандидат за решетките.

По тялото й плъзна хлад.

— Признавам, че ме кара да потръпвам — тя се спря, после отвори уста, но отново я затвори.

— Продължавай — каза рязко той и Натали отново усети едва сдържания му гняв.

— И все пак, не знам защо, никога не съм го приемала на сериозно. О, знаех, че ще направи всичко, за да опази сделката за земята, но у… — тя млъкна, неспособна да произнесе ужасяващата дума.

— Грешиш. Той е от оня тип копелета, дето убиват без всякакво разкаяние. Наблюдавал съм такива с години.

— Е, сделката е прекратена и той го знае.

— Така че не го подценявай, чуваш ли? Отчаяните хора предприемат отчаяни мерки.

Натали облиза с език пресъхналите си устни.

— Зная.

— А това прави случилото се с мен още по-важно.

Сърцето й подскочи:

— За какво говориш?

— Някой скапаняк се е вмъкнал в жилището ми и е бърникал в отоплителната система.

— Не съм сигурна, че следвам мисълта ти.

— Беше изтекла газ в смъртоносни дози, които можеха да ме вдигнат във въздуха заедно с къщата ми при най-малката непредпазливост.

— О, господи! — прошепна Натали.

— Отначало не се стреснах чак толкова…

Очите й пламнаха:

— Не се бил стреснал! Ама това е лудост! Можеше да бъдеш убит!

— Знам, но когато бях ченге, това беше част от ежедневието ми, а при такова положение не му мислиш много. Но сега очевидно сме изнервили някого толкова, че играта загрубява.

— И какво ще правим сега? — попита тя с изтънял глас, като си мислеше за пистолета, който бе възнамерявала да купи, но така и не го беше направила.

— Преди няколко минути спомена и за нещо друго. Да го чуем.

Искаше й се да е премерила по-добре думите си. Сега вече беше твърде късно. Знаеше, че трябва да му каже за разговора си с Флетчър и Даниел, но изпитваше неохота. Страхуваше се той да не прочете в този разговор повече, отколкото бе безопасно.

От друга страна, не можеше да пренебрегне факта, че някой се е опитал да причини зло на нея и Стоун. А и знаеше, че той няма да я остави на мира, докато не му каже. Изглеждаше по-напрегнат и опасен, отколкото някога го бе виждала. Никак не й се искаше да е на мястото на престъпник, изпречил се на пътя му. Този мъж не обичаше да му се пречи.

— След като ми спомена „Тексас Аеро Индъстриз“, се озовах в кабинета на Флетчър. На бюрото му имаше разпръснати документи. Хвърлих им едно око.

— И?

— Бях хваната.

Той изруга.