Джоана Линдзи
Ухажването на века (56)

56

Ожениха се след два дни. Този път Линкълн нямаше нищо против да чака, дори той беше този, който го предложи, тъй като искаше сватбата да е перфектна, както Мелиса си бе мечтала, а това предполагаше да се даде време на гостите да пристигнат. Всъщност беше пратил покана на Херцога и Херцогинята на Ротстън, преди да напусне Лондон, предлагайки им да тръгнат към Крегора в най-скоро време, ако искат да присъстват на сватбата на кръщелницата си. Самонадеяно от негова страна, но също, както баща й, Линкълн нямаше намерение да чака до края на месеца, за да се ожени, ако Мелиса все още го искаше.

Меган и Девлин Сейнт Джеймс пристигнаха един ден след него. Синът им Джъстин беше с тях. Леля му Хенриет беше тази, която задържаше сватбата. Въпреки, че бе тръгнала от Лондон само час след него, тя трябваше да се отклони на Юг, за да вземе братовчедка му.

Старият Иън Макферсън се появи за сватбата. Какво удоволствие, най-накрая да срещнеш легендата след всички тези години и да разбереш, че е просто обикновен човек, макар и малко сърдит. Едър, широкоплещест, с напълно побеляла, но все още буйна коса, той имаше бумтящ глас, който не можеше да бъде игнориран. И наистина голямо семейство. Няколкото жени и многото деца на синовете му също присъстваха. Линкълн се чудеше, в какво се е забъркал, докато не погледна Мелиса и не разбра, какво точно си е навлякъл на главата — самият рай.

Майка му също беше там. Имаше един неловък момент, когато се изправиха лице в лице за първи път след признанията й. Толкова много ги бе делило през всичките тези години и въпреки това само трябваше тя да обвие ръце около него, за да запълни зейналата дупка помежду им.

— Добре дошъл у дома, Линкълн! — чу я той да казва срещу гърдите му.

Сърцето му подскочи. В очите му се събра влага. Нямаше нужда от повече думи. Всички години на болка и горчивина излетяха с тази простичка прегръдка.

След като всички пристигнаха, свещеникът бе доведен и обетите им бяха изречени. Това бе сюблимен момент за Линкълн, кулминацията на мечтите му, поправянето на един живот, тръгнал в грешна посока. Съдбата го даряваше с всичко, което би могъл да поиска. Вече имаше цел в живота си — да направи съпругата си щастлива.

Запечатаха клетвите си с целувка. Имайки предвид, колко дълго бяха държани далеч един от друг, не беше учудващо, че целомъдрената целувка прерасна в страстна и нямаше признаци скоро да се отделят един от друг. Лаклан се прокашля. Кимбърли се прокашля. Свещеникът се прокашля. Скоро повечето от Макферсън кашляха и прочистваха гърлата си, но младоженците бяха забравили за тях.

Мелиса най-накрая се отдели от съпруга си и през смях каза на семейството си:

— Отново сте хванали настинка, а?

Последва задружен и силен смях. Линкълн не се изчерви, но не се присъедини и към смеха. Всъщност, ако Мелиса не беше грабната незабавно и не бе започнала да приема поздравления от семейството, той щеше да я отведе в леглото и изобщо нямаше да се поколебае да каже на гостите, че ще се присъединят към празненството по-късно.

Но с въздържанието си си спести доста сръгвания в ребрата от страна на братята Макферсън. Не, че точно тогава го интересуваше. Много повече предпочиташе да има съпругата си само за себе си. Но благопожеланията и празнуването на щастието им бяха част от нейната мечта. А той не можеше да я лиши от това. Задоволяваше се с мисълта, че ще я има за себе си по-късно. Ухажването му най-накрая бе приключило.

Тридесет минути по-късно, Мелиса го отведе далеч от гостите. Господ бе милостив към него.