Джоана Линдзи
Ухажването на века (30)

30

Кимбърли му беше ядосана. Е, всъщност побесняла би било по-подходящо описание за настроението й. Лаклан се бе опитал да я приласкае, но безуспешно. Това изобщо не го изненада. Загрижеността за Мелиса можеше да я направи много неразумна, а тя беше много притеснена, откакто получиха писмото от Иън.

Кимбърли искаше незабавно да заминат за Лондон, за да разбере, какво се е случило. Той вече беше съобразил графика си, за да осъществят пътуването си следващата седмица. Беше изтеглил всичко, което трябва да се свърши в тази седмица, включително и няколко важни срещи. Най-скоро можеше да замине в края на седмицата. Но това не се понрави на съпругата му и заради това тя му беше много ядосана.

Дори се бе опитала да замине без него. Той обаче си каза тежката дума, което я вбеси още повече. За разлика от нея, Лаклан не беше толкова разтревожен от писмото на Иън. Вероятно не беше нищо повече от някоя глупост, също както се бе случило и преди у дома, когато те бяха прогонили първите ухажори на Мелиса. Линкълн Бърнет не беше като тях. Беше се срещнал с него и го харесваше. А и знаеше, че братята на Кимбърли обикновено преувеличаваха. Каквото и да ги притесняваше относно Линкълн Бърнет, несъмнено проблема можеше да се разреши.

Кимбърли се тревожеше за друго. Щом разбра, че Мелиса е разстроена това веднага я разгорещи. Но яростта й към него не можеше да се сравни с яростта, която изпитваше в момента към братята си. Бяха оставили покровителствените си инстинкти да излязат извън контрол. Не трябваше всички да заминават за Лондон. Иън шести и бе достатъчен като придружител. И този път, бяха разстроили момиченцето й. Каквото и да бяха направили, едва ли е било необходимо и тя нямаше да допусне да го направят отново.

Кимбърли изрече всичко това, преди да спре да разговаря с Лаклан. Пътуването на Юг беше доста неудобно. Той въздишаше на всяка минута. Тя го игнорираше. Неговата Кимбър, скована, надута и с яростен поглед обикновено беше забавна гледка. Никак не му харесваше да му е ядосана за нещо, което братята й са започнали. За съжаление се случваше много често през годините. Така че, в момента и той не беше много доволен от тях.

Лаклан често си бе пожелавал бащата на Кимбърли да не бе събирал всичките си копелета под един покрив. Поотделно, едва ли някой щеше да се вслушва в тях. Събрани заедно, бяха трън в задника.

Упоритото изражение на Кимбърли не се промени дори и когато пристигнаха в Лондон същия следобед. Но поне нетърпението и се бе завърнало и нарастваше с приближаването до дома на Сейнт Джеймс.

По ирония на съдбата, ги посрещна глъчка от шумен смях, включващ и този на Мелиса, който нямаше как да сбъркат. Чувайки го, Лаклан хвърли поглед на Кимбърли, който означаваше „казах ти“. Тя изсумтя и се запъти към салона, от където изглежда идваше смеха.

Херцога и Херцогинята бяха там, заедно със сина си Джъстин и най-малкия брат на Кимбърли, Иън. Девлин Сейнт Джеймс ги забавляваше с някои от най-смешните преживявания, които му се бяха случили по време на дългото му пътешествие из Европа. Очевидно току-що се бе завърнал у дома.

Мелиса изписка щастливо, когато видя родителите си на вратата и се хвърли в обятията им. Иън шести се огледа за най-близкия изход, но те го бяха блокирали. Единствено Лаклан забеляза желанието му да изчезне и това го учуди.

Мина известно време докато успеят да се поздравят взаимно. Докато бяха по-встрани със съпруга си, Меган отбеляза:

— Какъв идеален момент. Страхувах се, че ще се намесиш в драмата с ухажването на Мелиса, но след като родителите й са тук, няма да има нужда.

Той повдигна едната си вежда учудено.

— Че, за какво бих искал да го правя?

— Защото е пълна бъркотия. Нейният ухажор лорд Кембъри е силно числено превъзхождан от чичовците й, а аз знам, колко обичаш да заставаш на страната на губещия.

— Можех да се закълна, че настойничеството ти ще е лесна работа.

Херцогинята трепна.

— Беше. Но, откъде можех да знам, че всичките й шестнайсет чичовци ще се появят в града и ще започнат да провалят всяко мое постижение?

Докато Меган осведомяваше Девлин за промените, които бяха настъпили по време на отсъствието му, Кимбърли издърпа дъщеря си на страни, и я попита шепнешком:

— Не си ли разстроена вече?

— Разстроена съм — каза Мелиса с противоречива усмивка.

Като видя усмивката й и взе предвид веселото настроение, с което ги посрещнаха, Кимбърли попита:

— Тогава не е толкова сериозно?

— Сериозно е.

Кимбърли сбърчи разтревожено вежди.

— Значи просто си почиваш от това да бъдеш мрачна?

— Не, просто очаквах да се появите скоро и си мислех, че тогава всичко ще се оправи.

Кимбърли извъртя очи.

— Радвам се, че имаш такова доверие в нас, Мели. Иска ми се и аз самата да имах поне малко през изминалата седмица. Е, за какво става въпрос? В бележката на Иън пишеше само, че си разстроена и, че той и останалите ми братя са причината за това.

— Братята ти бяха заети. Иън шести откри, че са познавали Линкълн лично, въпреки, че са минали деветнайсет години, откакто са го видели за последно. Известил е останалите и всички дойдоха в града с вкоренените си предубеждения. Изобщо не дадоха шанс на Линкълн да им покаже, че вече не е хлапето, което някога са познавали.

— Какво имат против него?

— Те мислят, че е луд, или по-точно, че е възможно да полудее. Това, че изглежда напълно нормален няма значение за тях. Те базират възраженията си на „ако“. Ако той се ядоса, може отново да полудее. Ако полудее, може да нарани някой, който е близо до него, включително мен. А тъй като вече са го виждали, как се бие и колко е добър в това, го промениха на ако полудее, може да ме убие.

Кимбърли вече сериозно се мръщеше.

— Какво е довело до всички тези… „ако“?

— Това, което се е случило преди деветнадесет години. Чух и двете страни и мога да разбера, как всичко е излязло извън контрол. Ти и татко трябва да изслушате Линкълн. Сигурна съм, че и братята ти нямат търпение да ви изложат тяхната версия.

— Наистина ли говорят лудости? — попита Кимбърли. — Или само изглежда така?

— От край до край, ако го чуеш от тях — каза Мелиса с отвращение.

— Мисля, че предпочитам да го чуя от теб.

— Не, за да съм честна с тях, преувеличавам. Чух всичко и все още искам Линкълн за мой съпруг. Но основното е, че брат ти Дуги е бил тогава най-добрия приятел на Линкълн. Единственият му приятел. Баща му починал, майка му се изолирала заради това, така че Дуги е бил единствената компания, която Линкълн имал. Но това приключило, когато някаква шега между тях завършила зле. Дуги я приел погрешно и започнал бой, който повечето от братята ти довършили.

— Ха! Защо ли ми звучи типично като за тях?

— Защото е така. Пребили са Линкълн доста зле. Това би трябвало да е края. Било е за тях. Вероятно би бил и за Линкълн, след като ги е знаел какви са. Но те не му позволили да изглади нещата с Дуги. И тогава всичко излязло извън контрол, защото за него, Дуги е бил всичко, което имал.

— Извън контрол, как?

— Имало е много сблъсъци, като Линкълн се е изправял срещу няколко от тях наведнъж и всеки път е бил нараняван все по-зле и по-зле. Не можел да спре да опитва да се види с Дуги. Но те го винели за първия бой и искали да защитят Дуги от него. Бил е ядосан тогава, но при толкова много болка, не помни и половината. Така че да, вероятно е изглеждал луд, след като просто е бил отчаян в опита си да изглади нещата с Дуги.

— Как завършило това?

— Пратили са го в Англия, където живее и до сега — каза Мелиса.

— Значи никога не е оправил нещата с Дугъл?

Мелиса поклати глава.

— Братята ти образуват доста солидна стена, когато решат.

Кимбърли въздъхна.

— Да, знам. Какво чувства сега Линкълн относно това.

— Горчивина — отговори Мелиса с въздишка. — Очевидно е загубил и майка си заради това, тъй като тя е останала в Шотландия, когато го е изпратила да живее с роднините й. Не мисля, че й е простил.

— Значи ги мрази всички?

— Ако не ги е мразел, когато се появиха, само за да му кажат, че не може да ме има за жена, вероятно вече ги мрази.

Кимбърли потрепери, познавайки братята си и попита:

— Какво са направили?

— Освен, че не ми казаха, че са предупредили Линкълн и аз дълго чаках той да продължи да ме ухажва, а не знаех, защо спря да идва, те го отвлякоха. По-точно го захвърлиха на кораб на път за Китай.

— Отвлекли са го! — възкликна Кимбърли.

Когато чу това Иън шести изхвърча от стаята, така че когато Кимбърли се обърна, за да го прониже с пагубен поглед, той не беше там.

От другата страна на стаята, Лаклан се извини, прекъсна разговора си с Девлин и отиде до жена си и дъщеря си, за да попита:

— Има ли нещо, което трябва да знам?

Кимбърли бе твърде шокирана, за да му отговори веднага. Мелиса също не отговори, или поне на въпроса му. Тя уви ръце около кръста му и каза:

— След като чуеш всичко, татко, а това ще стане веднага щом чичовците ми разберат, че си пристигнал, запомни, че техните притеснения не се базират на нищо настоящо, а само на миналото. Също така запомни, че Линкълн Бърнет е единствения мъж, за който искам да се омъжа. Аз чух и двете страни и се доверявам на инстинктите си, че той не би ме наранил. Но ще се подчиня на решението ти. Поне се надявам, че ще го направя.