Джоана Линдзи
Ухажването на века (44)

44

Мелиса се втурна в замъка, спря в подножието на стълбите и започна да вика:

— Линкълн Рос Бърнет! Нима ме караш да чакам? Закъсняваш! Конете вече са оседлани!

Стаите покрай коридора незабавно се изпразниха. Всеки искаше да разбере, защо се е развикала така — слуги, хора от клана, както и по-близки роднини. Трима от чичовците й и баща се появиха от стаята за закуска. Чичовците й се мръщеха. Баща й просто изглеждаше любопитен.

— И къде ще ходите, че си се развикала така? — попита Лаклан.

— На езда — каза му тя. — Иън шести ни покани. Осъзна, че заслужаваме малко време далеч от любопитни очи и уши.

— Това разумно ли е? — попита Малкълм.

— И какво общо има разума с това? — отвърна Мелиса. — Не съм говорила с него насаме, откакто ме върна в Лондон.

— Както и трябва да бъде — заяви Чарлз.

— Можехме вече да сме женени, чичо Чарлз. Имайте ни малко доверие, защото искаме да го направим както трябва, така че всички да се радват за нас, или поне да са спокойни. Ние не бягаме. Просто ще излезем на езда и Иън ще е с нас.

— Иън не е добър придружител. Той е твърде нежен с теб и ще те остави да правиш, каквото си искаш.

Мелиса извъртя очи.

— Да не се опитваш да ми дадеш порочни идеи, чичо Чарлз?

Той се изчерви и измрънка нещо. Лаклан се подсмихна. Той беше спокоен относно невинната разходка и нямаше възражения. Тя разбра, че ако е открита с него, ще го успокои.

Мелиса отбеляза, че Линкълн още не се бе появил.

— Мислите ли, че ме е чул?

— Всички останали те чуха. Как би могъл той да не те чуе? — отговори Лаклан.

— Освен, ако не си го тикнал в тъмницата. Той е горе, нали? Не съм пропуснала…

Тя не довърши. Чу се как Линкълн или някой друг приближаваше по коридора към стълбите, не точно тичайки, но почти.

Беше той и се спря пред стълбите за момент, видимо разколебан, след като видя малката групичка, която се беше събрала долу. Но веднага щом очите му се спряха на Мелиса, избърза към тях.

Мелиса се усмихна.

— Е, значи не си ме изоставил? Ще ходим ли на езда?

— Разбира се.

Лицето й засия в усмивка, когато той се включи в играта й, без да задава въпроси. Хвана го бързо за ръката и го задърпа към входната врата като помаха на баща си и чичовците си.

— Ще се върнем след час или два… или три — обеща тя. — Или поне преди обяд.

— Знам, скъпа — каза Лаклан спокойно. — Не би искала да ме тревожиш.

— О, — промърмори тя, веднага щом излязоха навън. — Трябваше да го представи по този начин.

— Какво си намислила? — попита Линкълн.

— Ездата, която Иън предложи, разбира се, и се чудех, защо не искаш да се присъединиш към нас?

— Нас? Той не спомена никакво нас.

— Намекнал е, че ще дойда.

— Проклет да съм, ако е така.

— Не ти ли е казал, че ще ти хареса?

— Е… дявол да го вземе, защо просто не е бил по-конкретен и не ми е казал директно, вместо да ме оставя да гадая, какво е имал предвид?

— Защото е искал да му се довериш. Да знаеш, че можеш. Той иска нещата да се обърнат в наша полза. Негова беше идеята да се предложи за придружител по време на ездата, за да ни осигури малко време насаме.

Линкълн въздъхна.

— Оценявам това повече, отколкото бих могъл да изкажа с думи, но се съмнявам, че бих могъл някога да се доверя на някой Макферсън, дори и на него.

— Ще го направиш.

— Когато правят всичко възможно, за да ме държат далеч от това, което искам най-много на света?

Тя спря, обърна се, за да го погледне, и го увери:

— Ако не мислех, че има някакъв шанс да променим мнението им за нашата връзка, щях да ти предложа да заминем от тук на мига.

— Господи, иска ми се да бях толкова уверен, колкото теб, Мелиса. Тогава това би могло да не ме подлуди.

— О, това е единственото нещо, което не трябва да позволяваме да се случи — сгълча го тя. — Тук сме, за да докажем, че грешат за теб, а не че са прави.

Той повдигна вежда.

— Шегуваш ли се?

— Наистина ли се съмняваш?

Той изсумтя, хвана я отново за ръка и продължи по пътеката. Иън бе подготвил и трите коня и ги чакаше пред конюшнята.

Единственият му въпрос беше:

— Баща ти не възрази ли?

— Не, защо би го направил? Това е нормална разходка. Докато не се опитваме да крием нещо от него, няма да има причинна да забранява нещо естествено.

Иън кимна и яхна коня.

— Да потегляме тогава.

Планът беше да яздят покрай езерото, тъй като то предлагаше красиви гледки, но тъй като кошмара бе все още пресен в главата й, тя предложи да се разходят по морското крайбрежие. Не беше толкова далеч. Час до там и час обратно и пак щяха да се върнат преди обяд.

Иън яздеше зад тях, за да не се налага да проточва врат непрекъснато. Той възнамеряваше да им даде възможност да говорят насаме, но въпреки това приемаше ролята си сериозно, така че нямаше да ги изпуска от поглед.

Слънцето грееше слабо, но това не продължи дълго. Времето все пак беше приятно, след като не валеше и те не бързаха за никъде. Яздеха един до друг в лек тръс, подходящ за разговор, въпреки че все още никой не продумваше. По-скоро прекарваха по-голямата част от времето, гледайки се един-друг, след като сега нямаше никой наоколо, който да смути това приятно занимание. Повечето неща, които трябваше да обсъдят, не бяха толкова приятни.

Мелиса очакваше той да се оплаче. Не беше лесно това, с което Линкълн трябваше да се справя. Тя повдигна въпроса, когато стигнаха до брега. Спряха на висока отвесна скала с изглед към океана и голяма част от бреговата ивица. Иън слезе от коня, за да види дали има лесен начин да слязат до брега от там, или трябваше да яздят още малко по на Изток.

— Как издържаш? — попита тя Линкълн. — Не чувстваш ли все още желание да убиеш някого?

— Как бих могъл да знам? Полудях преди два дни.

— Ха, сега се шегуваш с мен.

— Ако се шегувах, отговора щеше да бъде да.

Тя въздъхна, слезе от коня и се отправи към ръба на скалата. Поривът на вятъра се заигра с полата й и се наложи да я придържа. Косата й беше загубена кауза, бъркотия от къдрици след ездата.

Взря се в сивата вода и тъмно сивите облаци отвъд.

— Съжалявам.

— Шт, ти не си виновна, че си от род на диваци — чу се зад нея.

Тя се извърна с ахване, но този път той се усмихваше и стоеше точно до нея. Вятърът си играеше опустошително и с неговата коса, черните къдрици се блъскаха в лицето му. Тя забрави, колко ветровит и студен може да е брега.

Той постави ръце на раменете й и я приближи към себе си. Гласът на Иън ги раздели отново.

— Там има пътека — подвикна Иън, докато се приближаваше към тях. — Спомням си я от преди години, когато идвах тук.

— Защо си бил тук преди? — попита тя.

— Беше отдавна. Един ден Чарли, Нийл и аз прекарахме цели пет часа в изучаване на брега. Намерихме няколко морски пещери. Или поне ги наричахме пещери, въпреки че не бяха нищо повече от пукнатини, издълбани от вечния танц на Лейди Океан около скалите й.

— Ставаш поетичен на стари години, а Иън? — пошегува се тя.

— Ха, не, просто звучи по-добре, отколкото да ги нарека дупки в скалите. Оставете конете тук. Пътеката е твърде тясна за тях.

— Има ли смисъл да слизаме до брега? — попита Линкълн.

— Освен това, че е интересно? Не, просто ще имам какво да правя, докато вие двамата се преоткривате.

— Добре тогава.

Имаше само малка стръмна пътека между скалите. Беше живописно, нещо като малко заливче с разбиващи се вълни в скалите, които го обграждаха от всякъде и от там можеше да се излезе само с плуване. Това му придаваше интимност. Когато стигнаха до долу и видяха, колко уединено е, на Мелиса и Линкълн им се прииска Иън да не беше с тях.

— Тук ли са пещерите ти, Иън?

— Едната. Този каменен блок я скрива — тя отиде да погледне. Действително там имаше нисък навес от пръст и камъни с няколко стръкчета трева и тъмна дупка зад тях. Вътре можеше да се влезе почти с лазене. — Мислиш ли, че има нещо вътре?

— Освен морски таралежи и паяци? — тя се изкиска. — Такива неща, които децата разучават. Ще се задоволя с чистия въздух и… о, от къде се взе това?

Дъждът беше дошъл толкова бързо от океана, че никой не бе забелязал приближаването му. Спорът дали да разучат пещерата бързо отпадна. Те всички избързаха към нея. Наистина не беше нещо повече от ниска вдлъбнатина, издълбана в скалната стена. Едва имаше място за двама души, които да седят сгушени, да не говорим за трима. Тъй като Иън беше последен, той напълно прогизна, преди да се натъпче вътре. Въпреки че стените бяха от кал и камъни, вътре беше сухо и не толкова тъмно, тъй като светлината си проправяше път. И нямаше паяци, поне не и желаещи да нападат неканени гости.

Няколко минути по-късно, дъжда намаля до ръмеж и с Линкълн, седящ толкова близо до нея, Мелиса започна да мисли за други неща. Тя се взря в Иън, достатъчно красноречиво и той накрая схвана намека.

— О, хлапе, имай милост — оплака се той. — Навън вали като из ведро.

— Ти имай милост — настоя тя. — А и дъжда спря. Дай ми пет минути насаме с него. Вече си се измокрил. Какво можем да направим за пет минути?

— Ще си ми длъжница — измърмори той, докато пристягаше измокреното сако около себе си.

— Аз вече съм ти длъжница — усмихна му се тя. — Ще кръстя първото си дете на теб.

— Обещай, че ще ни пощадиш — каза той, като започна да пълзи навън.

Веднага щом изчезна от погледа им, Линкълн я придърпа близо до себе си.

— Трябваше първо да се оженя за теб и тогава да те доведа тук и да се оженим отново, за да им угодим. Щяхме много по-лесно да преминем през това, ако вече беше моя — прошепна той в ухото й.

— Но аз вече съм твоя. Да не мислиш, че съм ти се отдала, без да знам в сърцето си, че ще е завинаги?

Той изстена.

— Искам те толкова силно, че едва издържам.

— И аз те искам, но той ще се върне след няколко минути — отговори тя тъжно.

— Тогава, позволи ми да те вкуся, докато мога.

Ръцете му се стегнаха около нея. Целувката беше пленителна, с цялата потискана страст, която дълго бяха сдържали. Той я притискаше твърде силно, но това не я интересуваше. Господи, толкова обичаше да го целува. Не можеше да усети аромата му — мириса на влажната земя в малкото пространство беше твърде силен. Но можеше да го вкуси, да го усети и искаше толкова повече…

— Излизай! — извика Линкълн.

Тя бе толкова изненадана, че за момент не можа да реагира. Не беше чула звука на отломките, падащи в дупката около тях. Но знаеше, че той ги е чул веднага и усети в него настойчивост и ярост, докато я избутваше навън в безопасност.

Веднага щом стъпи на краката си извън пукнатината, той я прегърна толкова силно, че тя не можеше да диша.

— Добре ли си? Кажи ми, че си добре!

— Добре съм, Линк, наистина — увери го тя. — Просто паднаха няколко камъка.

Той отстъпи назад и скри очите си с ръце, опитвайки да се успокои. Беше видимо още разтърсен, но поне гласа му беше спокоен.

— Знам. Съжалявам, че реагирах толкова остро. Но баща ми загина така. Когато кал и камъни го затрупаха. Оцеля само няколко дни, достатъчно дълго да го изровят и да го доведат у дома. Това ме върна отново там.

— Шшт, не трябва да се извиняваш.

— Чудя се дали миналото ми ще спре някога да ме преследва.

— Ще спре — каза тя и го прегърна толкова силно, колкото можеше. — Няма да имаш време за лоши спомени, когато се ожениш за мен. Само смях и радост са опаковани в моя чеиз.

Той се отдръпна назад, за да види лицето й и се усмихна.

— Обещаваш ли, Мели?

— Да, обещавам.

Иън дойде при тях тичешком.

— Какво се случи?

— Вътре не е безопасно — каза Мелиса. — Стените започнаха да се рушат.

— Тогава, да тръгваме към вкъщи и да се надяваме, че няма да намерим смъртта си в това време.

Това беше по-лесно да се каже, отколкото да се изпълни. Подплашени от първата атака на дъжда, конете им бяха избягали.