Джоана Линдзи
Ухажването на века (15)

15

За такава голяма къща, с толкова много слуги, беше учудващо, колко лесно може да се намери уединение, за хранене, или поне за закуска. Херцогинята спеше до късно, една необходимост по време на сезона, когато повечето от забавленията продължаваха до малките часове. Джъстин от друга страна, отказваше вече да ги придружава и прекарваше сутрините навън, яздейки в някой от парковете. Иън, поради някаква причина настояваше да придружава Мелиса навсякъде и също бе започнал да спи до късно. Мелиса сигурно щеше да прави същото, ако можеше да спи. Но не можеше. Или поне не толкова, колкото бе свикнала. Не, че и бе необходимо много с изобилието от енергия, която притежаваше на нейните години. Но й се щеше да спи по-дълго, само за да минава по-бързо свободното й време без ангажименти.

У дома можеше да излезе да се пошляе и да намери безброй неща, с които да се занимава. Тук обаче това бе невъзможно. Веднага си представи реакцията на чичо си, ако опиташе. Това й оставяше много празни часове насаме с мислите й. Нещо, което не беше много желателно тези дни.

Проблемът беше нейното непрекъснато променящо се настроение. Прекарваше часове във фантазии за прекрасни срещи с Линкълн Бърнет, всяка от които завършваше щастливо, както повечето мечти. Беше достатъчно приятно прекарване на времето, но вместо това предпочиташе реални срещи. Или можеше да прекара часове, разкъсвана от съмнения, и в опити да се убеди, че не бива да ги има.

Всичко това я държеше будна и твърде превъзбудена или пък се събуждаше разтревожена и не можеше да заспи повече. Съмненията обикновено надделяваха над приятните мечти и запълваха много повече от времето й.

Но да срещнеш някой три пъти за пет седмици не й приличаше много на ухажване. Първите седмици не се брояха, тъй — като Линкълн се бе опитвал да я види, но не бе успял да се добере до нея, или поне той така твърдеше. Четирите дни в провинцията, които се бяха превърнали в седмица също можеха да се броят, но тя предпочиташе да е оптимистка. Реши, че поканата, която му бе уредила не бе стигнала до него и отсъствието му се дължеше на това. Беше разочароващо, но не и трагично. Можеха да наваксат изгубеното време, веднага щом се върнеше в града.

Оптимизмът й поне й позволи да се наслади на престоя си в провинцията. Имаше игри в двора, следобеден голф, пикник, яздене всяка сутрин и още дузина други занимания, от които можеше да избира. Дори бе срещнала двама нови джентълмени, които побърза да обезкуражи. Те бяха напълно подходящи, но тя считаше себе си вече вън от брачния пазар.

Сега определено имаше някои съмнения относно мъжа, на който се бе спряла. Не можеше да се възпре. Ако Линкълн наистина бе заинтересован от нея, нямаше ли по-често да се опитва да я види? Нямаше ли поне да изпрати бележка, за да обясни защо не идва да я посети?

Тя очакваше той да дойде почти веднага, щом се завърнаха в града. Но той не го направи, нито веднъж. Пет дни по-късно, тя трябваше да приеме, че е възможно и да не дойде. Просто не можеше да си обясни защо и докато опитваше ставаше все по-потисната.

— Значи още си тук? — каза Джъстин, влизайки в стаята за закуска с малък камшик в ръка.

Бе се забавила повече, отколкото осъзнаваше, изгубена в мислите си. Беше почти обяд. Седеше там от три часа, с недокосната пълна чиния пред себе си. Това трябваше да спре. Променливите настроения й се отразяваха нездравословно.

— Къде другаде да бъда?

— Заминала за вкъщи. Не бях сигурен. Не съм те виждал от бала. Как върви романса, между другото?

Неочаквано тя избухна в сълзи, после се ужаси от това. Но неговото изражение беше дори по-потресено.

Това беше толкова необичайно за него, че всъщност я разсмя. Полудяваше ли? Изобщо нямаше да се изненада.

Той седна до нея, неспособен да каже нещо и я загледа внимателно. Тя се усмихна срамежливо.

— Не ми обръщай внимание, Джъстин. Женски капризи.

За момент изглеждаше така, сякаш напълно приема извинението й, но тогава изсумтя.

— Нищо такова не е. Какво се е случило?

— Нищо.

— Не ти вярвам…

— Не, имах предвид… нищо. Не съм виждала Линкълн от деня след бала. Нямам никаква вест от него. Каза, че ще ме ухажва, а после… нищо. Ако не ме беше целунал, доказвайки, че е искрен, щях да си помисля, че просто си играе с мен.

Джъстин се намръщи и каза колебливо:

— Не ми е приятно да ти го кажа, Мели, но целуването може да няма нищо общо с ухажването.

Тя махна пренебрежително с ръка.

— О, знам за какво си мислиш, но не беше така. Той ме целуна, преди да спомене ухажването. И каза, че вече има разрешението на баща ми. Нямаше да говори с баща ми, ако не беше сериозен.

Джъстин се разсмя, защото трябваше да се съгласи.

— Не, не мисля, че някой би искал да си навлече гнева на този седемфутов гигант.

— Това не означава, че всичко, което е казал, е истина — сподели тя неохотно един от по-новите си страхове.

Това накара Джъстин да се изправи бързо на крака, изръмжавайки.

— Копеле. Разбира се, че ако иска да те съблазни, ще излъже, за да го постигне. Това е неделима част от плана. Нямаше да го споменавам, тъй като той изглеждаше почтен, но чух, че се движи в по… непочтена компания.

— Чул си?

— Разпитах наоколо. Не ме гледай така. Само, защото мъжът има титла, това не го прави автоматично приемлив. Ти подхождаш чисто емоционално. Аз просто исках да знам нещо повече за него, след като досега не бях чувал дори името му.

— Какво имаш предвид под непочтена?

— Третите и четвърти синове, които не ги е грижа, дали ще почернят фамилното име, тъй като няма вероятност да наследят нещо от него. Нищо сериозно, уверявам те. А и той самия никога не се е забърквал в неприятности, поне такива са слуховете наоколо, но няколко от приятелите му не са толкова невинни. Те са банда женкари, Мели. Но аз няма да очерня човек, само заради предположения. И го оправдах, поради липса на доказателства. Все пак, много мъже, които са били женкари, като млади се превръщат в образцови съпрузи, след като се оженят. Но, ако лорд Кембъри няма наистина добро извинение за това, че ти даде надежди, а после те пренебрегва…

— Мислиш ли, че може да има основателна причина? — прекъсна го тя с надежда — Опитах се да измисля някоя, но единствената, която намерих за приемлива бе отхвърлена, когато снощи срещнах братовчедката му Едит и тя ми каза, че той все още е в града, макар да се чувствал потиснат.

— Ето ти го и отговора, скъпа — каза Джъстин — Хората могат да се държат доста странно, когато са потиснати. Вземи себе си за пример.

Мелиса се изчерви.

— Това не ми пречи да върша обичайните си занимания.

— Нима? — отговори той, сочейки с поглед пълната и чиния с изстинала храна.

Тя отново се изчерви и измърмори:

— Не бях гладна.

— А, значи просто обичаш да се взираш в храната с часове — отвърна той.

Страните и не можеха да станат по-червени.

— Много добре, ще се съглася с теб, че тази потиснатост може да предизвика странно поведение. Но аз не съм се отказала от ангажиментите си. Не се заключвам, за да размишлявам сама.

— Но, Мели, всеки е различен, когато се чувства нещастен или има съмнения. Това, което ти би направила, когато си в лошо настроение, някой друг би му се присмял. А това, което те биха направили, когато са унили, ти може да го намериш за напълно безобразно. Човек може да излезе навън и да цапардоса някой, без основателна причина, само за да се опита да се освободи от това, което го тревожи. Или да язди и да е толкова разсеян, че да се окаже в следващото графство, без изобщо да забележи.

— Сега звучиш така, все едно си го правил — разсмя се тя.

Той я изгледа кисело, преди да продължи.

— От друга страна, жена може да се хвърли на леглото, обляна в сълзи, да вика през прозореца, да се заяжда на всеки срещнат. Впрочем, ти си за похвала, защото само гладуваш.

Най-накрая той я разсмя, което имаше изумителния ефект да превърне притесненията й в незначителни.

— Схванах, мислиш, че съм глупачка.

— Не, изобщо! — отговори той иронично, завършвайки със смях — Просто мисля, че малко пресилваш нещата. Докато не чуеш обратното, смятай, че той има напълно основателна причина, за да не идва.

Тя му се усмихна сияйно.

— Знаех си, че има добра причина, да те обичам толкова много. Сигурен ли си, че не искаш да се ожениш за мен?

Той изсумтя.

— След, като желанието ми е да те ощипя по носа, вместо да те целуна? Не, по дяволите.

Тя се изкиска.

— Само исках да се уверя. И ти благодаря. Трябваше да те потърся веднага щом се върнахме от провинцията и да си спестя четири дни на крясъци през прозореца.