Серия
Шеринг Крос (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Love Me Forever, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 193 гласа)
Начална корекция
Xesiona (2008)
Корекция
maskara (2008)
Сканиране и разпознаване
?
Сканиране
bobych (2008)
Допълнителна корекция
Kukumicin (2013)
Форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Джоана Линдзи. Разбойникът и зеленооката

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1998

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корицата: Петър Христов


Първа глава

— Лаклан, жив ли си?

Не беше ясно. В момента дори не беше желателно. Докато лежеше и кръвта му изтичаше след подлия удар, Лаклан Макгрегър разбра, че най-вече е пострадала гордостта му — раната по-скоро го дразнеше, отколкото го болеше. Не стига, че главатарят на клана Макгрегър се беше принизил дотам, че да стане обикновен разбойник, ами се беше проявили като кръгъл глупак и го бяха ранили…

— Лаклан? — попита го пак същият глас.

— По дяволите, дори още да не съм мъртъв, заслужавам да умра, така че не си мисли да караш тялото ми у дома за погребение, Раналд. Остави ме да изгния тук — това заслужавам.

— Нали ти казах да не се тревожиш, Раналд — засмя се Гилян Макгрегър. — Трябва гюле, а не куршумче от английски пистолет, за да повали такова огромно туловище.

Лаклан изсумтя недоволно и Раналд, който го преглеждаше, за да открие признаци на живот, въздъхна облекчено.

— А бе знам аз — отвърна Раналд със странна смесица от гордост и веселие. — По-скоро се тревожех как ще го кача на коня. Ако не успее да го яхне сам, наистина ще си изгние тук, защото със сигурност не можем да го вдигнем дори и двамата.

— Хайде, хайде, какво му е толкова трудното! Веднъж запалих огън до крачищата му. Учудващо е как толкова едър мъж като Макгрегър се движи като стрела, когато…

При спомена за това Лаклан изръмжа. Гилян отново се засмя, а Раналд зацъка с език.

— Не бих опитал това, братовчеде. Огънят би насочил проклетите англичани насам, ако са изглупели дотолкова, че все още да ни търсят.

— Вярно, а и нямаше да е нужен огън, ако господарят ни беше изчакал да се приберем вкъщи, за да падне от проклетия си кон. Но при положение че не изчака, а лежи тук, да се сещаш нещо друго?

— Аз се сещам — кипна Лаклан. — Ще ви счупя вратовете и на двамата, а после и тримата ще изгнием тук.

И двамата шотландци знаеха, че господарят им е докачлив на тема ръста си — цели два метра — и го подкачаха нарочно, за да се опитат да го накарат толкова да се разяри, че да се изправи сам, но не и да побеснее така, че да ги пребие. Не беше съвсем ясно доколко бяха успели да го ядосат.

— Дори и за теб да не е от значение, Лаклан, аз не бих искал да изгния до английската граница. Ако бяхме в шотландските планини, нямаше да възразявам толкова, но тук, в равнините, не, това изобщо не ми харесва.

— Тогава и двамата млъквайте и ме оставете да си почина, а после мога да ви зарадвам, като се кача на коня със собствени сили или поне с това, което ми е останало от тях.

Предложението му беше посрещнато с гробно мълчание. Очевидно му позволяваха да си получи почивката, за която настояваше. Проблемът обаче беше, че не му се вярваше, че ще може да събере сили да стане. С всеки изминал момент ставаше все по-слаб, всъщност направо усещаше как силите му изтичат заедно с кръвта. Проклета рана! Ако не беше почувствал как куршумът го бодва, нямаше да може със сигурност да определи, че е ранен в гърдите. Тялото му беше изтръпнало дълго, преди да падне от коня, а от тежкото падане още повече го болеше. Още един проблем с ръста — когато падаше, падаше тежко.

— Обзалагам се, че пак се е бил унесъл и затова са го улучили — отново подхвана Гилян, понеже след няколко минути почивка Лаклан не помръдна от мястото си. — Вече цяла година все това прави — чезне по красивото червенокосо девойче, което му отне оня англичанин.

Лаклан много добре знаеше, че Гилян се опитва отново да го ядоса, само за да го накара да се изправи и да престане да ги тревожи. И проклет да беше, ако не го направеше, защото забележката на Гилян си беше самата истина.

Когато го простреляха, наистина се беше унесъл в мисли за хубавата Меган с яркочервената коса и големите тъмносини очи. Не беше виждал по-хубаво момиче. И все за нея си мислеше, когато правеха набези покрай английската граница, защото именно там я беше срещнал и загубил. Разбира се, и в други моменти си мислеше за нея, но това си беше негов проблем и най-добре беше да си остане негов, а не да се обсъжда на всеослушание, независимо поради каква цел.

— Аз я отнех на англичанина — измърмори Лаклан. — Той просто си я върна. Има разлика.

— Върна си я и те скъса от бой…

За тази забележка заслужаваше хубаво да го цапардоса и макар че замахът на Лаклан сега беше немощен, той все пак успя да бутне присмехулника на земята. Гилян тупна по задник и изсумтя, макар че очакваше удара и се надяваше господарят му да реагира именно по този начин.

Раналд се засмя.

— Много добре, Лаклан. Сега давай със същата енергия да се качиш сам на коня и ще те заведем вкъщи, та Неса да се погрижи за раната.

Лаклан изстена, а Гилян се озъби на Раналд.

— Ти луд ли си бе? Аз да бях, щях да хукна да бягам, ако Неса ще се грижи за раната ми! Тя направо те съсипва с нейните грижи, след като първо хубаво те е нахокала. Повдига ми се само като си помисля за това.

— Да не би да смяташ, че и с господаря би се отнесла по този начин? — вдигна вежди Раналд.

— Естествено — измърмори Лаклан. „И така ми се пада“ — помисли си той, като се сети колко глупаво беше постъпил.

Тази мисъл го накара да се претърколи и с мъка да се изправи на ръце и колене. Притъмня му пред очите, но пък и нищо да му нямаше, нямаше да може да види много заради мрака. Нощта беше идеална за грабеж — беше новолуние. Грабежите и разтакаването обаче изобщо не си подхождаха и трябваше да направи нещо по въпроса да ги раздели — ако преживееше този крах.

— Насочвайте ме към коня — каза той на приятелите си.

Те не само го послушаха, но дори се опитаха да му помогнат да стане. В крайна сметка се оказа, че по-скоро му пречат, и той гневно отблъсна и двамата. Успя по някакъв начин да се качи на седлото, а двамата му спътници успяха по някакъв начин да го върнат у дома, макар че той имаше много смътен спомен от дългата изнурителна езда и спирането по пътя, когато му превързаха раната, та Неса да не успее да се докопа до нея.

Тя обаче не само се докопа до раната, ами и до него, и изминаха цели три седмици преди той да успее да я накара да го остави на мира и да се вслуша в заповедта му. Проблемът с Неса беше, че си въобразяваше, че е влюбена в него, и си мислеше, че някой ден със сигурност ще се оженят, макар че той никога не бе подхранвал заблудата й. От друга страна, Лаклан не беше ухажвал никоя друга жена сериозно и това беше единственото поощрение, от което тя имаше нужда. То всъщност не му и оставаше време за ухажване — нали цялата отговорност за клана се бе стоварила на плещите му още на млади години.

Неса живееше при него, както и много други от клана. Откакто се помнеше, тя винаги му се беше пречкала; играеха заедно като деца, досаждаше му, когато той започна да се интересува от момичета, защото не я поставяше в тази категория, каквато си беше мъжкарана. Беше с пет години по-малка — той бе вече на двадесет и шест — имаше избухлив нрав и почти изцяло пое домакинството след смъртта на баща му, когато мащехата му забягна с цялото богатство на клана Макгрегър, до което беше успяла да се докопа, като се изключи земята. Тъкмо бедността го принуди да води разбойнически живот.

Беше казал на хубавата Меган, че всички от рода му са разбойници, но това не беше истина. От двеста години роднините му не развиваха трескава дейност по пътищата късно нощем, но дори и навремето го бяха правили, само за да сплашат другите кланове, а не за да напълнят хазната. Богатството на клана се дължеше на кралски подаръци, няколко хитри хода и един комарджия късметлия, но трябваше да се харчат солидни суми за ремонт на стария замък, за сватбите, които се вдигаха всяка година, и за какво ли още не.

От земята не изкарваха много, а на малките стада овце и крави не можеше да се разчита да изхранят цялото домакинство. И все пак някак се справяха и животът им щеше да си тече постарому, ако не беше лейди Уинифред.

Всеки път, когато си спомнеше какво бе причинила на клана мащехата му, Лаклан изпадаше в лошо настроение. Тя не го беше отгледала, макар че беше живяла в замъка, когато той беше дете. Той нямаше нищо против нея през дванадесетте години брак с баща му. Тя просто беше част от интериора, от време на време се усмихваше, но рядко нещо повече. И тъй като беше прекалено вятърничава да се занимава с деца, се интересуваше единствено от себе си и разбира се, от баща му.

Човек никога не би заподозрял, че е крадла, но тя се оказа точно такава и не мина и седмица от смъртта на мъжа й и тя изчезна заедно с наследството на Лаклан. Повече от година я търсиха, но от нея нямаше и следа. Като че ли кражбата и бягството бяха добре замислени предварително, до последната подробност.

Сега, три години по-късно, замъкът Крегора се превръщаше в развалина, защото Лаклан не можеше да открадне достатъчно от малкото англичани, които обираше до границата, за да ремонтира старата сграда. От друга страна, той не желаеше да краде — нали други хора страдаха финансово от обирите, та дори да бяха просто проклети англичани. Животът беше труден, той една смогваше да нахрани хората, за които носеше отговорност. Вече се отлагаха сватби, а някои от членовете на клана, които цял живот бяха живели в замъка или в земите на Макгрегър, започнаха да се изселват от шотландските планини.

Той много добре знаеше какви са отговорностите му, но никога не беше се замислял как би му се отразила внезапната загуба на богатството. На двадесет и три години не беше готов за това бреме. На двадесет и шест намираше положението за още по-лошо и все още не беше открил някакъв начин да го поправи, за да не усеща горчивия вкус на среднощните грабежи в устата си. Вече беше задлъжнял на малцината си богати роднини, а всичко по-ценно в замъка отдавна беше продадено.

Положението си беше критично и ето защо, още докато се възстановяваше от раната си, Лаклан повика двамата си главни съучастници Гилян и Раналд — да го обсъдят.

Гилян му беше втори братовчед и с няколко години по-голям от него. Раналд беше трети братовчед и с година по-млад. И двамата не живееха в замъка — имаха си къщи наблизо, по през повечето време бяха покрай Лаклан, както сега, през тази студена и мразовита ноемврийска вечер.

Лаклан изчака, докато приключат с оскъдната си вечеря, и после каза:

— Не става вече.

Тъй като приятелите му предварително бяха уведомени за темата на обсъждането, никой не поиска разяснение.

— Преди да те прострелят ставаше — изтъкна Раналд.

— Раната ми няма нищо общо с очевидното. Огледай се, Раналд — каза Лаклан, а после повтори: — Не става.

Нямаше нужда да се оглежда, за да забележи светлите петна по стените, където едно време висяха картини. Шкафът за порцелан беше празен, а красивите кристални и сребърни чаши вече не красяха масата. Разбира се, тези неща отдавна ги нямаше и може би братовчедите му бяха забравили как изглеждаше трапезарията, когато баща му беше жив.

— Искаш да кажеш, че повече няма да правим набези? — попита Гилян.

— Какъв е смисълът, питам? Само веднъж донесохме вкъщи достатъчно дебела кесия, за да се храним известно време. Шест или седем пъти месечно яздим по цяла нощ, а се връщаме почти с празни ръце.

— Да, и аз не съм особено склонен да продължаваме с набезите, особено по това време на годината — съгласи се Гилян. — Проблемът ни обаче е, че никога не вземаме нещата на сериозно. Правим го като на шега.

Лаклан трябваше да се съгласи с това твърдение. Преди да го прострелят по-скоро се бяха веселили, но сега не ставаше въпрос за това.

— Ако се захванем с това сериозно, Гил, ще се превърнем в истински крадци — каза Лаклан.

— А сега, да не би да сме нещо друго? — повдигна вежди Гилян.

— Не смятах, че да крадеш от проклетите англичани означава, че си крадец — изсумтя Раналд.

Лаклан се усмихна. Ето, точно затова всичко беше като на игра. В момента шотландци и англичани се разбираха за повечето неща, но по душа винаги щяха да си останат врагове. Така беше поне за шотландците в планините и покрай границата, които толкова дълго време бяха на нож с англичаните, че вече не си спомняха кога е започнало всичко. По границата все още се водеха люти битки, а враждебността се предаваше от поколение на поколение, с нея бяха закърмени от деца.

— Когато решихме да започнем набезите, нещата не изглеждаха толкова зле — изтъкна Лаклан. — Сега обаче много сме закъсали и трябва бързо да решим какво да правим, преди да загубим и Крегора.

— Да не би да си намислил нещо? — попита Гилян.

— Не, но както винаги искам да чуя предложенията ви — въздъхна Лаклан.

Братовчедите му удобно се облегнаха на столовете си. Гилян на един дъх погълна евтиното вино в тенекиеното си канче, а Раналд прехвърли крак върху крак. Лаклан скръсти ръце и се приготви да отхвърли предложенията, които нямаше да са му по вкуса.

— Чух, че копаят злато някъде си в Калифорния — отбеляза Раналд. — Цели късове, които си стоят заровени и чакат някой да отиде да ги вземе.

Лаклан повдигна вежди, но преди да успее да отговори, Гилян се намеси:

— Да, и аз чух същото, но Макгрегър не може да се отдели на такова разстояние от домашното огнище. Може би е по-добре да изпратим няколко души от клана да разберат как стоят нещата. Арнолд гори от нетърпение да попътешества, а вероятно брат му ще се съгласи да отиде с него. Не можем обаче да се осланяме на слухове, нито пък можем да чакаме до безкрай самите ние да направим нещо. Ще минат цели месеци прели дори да сме получили вест оттам.

Лаклан беше напълно съгласен, така че не добави нищо, а само кимна, макар че съжаляваше, че той самият не може да пътува на такова далечно разстояние. Гилян обаче беше прав. Главатарят на клана трябваше да си остане у дома.

— Съгласен съм — добави Раналд. — Ще предложим на Арнолд да отиде да потърси злато, но междувременно… Е, преди време си мислех за нещо, но реших, че Лаклан е прекалено млад.

— Какво?

— Жена. Искам да кажа, богата жена.

Лаклан се ококори. Не можеше да възприеме тази забележка като нещо друго, освен шега. Гилян обаче разпалено продължи:

— Да бе, точно така, Раналд. Освен това време е и да подундуркаме и наследника на Макгрегър.

— И къде в околността да си намеря богата жена? — попита Лаклан, на когото този вариант изобщо не му беше по вкуса.

— В околността няма да откриеш жена, която вече да не е ангажирана, но на юг…

— В низините също не изобилства от богати наследнички — намеси се Лаклан.

— Да, но в Англия ги има, а Англия е само на няколко дни езда, а не през някакъв си океан.

Лаклан вътрешно се гневеше, че не се отказват от идеята толкова бързо, колкото се беше отказал той.

— Съпруга англичанка? — изсумтя той.

— Дядо ти Ангъс не намираше нищо лошо в това — побърза да му напомни Раналд.

— Дядо Ангъс беше влюбен — отвърна Лаклан. — При подобни обстоятелства трябва да се направи изключение.

— Хайде сега, нямаше ли и ти да направиш същото, ако хубавата Меган те беше харесала? — изтъкна Гилян. — Доколкото си спомням, тя също беше англичанка до мозъка на костите си.

Лаклан се изчерви, защото това си беше самата истина. Той беше направил предложение за женитба на Меган само няколко минути, след като се бяха запознали, беше я метнал на коня си, за да й даде повече време да преосмисли отговора си, след като тя му беше отказала веднага. И можеше и да успее да й промени мнението, ако годеникът й не се беше втурнал да я преследва толкова бързо. Тя обаче наистина беше изключение. Вероятно никога нямаше да успее да намери по-хубаво момиче от нея.

Боже, та те говореха за съпруга, за жена, за която щеше да е вързан за цял живот. Разбира се, от господаря се очакваше да направи известни отстъпки в полза на клана, ако станеше нужда, но според него това беше прекалено. Особено при положение, че той винаги си беше мислил, че ще се ожени за жена, която му е по вкуса, а не по вкуса на клана.

— Да не би да очаквате, че ще се оженя за първата срещната богата наследничка? — изрази явно недоволството си той.

— Не, не, разбира се — увери го Гилян. — Ти си мислиш за шотландките и колко малко от тях са богати. Настрой се за англичанка и ще видиш колко са много. При положение че имаш такъв богат избор, защо да не си намериш някоя, в която да се влюбиш?

Лаклан отново се замисли за Меган. Дали се беше оженила за годеника си англичанин? Не всички, които забягваха с любимите си до Гретна Грийн, за да се оженят, всъщност се решаваха на тази крачка. На някои им идваше акълът навреме. Цяла година беше изминала оттогава обаче. Ако не се беше омъжила за човека, с когото беше дошла в Шотландия, досега сигурно се бе омъжила за друг. Ами ако пък не беше? Ами ако все още беше свободна? Само заради това си струваше да отиде в Англия и да провери.

— Не вземате под внимание факта, че аз самият не съм цвете за мирисане — наложи му се обаче да им напомни.

Раналд го прие с презрение.

— По-хубав от тебе няма и да намерят. Ще накараш повече девойчета да завъздишат по тебе, отколкото си представяш.

Вярно беше, че Лаклан си беше хубав. Косата му беше тъмна, с червени отблясъци при определена светлина. Очите му бяха светлозелени и в повечето случаи засмени. А и чертите му, общо взето, бяха необикновени — много девойчета въздишаха по него.

— Мисля, че говореше за едрия си ръст, Раналд — колебливо поясни Гилян. — Малко е стряскащ, за някоя дребничка девойка.

Изключително високият ръст и мускулестото тяло, които беше наследил от баща си, винаги щяха да си останат неудобна тема за Лаклан.

— Исках да кажа, че нямам нито грош — за това говорех — гневно каза той.

Братовчедите му изсумтяха, а Гилян изрази мнението и на двамата със силно недоволен тон:

— Ти си главатар на клана Макгрегър. Това е единственото, което ти е необходимо, за да те вземе всяко момиче.

Сега вече Лаклан въздъхна. Беше се захванал с грабежите по съвета на своя клан и не беше успял. Нямаше да бърза да се жени, само защото на тях това им се струваше добра идея. Струваше си обаче да си помисли и дори да опита, защото му беше писнало да се тревожи за всичко.

— Много добре, но не възнамерявам да ходя в Англия без помощник, който да ми съдейства да го направя както трябва и да го направи бързо, ако изобщо може да стане. Ще пиша на баба Маргарет и ще я помоля да ми помогне в избора. Но ако трябва постоянно да се съобразявам с тази англичанка, няма да е зле вие двамата да дойдете с мен и да понесете вашия дял от страданието. Казвам ви го като Макгрегър.

С други думи, това беше заповед, на която не можеха да не се подчинят.