Джоана Линдзи
Ухажването на века (35)

35

Мелиса искаше да побързат, защото предполагаше, че както повечето двойки, които бягаха, за да се оженят, ще трябва да се отправят към Шотландия, за да го направят. Там нямаше нужда от разрешения, документи или каквото и да е. Бързината беше решаваща, защото тя не се съмняваше, че семейството й ще я последва и те ще се опитат да я спрат да направи „грешката“, както те го виждаха, така че имаха нужда от добър старт.

Линкълн обаче не изглеждаше толкова загрижен за скоростта. Когато излязоха от града и се запътиха на юг, вместо на север, тя просто помисли, че той знае някакъв друг път до Шотландия, освен стандартния. После изцяло спря да мисли за това. Той държеше ръката й, откакто напуснаха имението. Не беше я пуснал и в каретата. Тя гледаше тревожно през прозореца, докато не усети устните му леко да докосват пръстите й.

Обърна се към него, задържайки дъха си. Погледите им трябваше да са предпазливи на публични места, но в погледа, който той й отправи, нямаше нищо предпазливо. Беше изпълнен с нескрит копнеж. Това я привлече, като магнит и тя се вкопчи в гърдите му. Ритъмът на сърцата им се сля в едно. Той целуна челото, слепоочието и накрая устните й. Толкова много й бе липсвал. Мислеше си, че го е загубила завинаги. Всичко това и още толкова много бе вложила в тази целувка. Имаше дори отчаяние, защото още не бяха женени и все още нещо можеше да се случи, за да го предотврати.

Той не я целува дълго. Ако бе продължил, щеше да започне нещо, което не биха могли да спрат. Тя нямаше да има нищо против, но знаеше, какво мисли той за това. Знаеше, че иска първия им път да е перфектен. Но той не я и пусна. Държеше я нежно, собственически, което беше успокояващо и разочароващо едновременно, но тя се утешаваше, че след няколко дни, няма да има нужда от повече сдържаност.

Когато няколко часа по-късно тя забеляза, че все още се движат на юг, най-накрая обърна внимание на това:

— Няма ли да ходим в Шотландия?

Той й се усмихна, или по-скоро се ухили.

— Без да се обиждаш, Мелиса, но имаш шестнадесет копоя в семейството си, които не се съмнявам, че ще се разделят и ще покрият всеки път на Север. Те ще са в Шотландия и ще барикадират вратата на всяка черква отвъд границата, още преди ние да сме я пресекли.

— Тогава къде отиваме?

— В имението ми. Няма да се сетят да търсят там, поне не преди да е станало твърде късно. Ще се оженим на сутринта.

Тя засия, тъй като пътя до Шотландия бе много по-дълъг и тя не очакваше да се оженят толкова скоро.

— Значи имаш специално разрешение?

— Не, специален свещеник, което ще свърши същата работа — отговори той.

— А?

Той се подсмихна на объркването й.

— Той е роден и отгледан шотландец. Построих му църква в земите си преди много години, където живее оттогава с английската си съпруга. Малко е в разрез с обществото, или поне в несъгласието си, че държавата може да се намесва в работите на Господ със своите правила и забрани. Той мисли, че ако хората искат да се оженят, трябва да го направят и да се похвалят после, а не преди това.

— Но това законно ли е в Англия?

— Ако се стигне до там, сигурен съм, че ще се закълне, че е чел имената ни в църквата три седмици подред.

— Ще излъже за това?

Линкълн се прокашля.

— Ще ти каже, че Господ работи по невидими пътеки.

Тя избухна в смях. И се отпусна за цели двайсет минути, като мисълта й бе заета единствено с това, че утре щеше да е омъжена. Пристигнаха в дома му късно същия следобед, когато беше още достатъчно светло, за да може да види, колко прекрасно е имението му. Господарската къща беше голяма, не толкова колкото Крегора, но колкото къщата на Сейнт Джеймс в Лондон. Имаше парк с градини зад нея с малко езерце за кънки на лед през зимата и по-голямо изкуствено езеро малко по-нататък. То бе пълно с риба, тъй като Линкълн и предишния лорд Кембъри обичаха риболова. Конюшните бяха обширни и Мелиса за миг си помисли дали да не поиска да докарат коня й. Но предполагаше, че ще живеят тук само за известно време. Линкълн имаше имение и в Шотландия и тя очакваше то да бъде новия й дом поне за по-голямата част от годината.

След кратка обиколка на къщата, й бе показана стаята й, където можеше да си почине преди вечеря, докато Линкълн отиде да уреди нещата за сватбата им. Тя не искаше да си почива. Бе твърде развълнувана, за да го осъзнае. Щяха да се оженят на сутринта. Най-накрая Линкълн щеше да е неин. Неин, за да го целува колкото желаеше, да го докосва, когато си поиска, да прави любов с него, когато… е, когато той пожелаеше. Не, дори и това щеше да е по неин избор. Не беше ли виждала майка си да дърпа баща й нагоре по стълбите повече от веднъж?

Скоро, много скоро щеше да разбере за какво е всичко това. Да чака дори още един ден щеше да е изпитание за волята й, което не бе сигурна, че би могла да издържи, нито пък искаше да пробва. Защо трябваше да чакат, след като бяха поели нещата в свои ръце?

Вероятно Линкълн не мислеше за това. Все пак той беше този, който се въздържаше предния път, като не искаше да я компрометира, в случай че му попречеха да се ожени за нея. Но това беше преди. Те бяха решили да се оженят, без значение, кой възразяваше. Щеше ли той още да настоява да изчакат, ако тя изтъкнеше, че няма смисъл да чакат сега? Щеше ли изобщо да има куража да го предложи?

Не биваше да я оставят насаме с мислите й. Докато дойде времето да слезе за вечеря, тя бе кълбо от нерви, искаше да прави любов с него тази вечер и се страхуваше, че той ще помисли, че твърде много избързва, ако му го каже. Но изглежда, че всичко, което правеше, откакто го бе срещнала, бе да чака. Да го чака да се появи в Лондон, да започне да я ухажва, както бе обещал. И като цяло, най-вече чичовците й, им бяха пречили да напредват както си му е реда. Сега това бе останало зад гърба им. И двамата знаеха, че са един за друг, още от самото начало. Нищо повече нямаше да застане на пътя им. Затова, да чакат още, дори и ден, изглеждаше толкова ненужно.

Вечерята беше приятна, уютна, само за тях двамата, седнали в единия край на дългата маса, осветена само от свещи. Слугите ги обслужваха дискретно, без да се пречкат излишно, или да ги прекъсват. Мелиса би могла да й се наслади повече, ако можеше да спре да мисли за правенето на любов. Но тя се хвана, как се взира в устата на Линкълн твърде дълго, докато той се хранеше и търси сексуален намек във всяко негово изражение. Разбира се, всичко беше само в собственото й въображение. Всъщност, той изглеждаше по-предпазлив от всякога, полагайки усилие да отклонява погледа си далеч от нея през повечето време. И той ли имаше същия проблем?

Когато дойде време да бъдат сервирани десертите, разсеяността й вече беше достигнала краен предел. Въпреки трескавите й мисли, Мелиса чуваше от слугите из къщата, а и сега по време на вечерята „Лейди Хенриет това“, „Лейди Хенриет онова“. Това беше къщата на Хенриет. Винаги бе била и винаги щеше да бъде, независимо коя бе съпругата на настоящия Лорд Кембъри. Докато Хенриет живееше там, слугите щяха да чакат нареждания само от нея. Мелиса искаше своя къща, където няма да се чувства така, сякаш узурпира нечия друга територия. Същото щеше и да е в къщата му в Шотландия. Майка му живееше там, така че и там нямаше да се получи.

Какво неприятно положение, да мислят за такова нещо в последната минута, но пък всяка друга тема бе добре дошла, и Мелиса не се поколеба да повдигне въпроса.

— Тук ли ще живеем? С леля ти и братовчедката ти?

— Къщата е голяма, Мели, със сигурност достатъчно голяма, за да побере голямо семейство.

— Да, но това е къщата на леля ти. Ами ако искам своя собствена къща?

— Искаш ли?

Тя поруменя и сведе смутено поглед.

— Мисля, че да.

— Тогава, ще трябва да ти построим къща.

Тя премигна.

— Наистина ли?

— Обратно на това, което очевидно си си помислила, аз те разбирам. Така че да, ще имаш своя собствена къща, десет къщи ако искаш. Смятам да те направя щастлива, каквото и да ми коства.

Тя му се усмихна.

— Една ще е чудесно, но може ли да е, където аз пожелая?

— Където поискаш в предела на разумното.

— В Шотландия?

Той извъртя очи, но после се подсмихна.

— Не бих казал, че съм изненадан. Много добре, нека е в Шотландия, стига да не е близо до… противните ти роднини от страна на майка ти.

— Всъщност, има един хубав парцел, не далеч от Крегора, който е свободен, откакто се помня. Веднъж татко искаше да го купи, но мисля, че не успя да намери собственика.

— Няма да се учудя, ако аз съм собственика.

— Не си ли сигурен?

Той сви рамене.

— Една от страстите на баща ми бе да купува имоти, както празни, така и не. С владенията, които чичо ми ми остави и нежеланието ми да си имам работа с майка ми, която управлява имотите на баща ми, така и не се поинтересувах от шотландското ми наследство. Но бегло си спомням, че когато бях на около четири, ходих с баща си на оглед до някаква земя, която той купуваше край Крегора. Но може и да не е същата. Къщата на баща ми е на няколко мили от Крегора.

— Но може и да е точно същата, което ще е идеално! — каза тя зарадвано.

Той се усмихна.

— Ще видим.

И тогава ни в клин, ни в ръкав тя изтърси:

— Можем ли да се оженим още тази вечер, Линкълн?