Джоана Линдзи
Ухажването на века (51)

51

Мелиса не възнамеряваше да спре да тормози Линкълн да се види с майка си. Отне й няколко часа да го убеди, но се съгласи да го придружи. Естествено, това налагаше придружител.

Джейми изяви желание да отиде с тях. Както и Нийл, който беше с него. Тръгнаха веднага след обяда. Въпреки, че Мелиса отиваше с тях, не знаеше, какво би могла да направи, за да помогне. Проблемът беше между майка и син. И все пак трябваше да има начин да излекуват старите му рани.

Мелиса не беше сигурна на какво се надява. Във всеки случай, Линкълн имаше основателна причина да е огорчен. Едно просто „съжалявам“ можеше да стори чудеса, но дали майка му наистина съжаляваше. Ако ли не, тогава това посещение, с което целяха да сложат край на тяхното отчуждаване, нямаше да постигне нищо. Но Елеанор Рос не изглеждаше щастлива. Мелиса я бе виждала едва няколко пъти, но усети болката, която носеше в себе си наред с тихата й скромност.

Мелиса за първи път виждаше дома, в който се е родил Линкълн. Изглеждаше като обикновена къща, макар да бе доста голяма и говореше за благосъстояние и в най-малките си детайли. Вероятно в даден момент е била изпълнена с щастие. Но сега й приличаше на място изпълнено със скръб, надяваше се да е само заради богатото й въображение.

Джейми изоставаше и те спряха при хълма пред къщата, за да го изчакат. Нийл изглеждаше нервен, докато се взираше в къщата пред тях.

— Всъщност, не е нужно аз и Джейми да се срещаме с майка ти, нали Линк? — попита той.

— Не, ако искате, може да чакате отвън. Едва ли ще се бавим.

Но Мелиса не ги остави без обяснение.

— Защо не искате да се срещнете с нея?

— Последния път, когато го направихме, тя беснееше като луда и крещеше, като Банши^[1]. Не се обиждай, Линк, но като я видяхме в това състояние, си помислихме, че сигурно е наследствено и тя е точно толкова луда, колкото си и ти.

Линкълн се взираше в него невярващо. Мелиса се ядоса, че разбират за това едва сега, когато почти пристигнаха.

— За какво по дяволите говорите? Кога е било това?

— Мисля, че след втория път, когато Линк бе пребит. Тя нахлу в къщата ни и незабавно започна да крещи на баща ни. Той не знаеше, какво да прави нито какво е станало с Линк. Но знаеш, колко бавно реагира той. Просто си седеше и се взираше в нея и това я разгневи още повече. Обвини го, че е най-лошия баща в целия свят, че всичко, което знае, е, как да отгледа диваци.

Мелиса погледна към Линкълн. Но изражението му не изразяваше никакви емоции. Нито пък смяташе да разпитва Нийл за току-що чутото. Но тя си спомни ясно, че едно от оплакванията му беше, че тя никога не си бе мръднала пръста, за да попречи на ставащото. Очевидно, се бе опитала, макар и без резултат.

Дядо й не би приел да бъде навикван в собствената си къща. Никога не се бе отнасял добре към критика, отправена към синовете му. Чудеше се, защо не бяха чували за това досега.

— Какво направи дядо?

— Това, за което тя го помоли.

— Наистина ли?

— Да, вероятно заради сълзите й — каза Нийл. — Бе започнала да плаче, преди да влети в къщата. Но той ни нареди да стоим далеч от Линк.

— Но вие не сте го направили.

— Мели, никой от нас не тръгна да търси Линк, за да го нарани. Всеки път той сам идваше при нас. И когато татко заплаши, че ще ни набие с каиша се постарахме да го избягваме. И без това бяхме решили да го отбягваме. Идването на майка му не промени нищо. Това, което последва, беше по негова вина. Той просто не искаше да се откаже.

— Достатъчно — каза Линкълн студено. — Това е сдъвкано и предъвквано. Да приключваме.

Той подкара коня надолу по хълма, без да ги изчака да го последват. Мелиса въздъхна и каза на Нийл и Джейми, който накрая ги бе настигнал:

— Не му обръщайте внимание. През цялото време е мислел, че ако майка му се изправи срещу баща ви, всичко ще се оправи. Не е знаел, че се е опитала да стори точно това.

— Така е, но тя не постигна нищо с този опит — отговори Нийл.

— Именно.

Последваха Линкълн до къщата и Мелиса се напрегна. Ако Линкълн бе грешал за усилията на майка си да го защити, за какво друго може да е сгрешил? Дали не беше го подтикнала да дойде и открие, че не е бил прав да я обвинява.

Линкълн вече чакаше в салона, докато Нийл остана отвън. Джейми придружи Мелиса вътре и я въведе в залата, но излезе веднага щом Елеанор се появи.

Линкълн крачеше пред камината. Нервен? Или просто нетърпелив?

— Всичко ще е наред — опита се да го увери Мелиса, въпреки че самата тя не бе убедена.

Той не отговори, защото точно тогава Елеанор влезе в стаята. Изражението й беше предпазливо, сякаш вече знаеше за какво са там.

Все пак, тя се усмихна окуражително на Мелиса, ако лекото извиване на устните й можеше да се нарече усмивка.

— Каква приятна изненада. Определили ли сте вече датата?

— Да — отговори Мелиса. — След месец. Надявам се, че ще присъствате?

— Със сигурност, ако Линкълн няма нищо против.

Думите й сякаш изтъкнаха проблема между тях. Елеанор нямаше намерение да повдига въпроса и пребледня леко заради грешката си. Дори Линкълн се изненада, че го е направила. Той просто се взираше в нея.

Елеанор седна.

— Не исках да кажа това.

Линкълн нямаше да подмине това незабелязано.

— Какво тогава? Ако успееш да намериш време? Ако нямаш какво друго да правиш, може да дойдеш? Или просто не си имала време, за да измислиш извинение?

— В какво ме обвиняваш?

— Липса на интерес? Все пак това е сватбата на единствения ти син, този, към който изгуби интерес преди години.

Той се извърна, без да види, колко наранена бе Елеанор. Но той също бе наранен дори само от това, че изрече тези думи. Мелиса не можеше да го понесе. Тя се страхуваше, че това ще завърши много по-зле, отколкото вече беше. Чувстваше се виновна задето го доведе и без да иска предизвика сблъсъка им.

Тъкмо щеше да предложи да си тръгват, когато Елеанор каза с мек, наранен глас:

— Никога не съм спирала да те обичам, Линкълн. Ако си го мислиш, значи грешиш.

Той се извъртя и изръмжа:

— Какво друго да си мисля по дяволите? Ти не ме взе обратно, ти ме изостави! Отдели ме от дома ми и от себе си!

— Нямах избор.

— Можеше да дойдеш с мен!

— Не, не можех.

— Защо?

— Аз… не мога да ти кажа.

— Защо?

— Дала съм дума.

— Глупости! Господи, знаех си, че няма да получа отговори от теб.

Той се запъти към вратата. Елеанор извика през сълзи.

— Чакай! Седни. Време е да чуеш всичко.

Той спря. Но не седна. Остана там, при вратата, изпълнен с такъв гняв и болка, че Елеанор трябваше да отмести поглед от него, за да може да продължи.

— Когато Макферсън те доведоха у дома при мен, пребит и в безсъзнание и ми разказаха, какво се е случило, казаха, че на това трябва да се сложи край. Нямах причина да не им повярвам. Изпратих да доведат доктора. Имаше счупени кости, няколко лоши порязвания и толкова синини, че не можех да ги преброя. Лявото ти ухо бе толкова лошо ударено, че нямаше да чуваш известно време.

— Не ми казваш нищо, което да не знам, освен че Макферсън са ме довели у дома след първия бой. Никога не разбрах, как съм се озовал вкъщи.

— Не помниш, че не ме слушаше? Наредих ти да стоиш далеч от Макферсън, но ти продължи да се измъкваш, за да ги намериш отново. Дори това, че те заключвах в стаята ти не помогна. Ти беше извън контрол.

— Значи, защото не можеше да ме контролираш, се отърва от мен?

— Не! Ти се самоубиваше. Всеки път, когато се прибереше, беше наранен все по-лошо. А аз не можех да го спра. Сега знам, че треската те е карала да се държиш толкова странно, но тогава…

— Каква треска?

— Получи инфекция, повече от една всъщност. Ухото ти беше най-зле. На третия ден имаше много силна треска. Докторът опита няколко различни лекарства, но нищо не я облекчаваше. Изпитваше твърде силни болки и те не ти позволяваха дори да спиш, за да може да се възстановиш. Това, което ти даваше за болките също не помогна много. Само те караше да мислиш, че си достатъчно добре, за да излезеш. От болки не можеше да мислиш трезво и през повечето време бълнуваше.

Мелиса се взираше в Елеанор с широко отворени очи. Треска. Толкова просто нещо, а никой не се бе сетил.

— Като луд? — каза тя.

— Не харесвам тази дума — каза Елеанор смръщено.

— Аз също не я харесвам, но заради това са го обвинили, че е луд. Треската ли го е карала да се държи толкова странно?

— Освен нея и многото лекарства, които не помагаха и не трябваше да му се дават едновременно. Почти застрелях този доктор, когато осъзнах, че дава на Линкълн нови лекарства, за които тепърва трябваше да се доказва, че са ефективни. Сякаш го използваше, за да експериментира върху него. Това, че най-накрая от треската Линк изпадна в кома беше благословия. Бях ужасена, но благодарение на нея той успя да се възстанови.

— Значи не си му давала приспивателни отвари, за да го държиш в леглото почти месец?

— Не, за Бога! В началото опитахме, но не се получи. Болката пречеше и аз отказах да позволя на доктора да му дава по-големи дози.

— Колко време е бил в безсъзнание?

— Малко повече от три седмици. През това време поддържах връзка с брат ми Ричард. Той се съгласи да вземе Линкълн за година или две.

— Така ли наричаш времето, което прекарах там?

Гласът на Линкълн бе по-спокоен, но все още огорчен. Трябваше да изпитва облекчение от потвърждението, че тогава не е бил луд, че причината е била нещо толкова обикновено, като високата температура. Мелиса определено бе облекчена, защото това щеше да успокои притесненията на семейството й.

— Толкова трябваше да продължи престоя ти в Англия — отговори му Елеанор. — Но тогава Ричард разбра, че не може да има повече деца и поиска да те направи свой наследник. Убеди ме, че ще е по-добре за теб да останеш там. Не беше преднамерено, но го направи много изтънчено. Не мисля, че дори е осъзнавал, колко егоистични са били подбудите му. Грижеше се прекрасно за теб, искаше само най-доброто и чувстваше, че може да те отгледа по-добре от мен. В това отношение беше прав. Тук бяхме твърде изолирани и без баща ти, а ти имаше нужда от мъж в живота си, за да те направлява.

— Но защо въобще ме прати при него? Защото не съм ти се подчинявал, когато съм имал треска?

— Линкълн, наистина ли нямаш спомен, какъв беше преди това? — попита го Елеанор. — Ти подивя след инцидента с баща ти. Нарушаваше правилата много преди тази треска.

— Откъде знаеш? — попита той саркастично — Постоянно беше заключена в стаята си, и не ме допускаше до себе си.

— Знам, че напълно изгубих контрол върху теб — каза му тя. — Тази треска само доказа колко много. Но знам също, че вината беше моя, че нямах достатъчно време, което да ти посветя. Знам, че нямам право да те моля за прошка. Наистина мисля, че това беше най-доброто за теб тогава, да живееш с чичо си, въпреки че бих предпочела да останеш тук с мен. Пренебрегнах своите желания, за да направя това, което беше най-добро за теб.

— Но това не беше най-доброто за мен. Когато баща ми загина, все едно и ти умря с него, при цялото внимание, което ми отделяше след това.

От очите на Елеанор започнаха да се стичат сълзи.

— Трябваше да направя избор, Линкълн, едно от най-трудните неща, които съм правила. Трябваше да избирам между теб и баща ти.

— За да можеш да го оплакваш, без да се разсейваш? — каза той подигравателно.

— За да мога да се погрижа за него.

Линкълн замръзна.

— Какво по дяволите означава това?

— Накара ме да обещая никога да не ти казвам, нито на някой друг и не го направих, докато беше жив, но… той не умря тогава, Линкълн. Почина едва преди две години.