Джоана Линдзи
Ухажването на века (27)

27

Когато Иън шести докладва, че Мелиса се е заключила в стаята си и не иска да говори с никой, дори и с Херцогинята, братята Макферсън започнаха да се карат помежду си. Споровете им на няколко пъти прераснаха в размяна на удари. Чарлз стоеше в основата на повечето караници, тъй като никой не можеше да издържи на сарказма му, когато вече бяха достатъчно изнервени. Вината ги накара да застанат в отбранителна позиция.

Иън първи реши да посети Меган Сейнт Джеймс и да й обясни, какво се е случило, така че да не се тревожи прекомерно от държанието на Мелиса. Но след като получи няколко заслужени нападки от тази красива и страховита дама лошото му настроение се завърна.

С годините той бе омекнал, но това едва ли се дължеше на слабост. И въпреки, че трябваше да изпрати подробно писмо на Лаклан, заради настроението си беше твърде кратък в посланието, което му прати, писа му просто, че са се намесили в ухажването на Линкълн Бърнет и предлагат Лаклан да дойде в Лондон по-скоро от плануваното, тъй като Мелиса беше разстроена от това. Не добави бележка към сестра си. Никак не му се искаше да й обяснява, какво са сторили.

Тъй като очакваха Лаклан и Кимбърли да се появят скоро, братята решиха да останат за сега в Лондон, и да се изправят пред последствията, така да се каже. Прекарваха доста време в дома на Сейнт Джеймс, чакайки или поне надявайки се, Мелиса да превъзмогне шока и да слезе долу, за да ги наругае, преди родителите й да са пристигнали. Заслужаваха си го. Щеше да е добре за нея. И после можеше да продължи със сезона й, а Лаклан и Кимбърли нямаше да са им чак толкова ядосани.

Херцогинята ги приемаше в дома си и след няколко дни, дори започна да ги кани да се хранят с нея, тъй като изглеждаха в такава безизходица, какво да правят със себе си. Тя все още им бе твърде ядосана, за да ги покани да гостуват в дома й за постоянно, но направи малко усилие да ги обгрижва, като милостива дама, каквато беше. Все пак те бяха роднини на Мелиса, въпреки че в момента горкото момиче сигурно желаеше да няма нищо общо с тях.

Същата вечер те вечеряха с нея и почти бяха приключили, когато иконома се появи и съобщи:

— Неочакван гост, Ваша Светлост — после се обърна към Иън шести. — Ако дори погледнете носа ми, мастър Иън, ще трябва да напусна поста си, което вероятно би разстроило Херцогинята.

Меган погледна най-младия Макферсън, който вече бе започнал да се изчервява и каза:

— Да, много ще се ядосам, ако това се случи.

Руменината по страните му се засили още повече, но никой не забеляза, тъй като споменатия „посетител“ сега стоеше на вратата — изпълвайки я с огромните си размери и бе привлякъл вниманието на всички. Настъпи мълчание, причинено от шока. Меган бе най-малко повлияна. Тя стана от масата и сърдечно подаде ръка на Линкълн Бърнет.

— Върнали сте се? Не знам защо, но това не ме изненадва ни най-малко. Обаче ще пазите мебелите ми, докато сте тук, нали?

Това беше по-скоро заповед, отколкото молба. Никакви побоища под покрива й, при никакви обстоятелства.

Във всеки случай, Линкълн трябваше да отговори:

— Да, Ваша Светлост.

— Много добре, ще ви оставя да си вършите работата тогава — каза дамата със знак към иконома. Той се надяваше да стане свидетел на последващата сцена и остана разочарован, че няма да може, оставяйки гостите й да изгладят безкрайно многото си различия.

Уилям първи наруши неловкото мълчание, отбелязвайки:

— О, Линк, удивен съм, че го казвам ще го кажа, но се радвам да те видя.

— Ще ми простиш, ако се усъмня в това — отвърна Линкълн тихо.

Уилям сви рамене.

— Казах ти, че съм изумен.

На Калъм не му беше весело, но повтори:

— Всъщност, искам да кажа, че сме облекчени задето грешката, която направихме вече е поправена. Така че, да, поради тази единствена причина се радваме да те видим. Няма нищо общо с каквото и да е друго.

Линкълн прие това обяснение с кимване.

— Имам леля и братовчедка, които разчитат на мен. Помислихте ли изобщо да ги информирате, че няма да съм наоколо за няколко години? Или щяхте да ги оставите да се чудят до безкрайност относно моето „изчезване“?

Иън първи отговори.

— Пратих им бележка, че поради липса на добра преценка у няколко души, си изпратен за Китай за няколко години. Още ли не си ги видял, за да разбереш?

— Върнах се само преди няколко часа. Исках да разбера, дали трябва да се разправям с властите или не, в случай че са докладвали за изчезването ми.

Иън кимна.

— Може да не са повярвали на бележката и да са повикали полицията все пак. Да не намекваш, че предпочиташ да си нямаш работа с властите в този случай?

— Това е личен въпрос, който предпочитам да си остане такъв — отговори Линкълн.

Поне мисълта, че можеше да ги накара да отговарят пред закона, не биваше да ги притеснява. Отмъщението му обаче, както и видимото му спокойствие, изнервяха повечето от тях.

— Изобщо ли не ти хареса в морето? — попита Джейми с искрено любопитство.

— Той сериозен ли е? — попита Линкълн, без да се обръща към никой конкретно.

— Да — отговори Адам. — Било е негова идея, тъй като той копнее да плава.

— Тогава той трябваше да бъде на онзи кораб — отговори Линкълн сухо.

— Иска ми се да бях — измърмори Джейми.

— От къде знаеше, че ще сме тук? Или дойде да видиш Мели? — попита Джони.

— Дадох дума, че ще стоя настрани от Мелиса, докато дойде баща й. Без значение, дали вярвате или не, смятам да изпълня думата си.

— Ако някои от нас знаеха, че си се съгласил да стоиш настрана, сега нямаше да водим този разговор — каза Малкълм, мръщейки се към Иън първи.

Иън първи обясни на Линкълн:

— Мелиса ми каза това, а дали повярвах, това няма значение. Страхувам се, че не казах достатъчно бързо на братята си.

— Което не оправдава никой — отговори Линкълн със същия тих тон — Във всеки случай, да отговоря на въпроса ви — бях първо в хотела ви. Отне ми по-малко от час да намеря името ти в регистъра. Имах чувството, че ще ви намеря тук. Предполагам, че не сте казали на Мелиса за малкото пътешествие, което ми планирахте?

— Не, казахме й — каза Иън четвърти — Оттогава не е излязла от стаята си.

Линкълн поклати отвратено глава. Това беше първата емоция, която си позволи да покаже.

— Не й казахте, когато трябваше, но й казахте, когато не трябваше. Нямат ли край идиотщините в това семейство?

Обикновено Макферсън нямаше да останат безучастни след такава обида и най-вероятно всички щяха да са скочили на крака и да са развъртели юмруци. Но никой от тях не помръдна, може би защото си бяха казвали същото един на друг повече от веднъж през изминалите няколко дни.

— Честно казано, за мен ще е удоволствие да я уведомя, че си прекратил преждевременно пътуването си — каза Джони. — Как го направи, всъщност? Минали са само пет дни.

— Свалиха ме във Франция. Щях да се върна по-скоро, но отне един ден да намеря пристанище с кораб, който незабавно да потегля за Англия.

— Да, но как си се измъкнал от кораба за Китай?

— Имах невероятен късмет, че сте избрали кораб, чиито капитан е мой стар съученик. Срещнах се с него само няколко дни преди това и той сподели, че ще тръгва на плаване. Когато разбра, изгони един от моряците си, задето е взел пътник против волята му. Почти го изхвърли през борда.

— Ние все още не можем да ти позволим да ухажваш племенницата ни, но ще получиш възмездие, ако го искаш — отбеляза Адам.

Линкълн ги изненада, като заяви:

— Не искам.

— Тогава, какво правиш тук? — попита Иън четвърти предпазливо.

— Прекарах много отегчителни часове на този кораб, без нищо за правене, освен да обмислям възможностите си. Да си имам работа с родителите на бъдещата ми съпруга е част от плановете ми. Разправии с останалите членове на семейството й не е. А и има само едно нещо, от което вие Макферсън разбирате. Така, че, ето ви адреса — каза Линкълн, хвърляйки една картичка на масата — Бъдете всички там утре сутринта в девет. Искам да ми се махнете от главата.