Джоана Линдзи
Ухажването на века (4)

4

Линкълн можеше да обвинява любопитството си. Беше чувал легендите за Иън Макферсън. Че кой не беше? Но самият той никога не го беше срещал. Зървал бе дома му преди, но не си спомняше да е изглеждал чак толкова мрачен. Разбира се, децата виждат нещата по друг начин. Това, което един възрастен намираше за мрачно, на едно дете би могло да му се стори страшно и следователно вълнуващо.

Мястото бе разположено на скалист нос с голи дървета отпред и студеното море зад него. Дърветата би трябвало да са цъфтели, преди почвата да ерозира. Сега корените им се бяха врязали в скалата, служещи като доказателство, че районът невинаги е бил негостоприемен към растенията.

Пролетта беше почти към края си, но нищо не бе разцъфнало около дома на Иън Макферсън. Нито пък някога щеше, освен ако не се докараше свежа почва. Линкълн не разбираше защо някой би искал да живее на толкова диво място. Местността се бе разраснала с още сгради построени наблизо — никоя толкова голяма, колкото старото имение, но тях ги нямаше последния път, когато Линкълн бе минал от тук. Предположи, че са нечии домове. Макферсън имаше и други роднини, освен многобройните си синове.

Нямаше движение наоколо, но Линкълн си спомни, че винаги е било така. Ако не видиш бандата да идва или заминава, може да си помислиш, че мястото е изоставено. Само през студените месеци дима от комините издаваше, че е обитаемо. Сега такъв знак нямаше.

Линкълн никога не бе стъпвал вътре, и никога не бе получавал покана. Доколкото знаеше, това не важеше само за него. Въпреки това, много пъти бе чукал на вратата, за да повика приятелите си да поиграят. Те не говореха за баща си. Правеха го само хора, които не го познаваха.

Спомените за тези щастливи времена го разтърсиха. Все пак здравия разум надделя и Линкълн си тръгна, преди някой да го е забелязал в околността. Тези спомени предизвикаха мисли, които не го бяха навестявали от години. Разсеян, той пропусна пътя на юг към дома си и пое на изток, към място, където бе ходил много пъти като малък.

Езерото все още бе там. Останките от разпаднала се плевня бяха единственото доказателство, че някой някога е живял наблизо. Това дори не беше езеро, а дълбока дупка, която събираше водата от дъждовете — обикновено достатъчно обилни, за да бъде винаги пълна. Няколко покрити с мъх тухли по брега, навеждаха на мисълта, че дупката може да е била изба преди един-два века.

Друг спомен изникна, когато достигна езерцето. Беше един от по-горещите дни на краткото лято, когато той бе хлапе на осем години. Повечето дни тук не бяха достатъчно горещи, за да има нужда човек да се разхлажда. Но този беше и Линкълн си се сети за малкото басейнче, покрай което минаваше по време на скитанията си и отиде там, за да се потопи в хладната вода. Все още не можеше да плува, но само едната страна на езерцето бе достатъчно дълбока, а той стоеше далеч от нея.

Той не беше единствения, който бе открил езерцето, тъй като няколко от братята Макферсън се появиха също с намерението да се разхладят. Зажаднял за дружба с някой на неговата възраст, Линкълн се зарадва на пристигането им и им предложи приятелството си.

Трима от тях погледнаха подозрително на запознанството си с него, но четвъртото момче, Дугъл, което също бе на осем, прие Линкълн незабавно и скоро те станаха най-добри приятели.

По-късно срещна и останалите братя. Също като другите те гледаха подозрително и не се решаваха да приемат Линкълн в групата си. Но не след дълго, той вече ги наричаше свои приятели. За съжаление също толкова бързо се превърнаха в негови врагове.

Потънал в спомени, Линкълн почти достигна езерцето, преди да разбере, че там вече има някой. Четиричленно семейство, както изглеждаше. Жената седеше близо до ръба и наблюдаваше две малки момичета, които се радваха на водата, мъжът лежеше във високата трева на известно разстояние, подремвайки или поне се опитваше. Жената се стараеше да накара момичетата да се кикотят по-тихо, за да не безпокоят съпруга й.

Линкълн никога не бе чувал възрастни да използват езерцето, но разбира се много неща се бяха променили наоколо през годините. А и тук сега живееха повече хора. Щеше да е грубо просто да ги отмине, макар да не беше в настроение за разговори с непознати — освен ако успееше да се измъкне, без да го забележат.

Той спря коня си на около петнайсет фута. Жената беше с гръб към него, децата достатъчно дълбоко във водата. Виждаха се само главичките им. Още не го бяха чули заради шума, който вдигаха. Много добре, поне можеше да се опита да се оттегли тихо. Тогава коня му изцвили.

— Здравейте.

Той въздъхна и понечи да слезе от коня. Жената се извърна да го поздрави. После се изправи, с приятелска усмивка и боне в ръка, давайки му възможност да я огледа добре. Буквално замръзна с ръка на седлото и крак, все още в стремето. Първата мисъл, която мина през главата му бе, че мъжът, излегнал се и задрямал там беше най-щастливото копеле на света.

Тя бе доста висока за жена, най-вероятно само три или четири инча под шест фута. Беше облечена в семпла селска дреха — кафява пола без намек за шлейф, бяла блуза с дълги ръкави, без плисета или други украшения, твърди ботуши за разходка — не бяха довели коне с тях — и кариран шал, в момента завързан около бедрата и, така че да й е под ръка, ако завалеше.

Дрехите подсказваха, че е просто селска девойка и то вероятно бедна. Въпреки съпруга и децата с нея, той се замисли какъв ли е вкусът на меките й устни.

Не само височината й му се стори много интригуваща. Не бе държал толкова висока жена в обятията си и със сигурност не бе изпитвал толкова силно и мигновено привличане. Тя наистина бе много красива, но той бе виждал и по-красиви жени. Фигурата й не беше пищна, а по-скоро слаба, но най-вероятно ръста й създаваше тази илюзия. Имаше нежно изваяни бедра, а гърдите й биха запълнили шепите му.

Поразителното й лице бе украсено от не твърде изпъкнали скули и трапчинки, когато се усмихнеше. Имаше деликатно извити естествени вежди. Устните и бяха малки, но вероятно щяха да набъбнат приятно при една страстна целувка. Светлозелените й очи искряха като два скъпоценни камъка и привличаха вниманието веднага, в силен контраст с тъмната й коса.

Сигурно беше така, защото косата й се стелеше свободно, подухвана от вятъра, в див безпорядък, което и придаваше чувствен вид, сякаш току-що е прекарала дива любовна нощ. Прелестна коса, толкова тъмно кестенява, почти черна и въпреки това с леки червеникави оттенъци. Може би това бе причината за вълната от желание, която обхвана невероятно бързо и изненадващо цялото му тяло.

Усети, че стои твърде дълго, вперил поглед в нея, без все още да е слязъл от коня. Сигурно затова не спираше да се усмихва.

— Мисля, че ще остарея с още една година, докато кажете нещо. Нов ли сте в околността? Гостувате ли на някого?

— Не… Имам предвид, да.

Той успя да прехвърли и другия си крак на земята, а лицето му започна да почервенява. Мекият й гърлен говор беше пленителен. Бе израснал, слушайки го от други жени и не би трябвало изобщо да е впечатлен, но от нейните устни звучеше като най-сладка музика.

Линкълн се приближи бавно към нея, усещайки как пулса му се ускорява.

— Всъщност съм на гости, въпреки че преди живеех на няколко мили на юг от тук.

— Така ли? — тя се замисли за момент — А аз си мислех, че познавам всеки на разстояние от двайсет мили наоколо.

— Беше преди много време. Може дори да не сте била родена, когато заминах, или поне със сигурност сте била твърде малка, за да познавате съседите си.

Тя изглеждаше на не повече от седемнайсет-осемнайсет години, въпреки че трябваше да е по-голяма, за да има вече две деца и то големи, съдейки от кикотенето, което идваше от езерцето. Той искаше да види децата по-добре, но само главите им се подаваха от водата.

— Предполагам, че наистина е възможно. Вашето „преди много време“ може да е два пъти колкото възрастта ми, дори три пъти.

Линкълн я погледна невярващо. Тя извърна глава и впери поглед в краката си. Гъстата и коса падаше от едната страна, така че за момент, той не можеше да види лицето й. Но тя не успя да сдържи смеха си за дълго.

Той премигна. Мили Боже, тя дори не го познаваше, а току-що се пошегува с него. Колко очарователно и освежаващо, да срещне жена, която не е превзето скромна или прекомерно скована при запознаване. Той лесно можеше да се обиди, но изглежда тя не го бе взела предвид. Или по-скоро не я интересуваше.

Тя отметна коса назад, без да се опитва да изглежда изкусителна и въпреки това беше. Докато все още се усмихваше дяволито на лицето й се появи една пленителна трапчинка. Изпита огромно желание да я обходи с език, да я накара да се смее, докато прави любов с нея, за да… По дяволите, ума ли си беше загубил?

Той извърна поглед, преди да прекрачи границата и да я целуне пред погледа на семейството й. Не се занимаваше с омъжени жени. Никога не го бе правил и никога нямаше да го направи. Беше напълно непоколебим относно това свое решение — до този момент. Погледна дъщерите й, чиито лица можеше да види докато се взираха в него с любопитство.

И двете бяха руси, много красиви, на около седем или осем години. Не приличаха на майка си, но не приличаха и на баща си — поне по това, което можеше да се види от катранено черната му коса под шапката, която бе нахлупил на лицето си. Седем или осем? Беше създала семейство твърде млада според всякакви стандарти.

Взирането в децата за няколко секунди му помогна да си избие от главата прелъстяването на майка им — засега.

— Много добре — каза той, като премести погледа си към нея — Беше преди деветнадесет години, а аз бях само на десет, което ме прави горе-долу „три пъти на вашата възраст“.

Последвалият смях го накара да се зарадва, че се е присъединил към шегата.

— Сигурен ли сте? Само на десет? Смятането никога не е било силната ми страна.

— Напълно — това предполага, че вие сте малко над девет годишна.

— О, всъщност съм на малко повече.

Той се усмихна.

— Аз съм Линкълн Бърнет.

— Мелиса Макгрегър.

Тя протегна ръка, за да разтърси неговата по мъжки маниер, вместо да я предложи за кратко докосване, както го правеха дамите. Напоследък целуването на ръка бе старомодно и се правеше по-скоро като увертюра и израз на очевидно влечение. Той се надяваше, неговото влечение към нея да не е толкова очевидно.

Линкълн пусна ръката й. Трябваше да си тръгне, след като бе приключил с краткия разговор, който добрите маниери изискваха, но вместо това се улови да я пита:

— Значи живеете наблизо, така ли?

Не трябваше да пита, не искаше наистина да знае, не искаше да се изкушава да я търси по-късно. Щеше да е много по-добре, ако не я видеше никога повече.

— Не, Крегора е доста на юг. На гости съм на дядо за около ден. Той живее тук горе.

Линкълн не позна името Крегора, но бегло си спомни, че имаше малка част от клана Макгрегър, които живееха в стар разрушен замък на около девет-десет мили югоизточно от имението Рос, макар като дете никога да не бе стигал чак до там, за да го види.

— Научих се да плувам в това езерце — каза той, отказвайки да си тръгне все още. Приятели, които срещнах тук ми показаха, след като преди това ми се подиграха безмилостно, че съм дошъл, без да мога да плувам.

Тя изглеждаше изненадана.

— Каква ирония. Чичо ми Джони също ме доведе тук, когато бях на шест, за да ме научи. Много по-лесно е да се научиш в спокойни води, отколкото в океана. Оттогава и аз водя братовчедките си тук по същата причина.

Бяха изминали доста голямо разстояние, за да научат децата да плуват, особено след като повечето хора го смятаха за ненужно умение, освен ако не смятаха да прекарат живота си в океана.

Братовчедки? Той отново надникна към двете момичета във водата. Те наистина не приличаха на Мелиса. И за да ги е родила тя, би трябвало да е доста по-възрастна, отколкото изглеждаше.

— Те не са ли ви дъщери?

Тя проследи погледа му. Не се разсмя, но той видя в светлите й зелени очи, когато го погледна отново, че едва се сдържа.

— Мисля, че установихме, че съм само на девет — тя се усмихна — Освен това, смятам, че майка ми много ще се разстрои, ако започна да създавам деца, без самата аз да съм се омъжила.

Изпита най-странното чувство на света — срам, преплетен с невероятно вълнение — докато се бореше с ново изчервяване. Тя не беше омъжена. Беше свободна за… да я опознае по-отблизо.

— Извинете ме! Просто изглеждахте като семейство, което се наслаждава на излет.

— Но не сме. Едва за втори път се виждам с тези си братовчедки. Най-сетне майка им им позволи да дойдат в планината на гости. Разбира се, имам толкова много братовчеди, че се съмнявам някога да ги срещна всичките.

Какъвто беше случая с много големи семейства и с някои не толкова големи. Той имаше братовчеди от трето и четвърто поколение от страната на Рос, които никога не бе срещал, защото се бяха преместили в чужбина.

Линкълн кимна. Беше време да си върви. Всъщност, той предпочиташе да си замине, преди мъжа да се събуди и да съсипе първата им среща. Вече можеше да си тръгне спокойно, след като беше сигурен, че ще я срещне отново. Беше твърдо убеден в това.

— Досадих Ви достатъчно дълго — каза той, яхвайки коня си — За мен беше удоволствие да Ви срещна, госпожице Макгрегър. До скоро, желая Ви приятен ден!