Джоана Линдзи
Ухажването на века (29)

29

Мелиса все още бе твърде ядосана, за да чувства облекчение. Миналата нощ Меган и бе съобщила новината, че Линкълн се е върнал в Лондон. Ако някой от чичовците й го бе казал, тя нямаше да му повярва. Но Херцогинята не би я излъгала. Линкълн се бе върнал. Изминалите пет дни можеха да бъдат забравени. Но нямаше да бъдат.

Шокът й трая само няколко дни. След това на неговото място се настани гнева, толкова силен, че тя не искаше да рискува като разговаря с когото и да било. И вместо да подлага на тест волята си и да се опитва да не каже нещо, за което ще съжалява, тя предпочете да остане заключена сигурно в стаята си, говорейки само с прислужницата, която й носеше храната всеки ден.

Да продължи със сезона не можеше да става и дума. Не искаше дори да си помисли за брак с някой друг, след като Линкълн беше този, за когото копнееше… е, може би след няколко години, но не и сега.

Накрая реши да се прибере у дома и дори беше започнала да си опакова нещата, когато Меган й каза, че Линкълн се е върнал. Тя бе изгубила всякаква надежда, още една причина, поради която бе толкова ядосана. Обикновено бе оптимистично настроена, можеше да види светлата страна на всяка една ситуация. Но не и този път.

Но Линкълн се бе върнал. Сега отново трябваше да се тревожи за реакцията на баща си, когато дойде. И това, естествено, ако той все още я искаше, след всичко, което семейството й се бе опитало да му причини. Не можеше да го вини, ако не искаше вече да има нищо общо с нея. Друга причина, заради която бе толкова ядосана. Тя нямаше представа, къде се намира сега, нито щеше да има, докато не го видеше отново.

Трябваше да се опита да разбере. Бе казала, че няма да го види, докато баща й не дойде, но това беше, преди чичовците й да решат да действат, като варвари.

Обмисляше, дали да не посети отново дамите Бърнет, докато слизаше по стълбите за обяд. Като видя Иън шести да влиза през входната врата, тя понечи да се върне. Той я забеляза и отиде до началото на стълбището, за да я изчака. Мелиса се скова, изгледа го ядно и продължи надолу към трапезарията.

Той не схвана намека или просто реши да не му обръща внимание. Последва я и попита с шеговит тон:

— Още ли не говориш с нас?

— Да — каза тя, докато сядаше и кимна на лакея да й сервира ястието.

— За късмет, Линк успя да слезе от кораба, преди да е отпътувал твърде далеч — припомни и Иън, докато сядаше срещу нея.

— Късмет за вас — измърмори тя.

— Защо? Ако не разговаряш с нас, не мисля, че има някаква разлика.

— Защото ако случая беше такъв, щях да съм ви сърдита още повече.

— Аха — усмихна и се той. — Казано по този начин, те разбирам по-добре. Ако това е някаква утеха, той си отмъсти на повечето от нас. Но след като не говориш с мен, предполагам, че няма да искаш да чуеш, за какво става дума.

Тя не му обърна внимание. Вече му бе казала твърде много. Ако той не беше неин приятел и чичо, не би казала и дума.

— Е, показваш забележителна воля, Мели — изкоментира той, след като помълча малко. — Никога не съм те виждал такава.

— О, млъкни и ми кажи!

Този път, той се разсмя, преди да й отговори.

— Днес си истински извор на противоречия, момиче. Но това, което се случи, е, че всички ние се срещнахме с Линк в една спортна зала рано тази сутрин — по негова молба, да подчертая, където продължи с кратка борба с повече от половината от нас.

— Колко зле е пострадал?

Иън извъртя очи заради първата й реакция.

— Би трябвало да попиташ, колко зле са пострадали роднините ти.

— При шестнайсет срещу един, не мисля. Колко зле е пострадал? — повтори тя.

Иън изсумтя.

— Почти не е, което не може да се каже за някои от нас.

Тя повдигна вежда, отбелязвайки.

— Ти изглеждаш здрав и доста развеселен. Да разбирам ли, че ти не си бил в половината, която е отнесла боя?

— Точно така. За мой късмет, той се отказа от идеята да ни победи всички, преди да е дошъл моя ред.

— Твоя ред? — намръщи се тя. — Значи не сте се били всички срещу него наведнъж?

— Не.

— Ха, защо не каза това още от самото начало? — смъмри го тя — Накара ми да си представя свирепо повторение на това, което се е случило преди години.

— Нямаше нищо такова — призна той. — Въпреки, че намерението му да ни победи един след друг без никаква почивка си беше доста налудничаво. Ако беше предложил по един от нас на ден, щеше да е по-разумно.

— Но вие щяхте ли да се съгласите на това?

Той помисли за момент и отговори:

— Не виждам, защо не. При шестнайсет боя, все пак има шанс някой от нас да излезе късметлия. Не че има значение. Той го поиска, доказвайки, че все още е толкова луд, колкото винаги е бил.

— Глупости. Това просто е бил достоен начин да го направи, ако е бил решен на отмъщение. Без изненадващи посещения, за да хване всеки от вас сам. Дори да не е очаквал да победи, е показал гледната си точка.

— О, това е, той очакваше да победи. И за да бъда честен спрямо него, трябва да спомена, че той твърдеше, че няма нищо общо с отмъщение, че не иска възмездие за краткото си пътешествие с кораб.

— Тогава за какво?

— Заради теб — каза той с подигравателен тон. — Или по-точно, за да ни накара да се отдръпнем, и за да може той да довърши ухажването си без нашата намеса.

Тя не обърна внимание на тона и му се усмихна ослепително.

— Наистина ли?

— Ха! Никой от нас не повярва на това, Мели. Дори му казахме, че ще си отидем у дома веднага щом баща ти пристигне, което всъщност може да е дори и днес. Така, че нямаше смисъл да се бие с нас, освен ако не иска да ни причини известно страдание за това, което му причинихме.

— Не и ако погледнеш от неговия ъгъл. Той не вижда един, а шестнайсет мъже, които стоят на пътя му към това, което иска. Така или иначе трябва да се справя с баща ми, което си е достатъчно обезсърчително. Но ето че има и още шестнайсет, които правят немислими неща, като да го изпратят с кораб до Китай. По-добре да повярваш, че смята това да се отърве от теб и братята ти за по-важно, отколкото всякакво отмъщение.

Иън се намръщи, признавайки:

— Казано по този начин, предполагам, че може и да е бил искрен.

Тя кимна закачливо.

— Кого победи?

Той изреди имената очите и се ококориха на няколко пъти.

— Иън втори?

— Да, с един удар.

Очите й станаха дори още по-големи.

— Наистина?

— Не гледай така изумено. Това беше стратегията му и, като се замисля, единствения начин, по който можеше да се справи с всички ни за кратко, преди да е пострадал твърде много. Ако бяхме по-малко, щеше несъмнено да се бие до края. Но нямаше сили да се справи с останалите седем.

— Да отстъпиш, когато знаеш, че не можеш да победиш, е присъщо за здравомислещ човек — каза тя триумфиращо.

Иън изсумтя.

— Никога не съм казвал, че няма своите разумни моменти.

— Ха! Казах ти, че вече не е, онова дете. Признай, че се опитваш да видиш в него неща, които не съществуват.

— Единственото, което ще призная, е, че беше удоволствие да го гледам в действие днес. Станал е дяволски добър боксьор. За съжаление това е в негов ущърб.

— Защо?

— Защото сега въпроса не е в това, че би могъл да те нарани, ако изгуби контрол. Той ни показа днес, че може да те убие, ако стовари някой от юмруците си върху теб.

Тя се изправи, отново ядосана и изръмжа на път към вратата.

— Ако, ако, ако! Отказвам да живея живота си на основата на „ако“, Иън! Кажи това на братята си!