Джоана Линдзи
Ухажването на века (46)

46

Този ден повече от половината братя Макферсън хванаха настинка. До следващия следобед, половината от обитателите на Крегора вече кихаха. Не беше сериозна епидемия, въпреки че порази някои по-лошо, отколкото други. Типичните болежки, малко температура, обичайното лошо настроение. Но щом някой започваше да се чувства по-добре, друг кихаше в негова или нейна посока и колелото се завърташе отново.

Температурата на Мелиса бе много по-висока, отколкото бе споделила и това накара Кимбърли да настоява, тя да прекара още няколко дни в леглото. Тя на свой ред прихвана настинката от нея и завърши в собственото си легло по настояване на Лаклан, което остави на него задачата да се грижи и двете да си взимат лекарствата на време и да лежат. Една не лесна задача, щом жена му беше замесена.

Самият той остана здрав. За щастие настинката на Линкълн беше лека, без температура и отмина за няколко дни, така че Лаклан не трябваше да се прави на болногледач и с него, както бе обещал на Мелиса.

Затова, те се оказаха сами на вечеря два дни по-късно. Никой друг не се чувстваше достатъчно добре, за да слезе долу. Линкълн едва не се върна обратно, когато осъзна, че ще са само двамата.

Лаклан забеляза колебанието му и каза:

— Не се притеснявай. Можем да обсъдим, каквото пожелаеш, или изобщо да не говорим. Твърде много държа на стомаха си, за да го безпокоя с неприятни брътвежи по време на хранене.

Линкълн кимна и зае стола до него.

— Без някой от твоите шуреи да анализира всяка моя дума, опитвайки се да изтръгне обида, която би могъл да използва, един нормален разговор би бил повече от добре дошъл.

Лаклан се подсмихна.

— Знаеш ли, харесах те, когато те срещнах. Все още те харесвам. Възраженията ми свързани с моето момиче нямат нищо общо с това.

— Знам. Как е Мелиса?

Лаклан щеше отново да се засмее, тъй като този въпрос му бе задаван всеки път, щом срещнеше младежа. Но той самия познаваше този род тревога, в която нямаше нищо забавно. И не го ли питаше Мелиса същото, всеки път щом го видеше? Двамата не можеха да мислят за друго, освен един за друг.

— Високата температура се задържа дълго, иначе да е станала до сега. Вече почти спадна, така че вероятно ще стане от леглото още утре следобед.

— А, ако не стане, може ли да я видя?

— Да, но само от вратата — отговори Лаклан и след това увери Линкълн. — И го казвам единствено с цел да предотвратя тази настинка да се разпространи още повече.

— Разбирам.

— Добре. Сега, кажи ми нещо за себе си, което не знам все още.

Линкълн помисли малко и накрая се засмя.

— Обичам риболова. Както и чичо ми. Всъщност толкова много, че направи езеро за тази цел в имота си. Запозна ме с тази си страст скоро след като се преместих в Англия.

— О, да, това е приятно занимание и на мен също ми харесва.

— Напълно разбираемо, след като имаш такова великолепно езеро в задния си двор?

— Наистина.

— Намирам го за едно от най-успокояващите занимания.

— И аз съм на същото мнение — каза Лаклан. — Имам чудесен набор от въдици. Можеш да ползваш някоя, докато си тук.

— Благодаря ти, определено ще се възползвам от това — отговори Линкълн. — Но съм сигурен, че това не е точно информацията, която очакваше да хванеш на въдицата.

Лаклан избухна в смях относно двусмислицата.

— Толкова ли съм прозрачен?

— Когато става въпрос за дъщеря ти, да. Има нещо за мен, което може да ти се стори интересно.

— Да?

— Чудехте се, защо говоря, като англичанин — започна Линкълн.

— Ти вече обясни как учителите са изтръгнали акцента от теб.

— Това не е точното обяснение, а по-скоро по-краткото.

— А дългата версия?

— Не се забравя езика, който си учил още от раждането си, а аз прекарах първите си десет години недалеч от тук. Все още е в мен и е толкова силен, колкото винаги е бил.

— Не съм сигурен, че разбирам.

— Това, на което се научих беше дисциплина. Чичо ми ми намери отличен учител. Като се отнасях към английския по-скоро като нов език, отколкото като същия език с друг акцент, можех да говоря, като останалите около мен. И всички бяха доволни — чичо ми, частния ми учител и другите учители също. Аз не бях, но това нямаше значение.

— Похвално, но мисля, че не си минал още на въпроса.

Линкълн се подсмихна.

— Предполагам, че и аз съм прозрачен. Но понеже, все още предпочитам езика, с който съм бил роден, всяка дума, която изричам, е съзнателен избор.

— Без грешки по невнимание?

— Нито една.

— Невъзможно.

— Не, всъщност само трудно, но възможно, заради дисциплината, която съм развил.

Лаклан започна да се мръщи.

— Искаш да ми кажеш, че тази дисциплина, на която си се научил, се отразява и на други аспекти от живота ти? Като нрава ти?

— Точно така.

— Ха, никой не може да контролира емоциите си през цялото време — настоя Лаклан.

— Не казвам, че не съм се ядосвал — възрази Линкълн. — Въпреки, че изпитвам тази емоция повече в последния месец, през който Макферсън отново влязоха в живота ми, отколкото в последните десет години. Казвам, че ако се ядосам, едва ли ще го разберете.

Лаклан изрева от смях, заради акцента, който чу, но утихна бързо, когато си припомни, какво намекваше Линкълн.

— Значи не можеш да бъдеш провокиран? Няма начин да пресъздадем миналото, за да видим дали ще се повтори? Това ли казваш?

— Миналото има много променливи, на които не искам да се подложа отново, благодаря. По-точно болката. Гневът ми никога повече не достигна тази точка. Отчаянието обаче се доближава.

Лаклан се усмихна толерантно.

— Виждам, че напълно вярваш на думите си. Но аз съм човек, който вярва, че всеки има точка на пречупване. Ти си достигнал твоята рано, когато си бил още дете и оттогава си овладял емоциите си, така че да не се случи никога отново. От една страна намирам това за силно успокояващо. От друга, прави решението ми още по-трудно.

Линкълн въздъхна.

— Наистина няма начин да докажа, че съм точно толкова нормален, колкото и ти.

Лаклан също въздъхна.

— Започвам да виждам това. Но не губи надежда, момче. Трябва да преосмисля нещата.