Джоана Линдзи
Ухажването на века (41)

41

В замъка бяха предупредени за пристигането им. Подготвените стаи ги очакваха, а пищната вечеря се приготвяше. Естествено храната щеше да е обилна, тъй като братята Макферсън ги бяха придружили в Крегора, вместо да приберат в собствения си дом. Изглежда смятаха да останат дотогава, докато и останалите проумееха, че е чиста загуба на време историята с гостуването на Линкълн и той не бъдеше отпратен обратно в Англия и то без племенницата им.

Нямаше да се получи. Може би щеше, ако Макферсън се бяха прибрали у дома и трябваше да се справят само с Лаклан. Но самата Мелиса бе казала, че ако някога той пристъпи прага им, те ще го проверяват. А кой би го поставил на изпитание по-добре, от най-лошите му врагове?

Той можеше и да устои на бедите, които го връхлитаха на всяка крачка, ако волята му вече не беше изчерпана до край. Затова знаеше, че няма да се получи. Изпитваше огромно чувства на безсилие заради това, че не може да се доближи до Мелиса, което беше особено предизвикателство за темперамента му. А те точно на това се надяваха и с нетърпение очакваха да изгуби търпение. Знаеше го. И въпреки, че го знаеше, усещаше, че няма да може да го предотврати.

Показаха му стаята, в която щеше да отседне. Беше внушителна, но все пак всичко в Крегора беше силно впечатляващо. Древна постройка отвън, но много модерна отвътре. Камъкът, покрит с ламперия, прозорците уголемени, с поставени стъкла, прилична водопроводна инсталация, удобна мебелировка.

Сандъците му бяха оставени на края на огромното легло, в което щеше да спи — сам. Дори не направи опит да ги разопакова. Загледа се в пътеката от слънчева светлина, която проникваше от трите високи прозореца на стената, осъзнавайки, колко голям е проблемът му. Глас, идващ от един от ъглите, прекъсна размислите му. Мястото беше скрито частично в сянка, тъй като слънчевата светлина бе съсредоточена предимно в центъра на стаята.

— Не можеш да се скриеш тук — каза му Иън шести. — Това няма да разреши нещата.

— От къде по дяволите се появи ти? Не съм чул вратата.

— Защото вече бях тук. Беше толкова разсеян, че не ме забеляза.

— Ако ми кажеш, че ще споделяме стаята, може и да те убия.

Иън се разсмя искрено.

— Тогава се радвам да ти кажа, че стаята ми е по-надолу по коридора. Кимбърли няма притеснения да натъпче братята си в четири стаи, когато я посещаваме. Има по две големи легла в тях точно за тази цел. Но би била ужасена, ако трябва да настани някой друг гост заедно с нас. За щастие Крегора е достатъчно голям, за да не и се налага да изпада в паника заради това. Дали са ти стаята на баща ми и това е голяма чест, тъй като това е най-хубавата стая за гости. Предполагах, че ще те настани тук и затова дойдох преди теб.

— А къде ще бъде настанена легендата, ако реши да направи нещата още по-весели?

В сарказма му се усети нотка на безпокойство. Иън отговори:

— Той няма да се появи. Вече не пътува далеч от вкъщи. Краката му се подуват, ако ходи твърде много, така че стои близо до дома. Но този път предполагам, че ще го срещнеш. Така че не мисли за него, като за легендата. Той е дядото на Мелиса, това е всичко, което трябва да знаеш за него.

Линкълн трябваше да му зададе въпроса, който го тормозеше често през всички тези години.

— Защо никога преди не ми бе позволено да го срещна?

Иън се засмя.

— Защото като деца, всички ние се пукахме от гордост заради „Легендата“ и се опитвахме да опазим този образ непокътнат. Всеки, който срещнеше баща ни щеше да види, че е един обикновен мъж — самотен и кисел, но все пак съвсем нормален човек.

Линкълн изсумтя при този отговор. Иън се разсмя и се запъти към стола в ъгъла. Виждайки, че той се настанява удобно, вместо да си върви, Линк се намръщи.

— Какво правиш тук, Макферсън, освен че ме дразниш?

— О, чувствителен си. Не може ли да съм тук, за да направя нещо добро?

— По дяволите, не!

— Както изглежда…

— Както изглежда, — прекъсна го Линкълн — имам нужда от някое място в тази къща, което…

— Замък — поправи го Иън.

— Както и да е — продължи Линкълн. — Място, което не включва теб и братята ти. Смятай тази стая за мое светилище, чиито граници не трябва да се престъпват, нарушават и всичко друго, свързано с влизането на някой от диваците, които носят твоята фамилия.

— Ще спестиш и на двама ни много време, ако просто млъкнеш за малко и ме оставиш да кажа това, за което съм дошъл.

Линкълн се приближи до леглото и се стовари върху него в жест на крайно раздразнение. Сложи ръка на очите си и преброи до десет, а после до двайсет. Нямаше нужда от повече ръце, тъй като чуваше Иън, когато той продължи.

— Мели е не само моя племенница, а също и моя приятелка. Искам да ти обясня защо я чувствам такава, за да разбереш и останалото, което ще ти кажа.

— Защо вместо това не се въздържиш и не си запазиш мнението за себе си? — измърмори Линкълн.

Иън не му обърна внимание, както и той го бе игнорирал преди малко.

— Не си спомням някога да сме ти споменавали, но майка ми е умряла само около година, след като съм се родил, преди още да имам някакви спомени за нея.

— Не сте го споменавали — каза Линкълн, чувствайки се неудобно.

Иън кимна и продължи.

— Казвам го, за да разбереш защо, когато сестра ни се появи малко след като ти замина, аз някак я приех, като майката, която никога не бях имал. От тогава бях по-често в Крегора, отколкото у дома, особено след като Мели се роди. Всички мои братя имаха опит с деца, докато един след друг са се раждали, но аз, като най-малък, никога не съм бил близък с някой, преди да бъда истински омаян от детето на Кимбър.

— Ще минеш ли на въпроса скоро?

— Мисълта ми е, че разбирам Мелиса по-добре от братята ми, защото аз и тя станахме приятели. И както се случва с някои приятели, аз мога понякога да усетя чувствата й, дори преди тя да е разбрала за тях.

— И?

— Знам, че сте почувствали привличане още първия път, когато сте се срещнали. Тогава още не е било любов, но е било… нещо. След една-единствена среща, тя знаеше, че иска да се омъжи за теб. Ти също го знаеше и дойде още на следващия ден, за да поискаш разрешение да я ухажваш. Аз наблюдавах и слушах. Тя не говореше за нищо друго, освен за теб по целия път до Лондон. Каквато и да беше връзката между вас, беше твърде силна, за да изчезне, дори и след като ти отне толкова време да се появиш пак, а тя бе започнала да мисли, че никога няма да го направиш.

Линкълн бе станал и гледаше навъсено Иън.

— Не ми казваш нищо, което да не знам.

— Не, това, което ти казвам, е, че аз също го знам. И това, което те уверявам, е, че искам да те видя женен за нея, не по-малко от теб. Поради някаква причина, вие двамата знаехте от самото начало, че сте предопределени един за друг. Наречи го инстинкт, ако искаш. Пренебрегнах това за малко, когато разбрах кой си всъщност. Казвам ти, аз съм на ваша страна. Както и сестра ми. Уверявам те, че тук не си сам срещу всички тях. Така, че не губи надежда и не ги оставяй да те сплашат.

— Нали осъзнаваш, че поради обстоятелствата съм принуден да се съмнявам в думите ти?

Иън въздъхна.

— Искам само да си припомниш думите ми, ако решиш, че няма да можеш да се справиш с това. Знам, че можеш. А и не всички мои братя са срещу теб. Сигурен съм, че се съмняваш и в това. Има възможност да се провалиш и да се разделите отново, но има и надежда, да им докажеш, че грешат.

Линкълн се въздържа и инстинктивно изсумтя. Не беше сигурен, какво цели Иън с опита си да го окуражи, вероятно се надяваше да намали бдителността му. Нямаше шанс. Въпреки всичко се чувстваше някак по-спокоен и макар че нямаше да благодари на Иън, точно от това бе имал нужда. Надяваше се да издържи още няколко дни.