Джоана Линдзи
Ухажването на века (38)

38

Беше все още ранен следобед, когато пристигнаха в Лондон. Икономът на Сейнт Джеймс им даде кратък отчет, за това кой е в къщата, преди да изпрати един лакей да уведоми майката на Мелиса, че са се върнали.

Мелиса се запъти към салона, разочарована, че баща й го няма. Надяваше се да изгладят нещата до края на деня. Нереална надежда, но още по-невъзможна, когато него го нямаше.

Забелязвайки изражението й, Линкълн предположи:

— Наистина ли не ти хрумна, че няма да преобърне цялата околност, за да те търси?

Тя го изгледа сърдито, както и очакваше.

— След като, както ти се изрази, имам достатъчно чичовци, които са отлични копои, не, очаквах да остави търсенето на тях и да е тук, за да успокоява майка ми.

Той обви ръка около раменете й, за да я успокои и й припомни:

— Ти остави бележка на майка си, за да не се тревожи.

— Да, но това няма да й попречи да се тревожи въпреки това. Майките са такива.

— Някои са, предполагам.

Тонът му я накара да обвие ръце около врата му и да му върне успокоително жеста.

— О, това беше необмислено от моя страна. Съжалявам.

— Недей — отговори той, а след това призна. — Надявах се да разсея старата горчилка, преди да се оженя. Заради това отидох в Шотландия.

— Не се ли получи?

— Не, не предвидих, че стария гняв ще се завърне само като я видя. Но не си и помисляй, че трябва да сдържаш думите си пред мен или да заобикаляш няколкото стари рани, които нося. Винаги казвай това, което мислиш да…

Звука на забързани стъпки прекрати внезапно разговора им. Имаха време, колкото да се отдръпнат един от друг, преди Кимбърли да нахълта в стаята. Очите й веднага се спряха на Мелиса и останаха там за един дълъг миг, оглеждайки я от глава до пети.

— Да, знаех, че си добре, не се усъмних и за момент — каза Кимбърли най-накрая. Това твърдение беше спорно, разбира се, при начина, по който бързаше на влизане и подробния оглед, който последва. Но нито Мелиса, нито Линкълн изтъкнаха това.

— Оженихте ли се? — попита тя след това.

— Не — отговори Линкълн, но после многозначително добави — Все още не.

— Защо?

Изражението на Линкълн ясно показваше, че не бе очаквал този въпрос, поне не толкова директен и с почти обвинителен тон.

— Трябваше да го направите.

Мелиса пристъпи, за да обясни.

— Щяхме да се оженим и можехме. Нищо нямаше да ни спре, но Линкълн видя, че щастието ми няма да е пълно, без приятелите и семейството ми да присъстват на церемонията. Доведе ме у дома, за да можем да го направим, както си му е реда, защото означава много за мен, а моето щастие е важно за него.

Кимбърли кимна.

— Знаех си, че има причина да го харесвам, освен тази, че ти го харесваш.

Линкълн не очакваше да чуе това.

— Тогава не възразявате да се оженим? — попита той.

— Не, изобщо. Аз съм на ваша страна още от момента, в който Мили каза, че те иска. Освен това изслушах сърцераздирателната ти история и те гледах да излизаш от тук, след като ти беше нанесен съкрушителен удар, без да показваш и най-малък признак на ненормално поведение. Не споделям тревогата на съпруга си в това отношение.

— Благодарен съм за подкрепата ви — каза Линкълн.

— Недей. Лаклан е известен с това, че заема отбранителна позиция и става упорит, когато споря с него, така че, мнението ми може по-скоро да навреди, отколкото да помогне.

— Това, което има предвид е, че споровете с нея, правят баща ми много нещастен — каза Мелиса.

— Въпреки това, оценявам вярата й в мен…

— Спри за малко — прекъсна го Кимбърли със строг поглед. — Това, че подкрепям женитбата ти с дъщеря ми е основано на нейните инстинкти и чувства към теб и факта, че се държа чудесно, когато беше под натиск. Не си мисли, че те упреквам задето избяга с нея, но не съм и доволна от това, че я върна обратно. Просто още не те познавам достатъчно добре, за да имам мнение за теб, което да не е повлияно от нейното. Но за да продължим нататък, мисля, че трябва да поправим този значителен пропуск. И това трябва да стане особено, ако има някакъв шанс да склоня съпруга си да те приеме.

Линкълн кимна тържествено. Мелиса му се усмихна окуражително.

— Не е толкова зле, колкото звучи.

— Знам. Семейството ти не знае нищо за мен, освен миналото ми. Ако нещата тогава не се бяха случили точно така и бях останал в Шотландия, не се и съмнявам, че щяхме да се срещнем по-скоро, дори можеше да сме приятели, още от деца.

Тонът му накара Мелиса бързо да каже:

— О, не съжалявай и за това. Най-вероятно нямаше да се срещнем по-рано, отколкото сега, ако все още беше там и беше приятел с чичовците ми. Никога не съм се запознавала с много от приятелите им.

— Вероятно, защото нямат такива, освен те самите.

Изражението й стана кисело след тази някак саркастична забележка, защото не можеше безцеремонно да я отхвърли. Но майка й можеше, макар и не в точния контекст.

— Те имат приятели, просто не толкова близки, колкото имаш предвид. Да имаш шестнайсет братя означава, че нямаш голяма нужда от приятелски връзки, предполагам. Това, че са те допуснали до себе си, говори само в твоя полза. Но това, което е последвало не може да бъде поправено. И все пак вие двамата се срещнахте. Съдбата си знае работата.

— Да, така е — засия Мелиса, но майка й още не бе свършила.

— Сега, нека се върнем на въпроса — каза Кимбърли. — Дъщеря ми компрометирана ли е вече?

Мелиса простена вътрешно и започна да се изчервява. С Линкълн бяха обсъждали този въпрос по пътя обратно към Лондон и се бяха съгласили да не споменават, какво са направили предишната нощ. Това само щеше да засрами всички, както се случваше в момента. А можеше и да влоши нещата, ако баща й си помислеше, че Линкълн го е направил само за да ускори нещата.

Липсата на незабавен отговор, както и изчервяванията накараха Кимбърли да добави:

— Разбирам, че е. Е, няма да казваме това на баща й, ако може да бъде избегнато. И да се надяваме, че няма да попита, защото отричането няма да ви помогне, след като е изписано по лицата ви.

— Кога очакваш да се върне? — попита Мелиса, по-скоро за да смени темата.

— Не може да се каже… — започна Кимбърли.

Но тогава всички ясно чуха гърмящия глас на Лаклан, който идваше от входната врата:

— Къде е тя? — явно иконома го бе уведомил, че Мелиса е пристигнала.

Кимбърли се коригира:

— Сега, предполагам.