Джоана Линдзи
Ухажването на века (53)

53

Линкълн излезе от стаята. Тонът му беше студен, но само прикриваше болката в него. Това, което каза… Мелиса имаше особено предчувствие, от което изпита страх. Той обвиняваше себе си, но за какво, не беше сигурна. Тя се беше бояла, че ще се случи нещо подобно, а надеждите й за разрешаване на проблема останаха напразни. Те не бяха станали по-вероятни, отколкото преди да дойдат. Вместо това, той научи неща, които бе по-добре да си останат неизказани.

Дори не можеше да си представи, колко наранен е сега, да узнае, че баща му е поискал да остане мъртъв за него. Нито можеше да разбере, какво е да си като Доналд Рос, да изживееш живота си изброен в минути, не в години, защото наистина са били минути, отброени тук и там, когато е осъзнавал кой е той и кой е до него. А Елеанор е трябвало да живее с това през всички тези години, да иска да бъде там със съпруга си толкова много, че да се откаже от всякакво подобие на нормален живот и от единственото си дете. Колко ужасно.

Елеанор трябваше да бъде съжалявана. Краят на живота на Доналд такъв, какъвто го познаваше беше инцидент, но тя бе имала избор. Правилен или грешен, нейния избор бе повлиял на други и тя трябваше да живее с последствията. На Линкълн му трябваше време да проумее какво бе направила майка му и защо бе постъпила така.

— Съжалявам — каза Мелиса. Толкова недостатъчна дума при тези обстоятелства.

— Моля те, не се извинявай — отговори Елеанор с уморен тон. — Знаех, че никога няма да ми прости, ако чуе всичко и затова не се опитах да му кажа по-рано. Имаше някаква надежда в началото, когато го отпратих, че ще си го взема обратно, но с годините осъзнах, че няма да се случи. Той е убеден, че съм го изоставила и е много обиден от този факт.

— Не си ли му казвала, че не е вярно?

— Разбира се, но той не ми повярва. Беше толкова разгневен, че бе почти невъзможно да се говори с него. И гнева никога не го напусна.

— Понякога гневът е единствената защита срещу болката — отбеляза Мелиса.

— Мислила съм за това — призна Елеанор. — Но не успях да достигна до него няколкото пъти, когато ми позволи да го видя.

— Може би защото е искал да те нарани толкова, колкото и ти него?

Елеанор се усмихна тъжно.

— Е, такава е човешката природа, нали?

— Човешката природа, обикновено се проявява с шамар по лицето — отговори Мелиса — Не можеш да нараниш някого, когото обичаш, без да нараниш себе си, дори повече. Мисля, че Линкълн току-що получи този шамар по лицето. Ще му е нужно време да възприеме това, което му каза.

Елеанор се приближи и нежно стисна ръката й.

— Оценявам това, което се опитваш да кажеш, но е твърде късно за нас с Линкълн. Изгубих сина си, когато го пратих при брат ми. Тези години ги няма и не могат да бъдат заличени. Той беше прав. Аз го изоставих. Причините нямат значение.

— Напротив.

Елеанор поклати глава.

— Линкълн не го вижда по този начин. Беше грешка, знам. Мисля, че дори и Доналд съжаляваше накрая, че се лиши дори от това да види сина си отново. Трябваше да поправя нещата, когато можех, но не го направих. Подчиних се на желанията му, защото не можех да понеса да прекара малкото време, което му оставаше разстроен. Така че никога не спорех с него, а трябваше поне когато Линкълн беше замесен.

Мелиса разбра, че тогава Елеанор се бе предала и сега го правеше отново. Тя самата не можеше да разбере причината. Семейството винаги беше на първо място за нея. А сега, когато бе приела Линкълн в сърцето си, това се отнасяше и за Елеанор.

Така че, тя не спести чувствата си, когато каза на по-възрастната жена:

— Никога не е късно. Не прави още една грешка като се примиряваш.

Мелиса се прибра у дома с натежало сърце. Страхуваше се, че ще трябва да каже същото и на Линкълн, но с него нямаше да е толкова лесно. Всичко, в което беше вярвал, рухна за миг. Сега трябваше да преосмисли това, с което бе живял години наред. Върху кого бе стоварил вината? Кого щеше да обвини сега? Най-вероятно себе си, въпреки че вината си беше на Елеанор. От нея е зависело да се върне в живота му, вместо да допусне той да затвори вратата пред нея, защото е вярвал, че тя не го иска.

Той не беше в Крегора, когато тя се върна с чичовците си. Всъщност не бе и очаквала да е там. Предположи, че ще има нужда от малко време насаме със себе си. Отсъствието му й даде възможност да разкаже на родителите си какво са научили.

— Треска? — каза Лаклан. — Наистина, това е чудесно… е, не това, че я е имал, а че…

— Знаем, какво имаш предвид. Дръж си езика зад зъбите — смъмри го Кимбърли сухо.

Той се разсмя, намигна на жена си и прегърна дъщеря си.

— Знаех си, че не е луд.

— Глупости — измърмори Кимбърли.

— И няма нужда да отлагаш сватбата толкова дълго — добави той. — Веднага щом гостите могат да дойдат можем да я направим.

— Значи ти си определил толкова далечна дата, татко? — изгледа го гневно Мелиса.

— Не ми се сърди, момиче, просто исках още малко време, за да свикна с него, това е.

Чичовците й реагираха по друг начин, щом чуха историята. Когато осъзнаха, че са използвали насилие срещу сериозно болно дете, с треска в резултат на техния побой, побой, който никога не бе трябвало да се случва и за капак на всичко вероятно бяха причина за „подивяването“ му, а това бе накарало майка му да го отпрати… е, боя, който последва включваше всички девет от тях, които присъстваха в момента.

Поне го пренесоха навън. Беше им набито в главите, че няма да раздават удари в къщата на сестра си, ако могат да се избегнат. И Лаклан не си помръдна пръста, за да се опита да ги разтърве, само стоеше там със скръстени ръце и ги наблюдаваше, как налитат един на друг, без изобщо да трепне, когато видеше някой особено жесток удар.

Кимбърли също не смяташе да се намесва, но когато стана ясно, че боят няма да спре, преди някой сериозно да пострада, тя заповяда на няколко слуги да хвърлят върху тях кофи със студена вода. На масата за вечеря се появиха пет нови насинени очи.

Линкълн не беше там. Още не се бе завърнал. Когато Мелиса започна да се тревожи, за отсъствието му, Лаклан изпрати няколко мъже от клана да го търсят. Не намериха Линкълн, но намериха ездач, който се бе изгубил опитвайки се да намери Крегора, след като се бе стъмнило. Имаше писмо за Мелиса. Беше от Линкълн.

Тя го прочете, седна и започна да плаче.

— Той няма да се ожени за мен.

— Друг път! — каза Кимбърли.

— Казва, че заслужавам някой, по-добър от него.