Джоана Линдзи
Ухажването на века (1)

1

— Не харесваш особено майка си, така ли е момчето ми?

Линкълн Рос Бърнет, седемнадесети виконт на Кембъри, бе вперил любопитен поглед в леля си, която седеше срещу него в елегантната карета, изкачваща се все по-нависоко в планините на Шотландия. Въпросът не го изненада. Ако някой друг го бе задал, той просто нямаше да обърне внимание.

Леля му Хенри — само съпругът й и Линкълн имаха право да я наричат така — бе сладка, закръглена, четиридесет и пет годишна жена. Малко вятърничава, но това само й придаваше по-голямо очарование. Тя беше ниска, пълничка, с кръгло лице, обградено от руси къдрици. Дъщеря й, Едит, бе нейно по-младо копие. Не бяха надарени с класическа красота, но хората се привързваха към тях заради приятния им характер.

Линкълн обичаше и двете. Сега те бяха неговото семейство, а не жената, която преди 19 години го бе отпратила да живее с чичо си в Англия, а самата тя бе останала в Шотландия. Тогава той бе едва десетгодишен и се бе почувствал съкрушен, когато го лишиха от единствения дом, който познаваше и го изпратиха да живее сред непознати.

Но семейство Бърнет не му останаха чужди за дълго. От самото начало те се отнасяха с него като с роден син, въпреки че все още нямаха деца. Едит се бе родила година след неговото пристигане, но, за съжаление, се оказа, че тя ще е и единствената им рожба. Ето защо, чичо му Ричард не изненада никого, когато реши да го направи свой наследник и му даде името си. Така фамилията Бърнет щеше да продължи да се предава заедно с титлата.

Това не би трябвало да го притеснява вече. Бе прекарал по-голяма част от живота си в Англия. Там изгуби шотландския си акцент още преди години и толкова добре се вписваше в английското общество, че повечето хора, с които се срещаше изобщо не подозираха, че е роден в Шотландия. Всички мислеха, че Рос е второто му име, а не рождената му фамилия.

Не, не трябваше изобщо да се притеснява след всички тези години, но, дявол да го вземе, тревогата не спираше да го гризе. Той умело прикриваше горчивината си, или поне мислеше, че никой не я забелязва. Въпросът, който леля му току-що бе задала, подсказваше, че тя знае истината.

Странно, но едно от качествата, на което най-много се възхищаваше в леля си бе, че освен ако не се отнасяше до здравето или благосъстоянието му — а той бе прекарал излишно много дни в леглото, заради някаква си настинка — тя не му се бъркаше. И не се опитваше да любопитства за неща, които не я засягаха. Какво чувстваше към майка си, засягаше само него.

Нито пък беше склонен да си признае тези чувства и затова попита Хенриет уклончиво:

— Какво те кара да мислиш така?

— Това мрачно настроение, което те е обзело откакто напуснахме дома, не ти е присъщо. Бих добавила, че никога не си бил толкова напрегнат и мълчалив. Не си казал и дума, откакто Едит задряма.

За щастие той имаше идеалното извинение.

— Има доста неща, за които да мисля, след като ми съобщи, че Едит ще направи дебюта си в обществото този сезон. И то по всички правила и изисквания и посочи мен за неин придружител. Изобщо не съм наясно, какво по дяволите трябва да правя, докато придружавам млада дама, търсеща си съпруг.

— Глупости, няма нищо сложно в това. А и ти самият се съгласи, че е време да си потърсиш съпруга, след като все още не си се спрял на някоя конкретна дама. Вече трябваше да си създал свое собствено семейство. Ти все отлагаш, което не е проблем за един мъж, но Едит не може да си го позволи. Така и двамата ще постигнете целта си. Планът е чудесен и ти го знаеш. Не си променил решението си нали?

— Не, но…

— Е, тогава да се върнем на въпроса ми? — настоя Хенриет.

— Не. Аз всъщност отговорих и ако не си доволна от чутото, искам да те уверя, че няма за какво да се тревожиш.

— Глупости — отново изрази несъгласието си тя, — само защото не съм ти натяквала за пътя, която си избрал в живота си, не означава, че не съм била неимоверно загрижена, когато си криввал от него.

— Неимоверно? — той повдигна вежда, опитвайки се да сподави смеха си.

Тя изсумтя недоволна от неговото несериозно отношение.

— Недей да го увърташ с надеждата и този път да се отървеш.

Той въздъхна.

— Добре, какво друго те накара да стигнеш до това изумително предположение, че не харесвам майка си?

— Вероятно, защото не си я посещавал от деветнадесет години?

Вниманието му се насочи към красивата гледка, откриваща се от прозореца на каретата. През всичките тези години съзнанието му не си бе правило шега със спомените му. Планините на Шотландия бяха точно толкова диви и величествени, колкото си ги спомняше. Родната земя му бе липсвала повече отколкото беше съзнавал, съдейки по въздействието, което му оказваше виждайки я отново. И все пак дори това не бе успяло да го върне досега.

— Не беше необходимо да я посещавам тук, след като тя идваше в Англия безброй пъти — отбеляза той.

— И ти съумяваше винаги да си много зает — възрази тя.

— Неизбежни ангажименти — защити се той, въпреки че по изражението й личеше, че изобщо не му вярва.

— Мисля, че би предпочел да ти извадят зъб.

— Моментът все не бе подходящ.

— Пфу, причините ти никога не бяха основателни. Само извинения. За Бога, не съм си и помислила, че ще те видя някога да се изчервяваш, момчето ми. Познах, нали?

Изчервяването му, разбира се, се засили още повече, след като го бе споменала. Гласът му се скова от неудобство.

— Този разговор няма да доведе до никъде, лельо Хенри. Да спрем, преди да сме събудили Едит.

Почувства се обидена, че той отказва да сподели чувствата си с нея. Видя го за миг преди тя да зацъка с език, да се нацупи и да присвие рамена. Хенриет никога не се цупеше. Вероятно дори не знаеше как. Но тази настойчивост също бе неприсъща за нея и той се опасяваше, че въпроса не беше приключен и скоро щеше да бъде повдигнат отново.

Чичо му Ричард бе наясно с проблема, но и той нямаше отговор, нито знаеше как да го обясни на Линкълн. Ричард Бърнет така и не се бе сближил с единствената си сестра, нито можеше да си обясни мотивите й или да я подкрепи в решението й. Предполагаше, че всичко се коренеше в това че, тя бе отгледала Линкълн без баща, който да го напътства. И когато бяха започнали проблемите, тя не бе съумяла да се справи с тях сама. Освен това, той й бе много благодарен, че му бе пратила Линкълн, осигурявайки му по този начин наследник. Затова просто предпочете да не търси истинските причини за поведението й.

Линкълн не бе съвсем сигурен, защо най-накрая се бе съгласил да посети отново стария си дом. Най-вероятно, защото бе взел решение да си намери съпруга и да създаде свое собствено семейство — нов живот, ново начало — и искаше първо да се освободи от старото недоволство. Създаването на ново семейство беше важно начинание. Той планираше да го направи както трябва, без мрачното влияние на миналото, което да го омърсява. Притесняваше го обаче съмнението, че някога ще може да се освободи от обидата. Страхуваше се, че виждайки майка си в дома, където тя се бе отказала от него, яростта му щеше отново да се разпали. Когато го бе отпратила в Англия, гневът му бе продължил цели две години. Две дълги години, преди да се уталожи и да се превърне в просто негодувание.

Той наистина искаше този гняв да изчезне. Да го остави в миналото си. Дори смътно се надяваше, че ще може да прости на майка си. Беше почти на тридесет, достатъчно зрял, за да забрави детската си омраза. А и вината не бе изцяло нейна. Тя просто бе твърде страхлива, за да се изправи срещу съседа им и да настоява той да укроти синовете си, които се опитваха да убият Линкълн при всеки удобен случай. Можеха да се направят безброй неща, за да се спрат яростните им атаки. Но тя бе предпочела да отстъпи, бе избрала да отдели Линкълн от корените му, като го изпрати далеч от дома му, родината му… и самата нея.