Джоана Линдзи
Ухажването на века (47)

47

Мелиса бе много разочарована от себе си и в частност от тялото си, задето не се възстановяваше от една проста настинка така, както обикновено. Бяха изминали много години, откакто бе имала такава висока температура и типично за температурата, ставаше по-зле през нощта.

За съжаление това въздействаше на сънищата й и всяка нощ, откакто бе вдигнала температура, кошмарите за езерото зад замъка я навестяваха. Няколко от тях бяха наистина ужасяващи и тя се събуждаше плувнала в пот.

Най-лошото бе, че всички други вече се бяха възстановили, а тя все още трябваше да стои в леглото четири дни по-късно. Но, достатъчно! Щеше да стои далеч от всички, за да не ги зарази с настинката си, но нямаше повече да стои в леглото. Може би щеше да има повече търпение, ако семейството й признаеше, че са сгрешили относно Линкълн. Нямаше да има нищо против да си стои в стаята, ако планираше сватбата си, докато е там. Вместо това, тя се чудеше, дали ще има този, за когото винаги бе мечтала.

Бягството все още беше възможност. Просто беше твърде разочароващо дори да си го помисли. Тя имаше вяра в семейството си. Никога не би предложила на Линкълн да се върнат, ако нямаше.

Трябваше с баща й да седнат и да поговорят. Не, всъщност първо трябваше да говори с майка си. Кимбърли щеше да знае, дали Лаклан е близо до взимане на решение, или не.

Но преди това, Мелиса искаше да разбере, какво се е случило, докато е била на легло и как се справя Линкълн. Тя се тревожеше през цялото време, през което бе затворена в стаята си, че без да е там, за да го подкрепя и с толкова много враждебност, насочена към него, той може да се откаже.

Тя тръгна да го търси, но всички, които попита за него, отговаряха, че не са го виждали тази сутрин. Най-накрая някой и каза, че е отишъл на риболов.

— Къде? — попита тя.

— Къде другаде?

Тя прехапа устни. Тяхното езеро бе подходящо за риболов. Разбира се, в него не живееше дракон. И никога не я бе притеснявало, когато хората от клана влизаха с малките си лодки в него. Притесняваше се, когато баща й го правеше, но той знаеше за кошмарите й и се стараеше тя да не разбере, когато му се приискаше да отиде на риболов.

Денят също бе прекрасен за целта. Слънцето грееше приятно. Времето беше меко за края на лятото. Въпреки, че й бе малко хладно, заради леката температура, която имаше, тя не трепереше.

Надяваше се, че Линкълн просто лови риба от брега. Имаше няколко наистина добри места за това, както и на края на късия кей, на който всички риболовни лодки бяха вързани.

Малкълм и Чарлз се шляеха покрай езерото, тъй като бяха чули, че Линкълн е отишъл да лови риба. Иън шести също бе дошъл, за да запази мира, ако това е възможно. Той знаеше, че братята му са там, за да създават проблеми и по-специално Чарлз. Разбира се, Чарлз по природа си беше подстрекател. Не му трябваше Линкълн да е наоколо, за да докаже, какъв задник може да бъде. Той успяваше да се справи с това и сам.

Но в случая с Линкълн, Чарли разнасяше със себе си списък с обиди, който поглеждаше често, когато си мислеше, че никой не го гледа и задраскваше всяка една, която не е предизвикала реакция от страна на Линкълн. Той изглеждаше напълно решен да се превърне в героя на семейството, този, който най-накрая ще тласне Линкълн към ръба и той ще прояви лабилния си характер — ако имаше такъв.

Пристигнаха твърде късно. Линкълн вече беше по средата на езерото в една от малките рибарски лодки. Решиха да останат и да се шляят близо до кея в случай, че той реши да се върне по-рано. Но после видяха едно хубаво сенчесто място и седнаха да починат. Слънчевите лъчи близо до кея се пречупваха толкова ярко по водата, че отблясъците им пречеха да виждат Линкълн. Но тревистото местенце, което намериха в сянката, им предоставяше ясна видимост.

— Чудя се, кой е бил толкова глупав, та да й каже, че е излязъл на риболов? — каза Иън.

— Да каже на кой? — попита Чарлз.

— На Мели. Тя слиза по пътеката към кея — отговори Иън, взирайки се към нея.

— Защо да е глупаво? — попита Малкълм любопитно, докато гледаше в същата посока.

— Не знаеш ли? — отговори Иън изненадано.

— Щях ли да питам, ако знаех?

— Защото тя изпитва истински ужас от това езеро — обясни Иън. — Защо мислиш, че никога не е влизала в него от онзи път, когато като дете едва не се удави.

— Тя няма как да си го спомня — присмя му се Чарлз. — Едва бе излязла от пелените, когато се случи. А и тя не се страхува да плува. Често води братовчедките ни на езерцето до дома ни.

— Казах, че се страхува от езерото, глупак такъв, а не от плуването — отговори Иън. — Веднъж ми призна, че мисли, че вътре има наистина голяма… риба, толкова огромна, че може да глътне цял човек.

— Риба? — смръщи се Чарлз.

— Риба? — изкиска се Малкълм.

Иън погледна строго и двамата.

— Е, добре, по-точно дяволски голям дракон.

Чарлз се затъркаля в тревата, превивайки се от смях, но Малкълм каза сериозно:

— Не се шегуваш, нали?

— Не.

— Звучи, като детинщина, която отдавна би трябвало да е надраснала — каза Малкълм.

— Да, тя добре го знае. Просто е нещо, от което не може да се отърси. Дълбок страх, който не може да контролира и затова, просто стои далеч от езерото.

— Тогава, какво прави на кея, махайки на онова копеле? — попита Чарлз.

— Вероятно се опитва да му привлече вниманието — каза Малкълм иронично.

Тя правеше точно това, а Линкълн й отвръщаше. Но тя явно не можеше да го види. Викаше и му махаше, въпреки, че той едва ли можеше да чуе повече от тях. Той явно бе разбрал, че тя не може да го види, защото се изправи в малката лодка, за да й покаже, че е забелязал присъствието й.

— Типично за един глупав англичанин — отбеляза Чарлз сухо, докато гледаха, как лодката на Линкълн започна да се клати неконтролируемо във водата.

— Или, толкова влюбен мъж, че поставя спокойствието на жена си, пред грижата за собствената си безопасност.

— Какви безсмислици — присмя се отново Чарлз. — Кога стана негов защитник, а?

— Не съм му защитник, но не мисля, че е луд, което е единственото ни възражение, срещу брака му с момичето. А дори и да не беше, той е достатъчно здравомислещ през деветдесет и девет процента от времето, или поне през цялото време, през което сме го наблюдавали, откакто тя спря избора си на него и нейните чувства накланят везната по въпроса. Тя го обича…

— Ха, тя само така си мисли. Щом Лаклан спре да се разтакава и му бие шута, тя бързо ще си намери някой друг.

— Някой някога споменавал ли ти е, какъв задник си, Чарли? — изкрещя Иън.

Чарлз бързо се нахвърли срещу Иън, но Иън също беше бърз и се отдръпна от пътя му. Чарлз реши да не се занимава повече с обидата и ядно намести сакото си с рязко движение. Въпреки това, буреносното му изражение обещаваше възмездие по-късно.

— С Мели имате специални отношения, които ние останалите не споделяме — отбеляза Чарлз сковано. — Не знам как можеш дори да си помислиш, да позволиш на Линк да я има?

— Имам по-правилен въпрос — отвърна Иън.

— Нека позная…

— Спести ни го — прекъсна го Иън. — Мозъкът ти не достига, за да правиш предположения.

В този момент, Чарлз се хвърли върху Иън. Потъркаляха се в тревата няколко фута, преди Малкълм да успее да ги раздели. Този път и двамата рязко наместиха саката си.

Малкълм зацъка с език и ги върна към въпроса.

— Какъв е по-правилният въпрос?

— Чарлз е неспособен да разбер…

— Аз питам сега, а не Чарли — прекъсна го Малкълм този път.

— Е, добре. Той попита, как бих могъл да позволя на Линк да я има. По-подходящия въпрос е, как мога да си помисля да я лиша от това, което сърцето й копнее да има?

— Не можеш да ми докажеш, че го обича толкова много — каза Чарлз с глас, все още изпълнен с враждебност. — Жените са твърде непостоянни.

— Да не казваш, че Кимбърли е непостоянна в чувствата си към Лаклан?

— Кимбър е изключение — измърмори Чарлз.

— Кимбър е отгледала Мели.

— Не искам да прекъсвам тази очарователна тирада от глупости, — прекъсна ги Малкълм отново — но какво крещи Мели?

Двамата по-млади братя отместиха поглед отново към езерото и кея. Както бяха предположили, че ще стане, Линкълн бе паднал във водата, а лодката му, все още изправена, се клатеше до него. На ръба на кея, Мелиса си съдираше дробовете от викове. Въпреки, че те все още не можеха да чуят, какво казва от това разстояние, беше сигурно, че вика за помощ.

— Мисли си, че той се дави — каза Иън.

— Можем само да се надяваме.

— Това не е забавно, Чарлз. По-добре да я успокоим. Тя не може да види, че той е добре и се опитва да се върне в лодката. Отражението на слънцето в езерото е твърде силно там, където стои тя. Всичко, което вижда, е празната лодка.

— Той ще се върне в лодката, преди да сме стигнали до нея — каза Малкълм.

— Все пак, ще се поуспокои, ако види, че се притичаме на помощ.

— Изобщо не гледа към нас. Скача в езерото.

— Проклет да съм! — каза Иън, и седна долу с невярващ поглед — Плува, за да го спаси сама. Тя се ужасява от това езеро и все пак го обича достатъчно, за да влезе във водата заради него. Внимаваш ли, Чарли? Искаше доказателство и сега го имаш.

Чарлз не му отвърна и вместо това каза:

— Тя потъна!

Иън скочи обратно на крака, но също не можа да види Мели във водата.

— Плува под вода — каза той панически, опитвайки се да убеди сам себе си. — Трябва да е така.

— Не, потъна, казвам ти! Сякаш нещо я дръпна надолу.

Иън не чу последното. Вече тичаше по брега към кея, следвайки Малкълм. Но никой не успя да стигне на време. И двамата бяха твърде далеч.