Джоана Линдзи
Ухажването на века (12)

12

Едва дочака времето за чай на следващия следобед. Линкълн щеше да пристигне у Сейнт Джеймс още на разсъмване, ако не беше сигурен, че ще го върнат. Търпението му се изчерпа веднага след приключването на обяда и много скоро след това той почука на вратата.

Този път трябваше просто да каже името си, за да бъде поканен и въведен в салона. Дори не успя да се възхити на елегантната обстановка и Мелиса пристигна останала без дъх, сякаш бе тичала да го посрещне. Изглеждаше възхитително с прекрасните трапчинки и брилянтната си усмивка.

Тя се спря за миг. Беше толкова красива, не ослепителна като снощи в балната си рокля, но и много далеч от образа на провинциална девойка. Днес приличаше на типична англичанка с модната си дневна рокля от кремав муселин. Фризурата й не бе толкова официална и няколкото свободно падащи край лицето й кичури му напомниха за първата им среща.

Така се беше втренчил в нея, че в първия миг не осъзна, че е дошла сама. Когато го забеляза, той дори се завъртя кръг, за да се увери, че няма никой друг.

— Не мога да повярвам, че ни оставиха насаме.

— Чичо ми ще дойде всеки момент. Той е свикнал да слиза преди мен, когато имам посетител. Съвсем е наплашил горкия иконом, за да е сигурен, че ще бъде уведомен навреме — думите и прозвучаха полушеговито — Приема отговорността си за мен прекалено сериозно.

— Тогава ще съм пълен глупак, ако не се възползвам от момента.

Очите й леко блеснаха от изненада, когато той пое ръцете й в своите и я избута встрани от отворената врата, така че да не ги види някой. И тогава я целуна. Тя не се опита да го спре. Всъщност, се разтопи в ръцете му. Беше по-хубаво, отколкото си го бе представял, опиянението, да я вкуси за първи път, да я притисне близо до себе си. Потънали в свой собствен свят, те бяха слепи и глухи за всичко наоколо.

В началото той бе колеблив от страх да не я изплаши, но това не трая дълго. Тя наистина изглеждаше изненадана, когато езика му разтвори устните й и потърси нейния. Но в желанието си да се научи тя се нагоди много бързо и бе нетърпелива да се отдаде на тази първа целувка, не по-малко от него.

Той нямаше представа, колко покашляния беше пропуснал, докато накрая те не станаха достатъчно силни, за да пробият магическия свят, който си бяха създали. Когато ги чу, той пусна Мелиса рязко, увери се, че тя няма да се свлече на земята и отстъпи няколко крачки. После се изправи в лице с високия млад мъж, който стоеше и се мръщеше до вратата.

— Трябва ли да те изхвърля от тук или момичето те е целунало и си проси боя?

Въпросът беше зададен враждебно.

Мелиса се изсмя, по-скоро искрено, отколкото нервно, и определено не на място, като се имаха предвид току-що изречените думи. Тя се обърна към Линкълн:

— Това е чичо ми Иън. И, чичо — обърна се тя към него, преди да му напомни многозначително. — Спомняш си, че съм ти споменавала за лорд Кембъри, нали?

— О, значи това е той, а? — отговори Иън. — Малко закъсня с идването си, но предполагам, че това обяснява ситуацията. И никакви целувки повече, докато баща ти не одобри господина.

Лицето на Мелиса най-сетне пламна. Линкълн бе твърде разочарован, че целувката бе прекратена, за да се чувства наистина засрамен. И като най-възрастен от тримата, той пое контрол върху ситуацията, пристъпи напред и разтърси ръката на чичо й.

— Приятно ми е, Иън.

Младият шотландец най-накрая се засмя.

— А, да, и на мен. В Лондон ли живееш, или идваш от провинцията?

— Нито едното. Бях на не повече от ден зад Мелиса по пътя за Лондон. Отне ми твърде много време докато получа достъп до тази крепост.

— Икономът не допуска всеки — обясни Мелиса на чичо си с огорчен тон — Ако знаех за това по-рано, щях да уредя нещата.

— Значи Херцогинята е възпрепятствала нещата, вместо да помогне? Е това вече е дяволски забавно, ако питате…

— Изсмей се и ще те напердаша! — прекъсна го Мелиса, строго, но си спечели още подигравки от развеселения мъж.

Беше видно, че тези чичо и племенница не се държаха само като роднини, но и като много близки приятели. При условие, че имаха само десетина години разлика във възрастта си, това не бе много учудващо.

Иън изглеждаше в средата на двайсетте, в червеникавокафявата му коса преобладаваше червеното, имаше много светлосини очи, а красивото му лице бе обсипано с лунички. Беше висок повече от шест фута, но освен по това, не приличаше изобщо на Макгрегър, който би трябвало да е негов по-голям брат. Беше споменато, че съпругата на Лаклан Макгрегър е англичанка, а този чичо със сигурност не беше.

Имаше нещо бегло познато в Иън, въпреки, че Линкълн не бе сигурен какво. Той реши, че може би го е срещал преди, него или някой, с когото си приличаха, но което и да беше вярно, случило се бе твърде отдавна или просто срещата е била твърде кратка, за да си спомни. Имаше чувството, че трябва да го познава и това бе дразнещо.

Искаше му се да опознае Йън малко по-добре, и за момента спря да се чуди. В крайна сметка щеше само да му е от полза да се разбира със семейството на Мелиса. За щастие той не очакваше проблеми в това отношение, особено след като вече бе минала срещата с баща й.

Но явно и Иън изпитваше същото странно чувство, и го сподели.

— Като че ли сме се срещали и преди.

— След като го споменаваш, — призна Линкълн — и аз си мислех същото.

— Не си ли се връщал в Шотландия поне веднъж през последните деветнадесет години?

— Нито веднъж преди последната ми визита. Бил ли си някога преди в Англия?

— Не, това е първото ми пътуване насам. Но един от братята ми е бил.

— Един? Имаш повече от един?

— Да, няколко — каза Иън и започна да се смее поради някаква причина.

Мелиса се смръщи строго на чичо си.

— Млъкни, няма да изплашиш още един мой кандидат, дори преди да е станал такъв.

— О, той несъмнено е кандидат, момичето ми, иначе нямаше да се осмели да те целуне.

— Той е прав, Мелиса. Аз официално те ухажвам. С позволението на баща ти, ако мога да добавя.

Това предизвика друго силно изчервяване от нейна страна и поредната доза смях у Иън. Линкълн нямаше намерение да бъде толкова откровен, но и не искаше да остави у нея и капка съмнение, че намеренията му са сериозни. Той щеше да се ожени за нея и се надяваше това да стане скоро. С чувствата, които тя предизвикваше в него, и които изглеждаха взаимни, не виждаше причина да отлага въпроса дълго.

— Да разбирам ли, че имаш голямо семейство? — попита Линкълн.

— Да, наистина е голямо — отговори тя.

Той се усмихна и я увери:

— Това ми харесва. Аз самият съм единствен син и ми липсваше близостта, която знам, че има в големите семейства. Снощи ти срещна единствените ми близки роднини, Мелиса.

— Леля ти и братовчедката ти бяха много мили — каза му тя — Майка ти беше някак резервирана. Започнах да се тревожа, че не ме харесва.

— Не е така, въпреки че е без значение. Трябва да знаеш, че с майка ми не сме в най-добри отношения. Това, че ме отпрати да живея с роднините й, когато бях още дете и ме остави с тях доста се отрази на чувствата ми към нея. Виждал съм я само няколко пъти от тогава.

Мелиса изглеждаше потресена, и той усети съчувствието, което струеше от нея. По дяволите, не трябваше да е толкова откровен и за това. Нямаше намерение да го пази в тайна от нея, не беше възможно. Но и бе твърде рано да го споменава.

Той опита да не му придава голямо значение, не искаше тя да го съжалява.

— Не означава много за мен след всички тези години — каза той. — Не мисли за това.

В погледа на Мелиса се четеше съмнение, но той не беше много умел в лъжите, затова добави:

— Така или иначе, не живеем заедно и тя скоро ще се върне в Шотландия.

— Ами баща ти? — поинтересува се Иън — Той как се съгласи на това?

— Той загина няколко години по-рано. Станало срутване в мината докато правел проверка.

Иън не знаеше какво да каже. Сигурно изпитваше съчувствие, но му бе неудобно да го спомене. Малко след това посещението приключи. Имаха някои ангажименти преди вечерята и театъра по-късно вечерта. Мелиса даде на Линкълн името на пиесата, в случай че реши да отиде. За края на седмицата беше планувано четиридневно събиране в провинцията и тя обеща да му осигури покана.

Линкълн напусна дома на Сейнт Джеймс с леко сърце и без да подозира, че надеждите му за бъдещето бяха на път да се срутят.