Джоана Линдзи
Ухажването на века (50)

50

Да бъдеш единствено дете можеше да ти създаде сериозни неудобства. И най-леките настинки на Мелиса бяха силно преувеличавани от родителите й. Те нямаха други деца, над които да треперят, и я принуждаваха да лежи и да се възстановява много по-дълго от необходимото. Тя се надяваше, че Линкълн няма да вземе пример от тях и няма да й се налага да търпи това в бъдеще.

Бяха й казвали неведнъж, че е непоносимо труден пациент. Това вероятно се дължеше на това, че по природа не бе толкова деликатна. Сега, когато животът й най-сетне се беше наредил или поне щеше да се нареди след сватбата, единствената й причина за недоволство се дължеше на принудителното й заточение в стаята. Може би трябваше да се ядосва от факта, че едва не умря, за да може баща й да проумее ситуацията. Но не беше. Бе прекалено щастлива, че най-сетне семейството й прие Линкълн, за да задълбава в причините. Искаше само всички да се успокоят.

Вместо това се бяха предали, елегантно и неохотно. Но тя имаше чувството, че винаги ще наблюдават Линкълн по-отблизо, отколкото беше необходимо. Вероятно той щеше да го забележи и да се почувства обиден.

Лошото й настроение не се дължеше само на принудителния й затвор, но и на други неща, които тя не осъзнаваше в своята невинност. Датата на сватбата бе определена чак за след четири седмици. Струваше й се прекалено дълъг период, когато копнееше за Линкълн с цялото си сърце и душа. Искаше да споделя леглото му, а всеки път, когато го завареше сам и опитваше да го приближи все се появяваше някой да осуети намерението й. Напоследък Крегора беше пренаселена и чувството й на безсилие се засилваше.

Колкото пъти я видеше, баща й полагаше ръка на челото й. Вече успяваше да отблъсне ръката му, но това само го караше да праща жена си, а тя нямаше как да отблъсне загрижената ръка на майка си.

Мелиса получи писмото тази сутрин. Това й даде основателно извинение да измъкне Линкълн навън. Не че имаха нужда от извинение. Но все още не им бе разрешено да остават насаме един с друг. Тя нямаше официален придружител, но ако не бяха винаги пред погледа на някого, баща й държеше да има основателна причина. Можеха да говорят на спокойствие, стига да не се опитваха да се измъкнат, за да го правят насаме.

Откри го в конюшнята. Бяха намерили и върнали жребеца му преди няколко дни, но той се държеше малко буйно, след като бе поживял на свобода. Конярите не смееха да го приближат, защото той се нахвърляше върху всеки и докато се успокои се налагаше Линкълн да се грижи за него.

Тя го наблюдава известно време преди той да я забележи. Иън трети беше в дъното на конюшнята, и наглеждаше коня си. Той й кимна, когато тя влезе, но не се приближи. Сякаш ги игнорираше нарочно. Във всеки случай, беше достатъчно далеч, за да не чуе нищо от разговора им.

Тя все още не бе издала присъствието си пред Линкълн. Наслаждаваше се твърде много, просто да стои и да го наблюдава. Беше свалил дневното си сако и ръкавите му бяха навити до лактите. От челото му се стекоха няколко капки пот и образуваха петна по бялата му ленена риза. Трябваше да си подстриже косата. Беше започнала да се къдри към раменете му.

Никога не й бе изглеждал толкова… шотландски. Баща й никога не се колебаеше да се захване с някоя задача или да изцапа ръцете си рамо до рамо с мъжете от клана. Английските лордове не правеха такива неща.

— Правил си го и преди? — отбеляза накрая тя. — Мислех, че лорд с твоето положение би оставил тези неща на конярите.

Кафявите му очи заблестяха от удоволствие, че я вижда. Твърдите му устни се извиха в нежна усмивка, докато се изправяше. Прокара голата си ръка до лакътя по лицето в опит да избърше потта, но не успя без помощта на ръкава си.

— Предпочитам жребци. Този го имам от много години — каза й той. — У дома за него се грижат няколко коняря, които са свикнали с него и обичайните му лудории, но когато те не са наоколо, задължението се пада на мен. А аз нямам нищо против. Всъщност е по-скоро успокояващо.

Тя стъпи на най-ниския стълб на отделението, в което той работеше и облегна лакти на най-високия.

— А защо предпочиташ жребци?

Той сви рамене и продължи да четка животното.

— Не съм съвсем сигурен. Предполагам, защото ми харесва налагането на волята и отстояването на това кой на кого принадлежи.

— А той уверен ли е, кой командва?

Линкълн и се усмихна.

— Харесва му да си мисли, че е той. Понякога съм сигурен, че само ме толерира. Е, какво те води в конюшнята?

— О, за малко да забравя. Получих писмо от леля ти Хенриет, в което ми пише, че майка ти се е върнала у дома в планините. Не знам защо го е изпратила на мен, а не на теб.

Промяната в него беше незабавна и прекалено очевидна. Топлината изчезна от погледа му. Устата му се превърна в отсечена линия, а изражението му се скова и той се затвори в себе си. Тонът му, когато отговори беше леден.

— Вероятно, защото знае, че не ме е грижа — предположи той.

Мелиса реши да не обръща внимание на промяната в него — за момента — и отбеляза небрежно.

— Е, предполагам, че е решила, че вече сме женени и аз бих намерила новината, че е наблизо за интересна.

— Защо?

— В случай, че искам да я посетя.

— Не искаш.

Тя прикри устните си раздразнено с ръце, което затрудни балансирането й на стълба.

— Не ми казвай, какво искам или не искам…

Той повдигна вежда.

— Да не сме на път към първата ни семейна караница, още преди да сме се оженили?

Вместо да отговори, тя мина право на въпроса.

— Да не си мислеше, че това никога няма да се случи, след като ще ми стане свекърва? Ти искаше да оставиш цялата тази горчилка зад себе си — припомни му тя. — Каза, че за това си се върнал в Шотландия.

— Не се получи. Когато я видях, нещата се усложниха. И вече няма значение, след като имам теб.

— За мен има значение.

— Защо?

— Защото тя ще е член на семейството ми — каза тя, посочвайки очевидното.

— В нейния случай, можеш да пренебрегнеш това.

— Да пренебрегна бабата на децата ми? Не мисля.

Той изглеждаше раздразнен и същевременно заинтригуван.

— Вече планираш деца?

— Определено.

— А колко имаш предвид?

Тя се разсмя, улавяйки посоката на мислите му.

— Не шестнайсет със сигурност. Три или четири ще е добре. И не сменяй темата. Майка ти ще е включена във всичките ни семейни събирания. Ако аз не я поканя, моята майка ще го направи. А тези събирания са свързани с много смях и веселие. Винаги ли ще бъдат болезнени за теб, ако и тя е включена?

Тонът му отново стана скован.

— Очевидно някои неща не могат да се предотвратят. Ще оцелея.

— Дал ли си й изобщо шанс да ти каже, че съжалява? — попита тя.

— Тя имаше достатъчно възможности напоследък.

— Така ли? Ако си бил резервиран и непреклонен, както сега, тогава не мисля.

Той въздъхна.

— Какво очакваш да направя? Да й простя, че ме е изоставила? Тя ме отпрати, Мелиса. Тя буквално ме даде на брат си да ме отгледа.

— Знае ли, как се чувстваш заради това?

— Знае, че я презирам.

— Но това е проблема, Линк. Ти изобщо не я презираш. Обичаш я толкова, колкото винаги си я обичал. Затова боли толкова много. И това е болка, която трябва да излекуваш.