Джоана Линдзи
Ухажването на века (33)

33

Отне почти половин час за цялото обяснение. Иън първи започна, но братята му добавяха по нещо от собствените си наблюдения и участие. Самата Мелиса чу малко нова информация. По-детайлен списък с нараняванията на Линкълн, които той бегло бе засегнал в разказа си, подробно разказани от тези, които ги бяха причинили.

Не пропуснаха нищо. Как са се сприятелили с него и как той се обърнал срещу тях, започвайки първия бой, както и всеки следващ. Мелиса бе леко пребледняла, когато те привършиха. Дори тя вече можеше ясно да види, защо не го искаха в семейството. Беше си направила свои собствени предположения, бе намерила свои причини за случилото се, но какво ако те бяха прави, а тя грешеше? Какво ако той наистина бе полудял през този период и можеше да се случи отново?

Мелиса си помисли това само за момент, след това се упрекна, задето изобщо и бе минало през ума. Те го познаваха само от преди. Тя го познаваше сега. Деветнадесет години бяха дошли и отминали, без подобни инциденти. Каквото и да бе предизвикало ненормалното му поведение тогава, е било изолиран случай, който бе толкова вероятно да се случи отново, колкото и тя самата да полудее. Защо чичовците й не можеха да видят това?

Тя не беше единствената, която бе изгубила част от цвета си. Дугъл също бе пребледнял, самия той чувайки по-голямата част от разказа за пръв път. По онова време той бе държан на страна, тъй като беше този, когото „защитаваха“.

— Защо никога не сте ми казали за това, когато се е случило? — попита той Иън първи.

— Защото не искахме да го съжаляваш и да се сприятелиш отново с него, след това, което ти причини. Ти си твърде добросърдечен, Дуги.

— Но той никога нищо не ми е направил.

— Той ти счупи носа — припомни му Уилям. — Кървеше като заклано прасе.

— Тогава не беше счупен, а само кървеше много. Знаете колко лесно ми кърви носа.

— Той започна боя и знаеше много добре, че не можеш да го спечелиш, след като беше много по-едър от теб.

Дугъл се приплъзна надолу в стола си и каза със смирен глас:

— Мисля, че аз го започнах.

— Друг път! — отговори Калъм. — Аз бях там, забрави ли? Чух го какво каза.

— Да, той ме обиди, но доколкото го познавам, вероятно само се е шегувал. Дори вие се смяхте, доколкото си спомням. Някой друг път и аз самият щях да се смея, но Чарли и Малкълм тъкмо се бяха пошегували за същото предния ден, за това колко жалък съм бил в бой. Щяха да ме пребият, ако се бях опитал да докажа, че грешат, но знаех, че Линк няма да ме нарани твърде зле, ако се сбия с него.

— Наричаш това кървене не твърде зле? — възрази Калъм.

— Изпускаш смисъла. Той не го започна наистина и дори не ми разкървави носа. О, радвам се, че мога да си призная най-накрая. Дълго време бях твърде засрамен, за да го спомена пред някой от вас, но после нямаше значение, след като Линк замина. Но, да, той не ми разкърви носа. Това беше мое дело — той спря, страните му се обляха с цвят преди най-накрая да си признае. — Случи се, когато се подхлъзнах и налетях отгоре му.

— Не помисли ли да го кажеш на Уилям и Калъм, преди да му се нахвърлят? — каза Адам.

— Те бяха твърде бързи и вече го биеха, но аз опитах — каза Дугъл. — Просто бяха твърде разярени и не ме чуха.

— Господи, Дуги! — каза Уилям отвратено. — Чувствах се виновен толкова дълго, задето го пребихме така лошо онзи ден, а сега ми казваш, че изобщо не е трябвало да го бия? Мисля отново да ти счупя носа.

— Причината не оневинява последвалото — напомни им Иън първи — Бих искал да кажа, че е така, но не променя факта, че Линк показа поведение, далеч отвъд нормалното, което може да се нарече само налудничаво. Той беше сериозно наранен и въпреки това се опитваше да мине през нас, за да се добере до Дуги.

— Вероятно, за да му извие врата — каза Калъм, хвърляйки гневен поглед на Дуги.

— Било е, за да се извини — каза Мелиса. — Съжалявам, знам, че казах, че няма да ви прекъсвам, но това е всичко, което Линкълн е искал. Отчаяно е искал да поправи нещата с Дуги, но никой от вас не му е позволил.

Дугъл се изчерви виновно. Чуха се няколко ругатни. Започнаха няколко спора. Преди да е станало твърде шумно, Лаклан се изправи, за да привлече вниманието им.

— Каква жалка бъркотия! — каза той, оглеждайки масата. — Той ви познава и все пак иска да се присъедини към семейството ни! Да, трябва да е луд!

— Предпазвахме един от нас, Лаклан, знаеш го — каза Адам в тяхна защита.

— Да, и уважавам това, но в този случай сте предпазвали приятел от приятел.

— Ние видяхме точно обратното. Линкълн бе предал приятелството на Дугъл, или поне така мислехме — друг гневен поглед бе предназначен за Дугъл.

Лаклан въздъхна.

— Кой е виновен и какво го е причинило, не ме засяга толкова, колкото това, което се е случило после и дали може да се случи отново. Ще изпратя бележка, за да поканя Линкълн Бърнет, за да дойде сутринта, и да чуя, какво има да каже самия той. Бих искал и ти да си тук, Иън — каза той, поглеждайки към Иън първи. — Трябва да съм сигурен, че няма да чуя нещо, което да бъде оспорено по-късно. Помисли ли си изобщо някой от вас да попита момчето, защо е бил толкова решен да се добере до брат ви?

— Той вече бе запалил огъня — заяви Джони. — Никога през живота си не съм виждал някого толкова ядосан. Доста трудно е да разговаряш с някой, който те налага с изпотрошените си юмруци.

Лаклан отново въздъхна.

— Предполагам, че е така.