Синтия Виктор
Вълшебната кутия (37)

Епилог

Десет месеца по-късно

— Можете да си оставите тук горните дрехи. — Елизабет пусна блейзера си на пейката край входната врата и тръгна към кухнята. Ще взема малко сирене и нещо друго за хапване. Питър, ще налееш ли вино?

Младият мъж свали коженото си яке и кимна. Погледна към гостите.

— Червено или бяло?

— Червено, ако има — отговори Джоуи. — А ти?

— За мен също — отвърна Гари.

Питър последва Елизабет в кухнята, за да вземе виното.

— В колко часа летите? — провикна се през рамо той.

— В осем сутринта — отговори Джоуи. — Излишно е да казвам, че още не сме си приготвили багажа.

— Не, че трябва да вземаме много неща, нали, скъпа? — попита лукаво Гари. — Заминаваме само за две седмици. Нали така?

На лицето на Джоуи се появи ангелска усмивка.

— Естествено. Но ще видиш, че Монтана ще ти хареса много, точно както те уверих. И изобщо няма да искаш да се върнеш в Ню Йорк. Така че по-добре да вземем всичко още сега.

Елизабет се появи от кухнята с табла, натежала от няколко вида сирене, бисквитки и плодове.

— Джоуи може да бъде изключително убедителна, Гари. Щом казва, че двамата ще се установите в Монтана, нещо ми говори, че точно така и ще стане.

Маккълоу въздъхна.

— Точно от това се страхувам и аз.

Джоуи се засмя.

— Обещавам, няма да се налага да правиш нищо против волята си. — След това стана вече по-сериозна. — Но съм дала на Лайза дума, че ще отидем на партито на дванайсети във връзка със завръщането й у дома.

Питър влезе в дневната с бутилка вино в едната ръка и с четири винени чаши, които бе хванал обратно за столчетата с другата.

— Не можете ли да запазите един апартамент тук, за да можете да отивате и да се връщате безпроблемно?

— Опитваме всички възможности — отвърна Джоуи, — но не можем да решим нищо, преди Гари да е видял Монтана.

Елизабет се настани на дивана. Той бе един от многото мебели, които бе донесла в апартамента на Питър след сватбата им преди шест месеца. Това бе направило промяната по-лесна. Разбираше много добре чувствата на Гари във връзка с евентуалното напускане на града; на нея самата й бе доста трудно да остави своя апартамент и да се премести да живее само няколко преки по-нататък. В крайна сметка обаче това решение се бе оказало чудесно. Сега апартаментът бе смесица от вещите и на двамата. И освен това — помисли си младата жена, — от личностите на двамата. Каквото и да решаха да правят Гари и сестра й, в крайна сметка щеше да се окаже чудесно за тях.

Последните няколко месеца с Питър бяха почти безупречни и тяхното щастие се помрачаваше единствено от тъжния контраст между нейния нов живот и новия живот на баща й.

В началото, когато Джак бе изпратен в затвора, Елизабет бе страняла от него, изпълнена с гняв и горчивина. Но с времето бе започнала да изпитва към баща си единствено съжаление. Той четеше по цял ден в килията си и бе заявил, че най-после имал време да изучава правото и да размишлява върху него така, както му се искало. Бе блед и слаб, а раменете му бяха увиснали под тежестта на собствената му самоомраза. Блясъкът бе изчезнал от косите му, искриците — от очите. Беше почти покорен, когато му ходеха на посещение, благодарен за компанията им. Той просто прекарваше времето, което го делеше от… Елизабет не искаше да мисли повече по този въпрос. Дори ако доживееше до момента, когато щяха да имат възможност да изискат пускането му под гаранция, щеше да бъде много стар.

Той като че ли се оживяваше единствено, когато обсъждаше въпроси на адвокатската фирма с Елизабет. Тя бе поела поста му на управителен директор на „Рос, Дженингс“. В началото бе приела с неохота, тъй като смяташе, че трябва да заработи самостоятелно. Но скоро си даде сметка, че не беше задължително нещата да си останат същите. Малко по малко започна да прави промени, отказваше да приема случаите, които преценяваше като отблъскващи; сега вече си даваше сметка как баща й се бе съгласявал да защитава казуси, за които бе чувствал със сърцето си, че са осъдителни в морално отношение. Направи промени в персонала и създаде една по-интимна атмосфера. Джак винаги бе окуражавал съперничеството между адвокатите, за да ги накара да дават най-доброто от себе си в работата. Младата жена предпочиташе да окуражава екипния принцип. Фирмата все още не бе там, където й се искаше да я види, но посоката, в която се бе насочила, определено й допадаше.

Въпреки това, многократно през деня нещо й напомняше за баща й. Неговото присъствие беше навсякъде — във всяка стая, в коридорите, на всяка среща. Често я обземаше смазваща тъга. Джоуи се чувстваше по същия начин и двете бяха щастливи, че се разбират една с друга и че могат взаимно да потърсят утеха и морална подкрепа, колкото и необичайно да им се струваше това в началото.

Днес всъщност бяха посетили за първи път заедно баща си, съпроводени от Питър и Гари. Елизабет виждаше, че Гари се чувства безкрайно неудобно в това положение, но той сам усещаше, че трябва да дойде. Джоуи искаше да бъде до нея, когато каже на Джак, че двамата мислят да се оженят през есента. Джак бе достатъчно умен да не се преструва, че нещата между него и Гари са нормални. Той изказа поздравленията си и смени темата на разговор.

— О, между другото. — Гласът на Джоуи прекъсна размислите на Елизабет. — Утре ще изпратя някои книжа в офиса ти. Просто останки от делото на Лайза и някои други дреболии.

— Благодаря. — Елизабет взе чепка грозде и заговори замислено. — Като си заминеш, в Ню Йорк ще стане много тихо и спокойно. — Усмихна се. — Ще се живее по-лесно, но и по-скучно.

— Не се захващай отново с мен — отвърна сестра й. — Знаеш ли, имам право да избера каквато аз реша рокля за теб като моя шаферка.

— Чакай малко — прекъсна я Гари. — Какво стана с вечерята в тесен кръг в уютен ресторант? Доколкото бях разбрал, на венчавката щяхме да присъстваме само трима човека и половина.

— Точно така — отговори Джоуи, — но това не пречи да имаме нужда от шаферка за церемонията и аз да мога да я облека както ми харесва. Право на булката.

— Няма да го направиш! — възкликна ужасено Елизабет.

Сестра й затвори очи и започна да си представя.

— Широка виолетова пола с обръчи. Да, и може би някоя хубава, голяма пандела от тафта на главата.

Питър се разсмя.

— Бих дал всичко за такава гледка.

— Не се настройвай предварително — отвърна с усмивка Елизабет. — Не е изключено поканените на сватбата да се разболеят от грип в последната минута.

Гари пресуши чашата си.

— Неприятно ми е да прекъсвам планирането, но трябва да тръгваме. Готова ли си?

— Да. — Джоуи се приближи до скамейката, за да си вземе якето. — Ще ви се обадя, когато се приберем у дома в Монтана. — Поколеба се. — От толкова време не съм била там, като че ли вече не върви да го наричам така.

— Абсолютно съм съгласен — възкликна окуражаващо Гари. — Ню Йорк… той звучи повече като твой дом, нали?

Елизабет се изправи и отиде да прегърне сестра си.

— Не изчезвай, а?

Джоуи я целуна по бузата и я прегърна силно.

— Никога вече.

Елизабет се отдръпна и я погледна право в очите. А когато заговори, гласът й бе малко по-силен от шепот.

— Благодаря ти за всичко. Благодаря, че се върна, макар в началото да не беше заради мен. Благодаря ти за всичко, което направи. Благодаря ти, че ни позволи да бъдем отново сестри.

Сълзите в очите на Джоуи я шокираха.

— Божичко — възкликна тя. — Не исках да те разплаквам. Не очаквах и аз да се разплача.

Джоуи побърза да избърше очи.

— Но го постигна. Щастлива ли си сега?

Сестра й се усмихна.

— Да.

Джоуи отвърна на усмивката й.

— Добре. А сега да излизам оттук.

Посегна към дръжката на вратата, но в последния миг спря и се обърна към Елизабет.

— Обичам те — промълви тя.

Елизабет я съзерцава известно време безмълвно.

— Аз също те обичам.

Джоуи излезе, без да погледне назад. Гари прегърна Елизабет и се ръкува с Питър.

— До скоро виждане — рече той.

— До скоро — отвърна Питър. — Приятно пътуване.

Гари кимна и затвори вратата след себе си. Елизабет се приближи до Питър и го прегърна през кръста. Той постави нежно длан върху бузата й.

— Добре ли си?

— Разбира се. — Вдигна усмихнато очи към него. — Просто… е, просто преди всъщност никога не съм имала сестра.