Синтия Виктор
Вълшебната кутия (15)

Четиринадесета глава

— Бабата на татко от Торънс Фолс ли е била?

Джош Мартин стисна здраво химикалката в очакване отговора на майка си.

Лайза вдигна поглед от подгъва, който шиеше, и се усмихна на сина си, зяпнал я с отворена уста. Още от бебе той придобиваше едно и също изражение всеки път, когато се концентрираше силно върху нещо. Тази седмица им бяха дали за домашно да направят родословно дърво и тя с изненада откри до каква степен задачата бе пленила вниманието му.

Всъщност не би трябвало да се изненадвам — помисли си с гордост. Малко бяха нещата, които не интересуваха сина й. Както впрочем и дъщеря й. Децата й бяха пораснали и станали изключително умни и невероятно възпитани. И преливаха от интерес към всичко около себе си.

Само ако можехме да пообиколим заедно Съединените щати и да им покажа Гранд Каньон или Статуята на Свободата. Има толкова много интересни места за гледане — помисли си тъжно тя. Но побърза да прикрие тъгата си с щастлива усмивка и да даде на Джош отговора, който търсеше.

— Прабаба ти е била от Мейн. Дошла е в Монтана по време на икономическата депресия, за да преподава в училище, и тогава срещнала прадядо ти.

— По какво е преподавала? — попита той, след като записа отговора й върху бележника, който държеше.

— Хмм! — Лайза се замисли върху въпроса му. — Не съм съвсем сигурна. — Сведе отново очи към подгъва. — Вероятно е преподавала по всичко. Мисля, че по онова време в такива малки градове като Торънс Фолс всеки учител е преподавал почти по всички предмети.

— А твоите баби и дядовци?

Лайза смръщи леко чело.

— Те са живели в района на Сиатъл, скъпи.

— Майка ти и баща ти също ли?

— Да, скъпи, всички живеехме в Сиатъл.

Едва чу отговора на майка си, толкова тихо говореше тя. Погледна я с любопитство.

— Защо тогава не отидем да видим дали имаме роднини там?

Лайза се взираше съсредоточено в шева си.

— Тъй като и двамата ми родители са били единствени деца и след тяхната смърт не е останал никой.

— Все трябва да има някой — настоя упорито той.

Лайза довърши шева, направи малко възелче и отряза излишния черен конец. Сгъна прилежно полата и се изправи.

— Само аз — отвърна тя и внезапно излезе от дневната.

Докато прибираше шаха, пръснат насред килима, забеляза, че синът й я бе последвал.

— Не го приемам — рече той. — Все трябва да е останал някой друг от семейството ти. Някой братовчед. Или леля. — Поклати непреклонно глава. — Искам да кажа, всички си имат някой. Много странно е да нямаш никого.

Лайза обърна встрани лице; усещаше, че бузите й пламват.

— Скъпи, някои хора имат големи семейства, а други — малки. Това е напълно нормално.

— В нашето семейство няма нищо нормално. Все едно, че имаме половин семейство. Като къща, където хората живеят само в половината стаи. — Пъхна ръце в джобовете си, сякаш се смущаваше от това, което се готвеше да попита. — Искам да кажа, мамо, че ти никога не напускаш Торънс Фолс. Как тогава ще знаеш дали имаш роднини? Единственото, което знаеш, е за някакъв втори братовчед, който живеел в Мисула.

Майка му въздъхна дълбоко.

— Джош, миличък, такова ми е семейството ми. Не мога да създам хора по твоя поръчка. Понякога нещата просто са такива, каквито са.

Джош се отдръпна, отвратен.

— Казвам ти, мамо, това е странно. — Прокара последната дума през устата си, сякаш се наслаждаваше на непривичността й. Внезапно спря и се обърна отново към нея. — Какво ще кажеш да отидем в Сиатъл след приключването на училище? Всички. Можем да отидем там с колата през отпуската на татко.

— Ще видим — отговори Лайза; нямаше търпение да сложи край на този разговор.

— Което означава „не“ — произнесе с досада Джош. — Ние никога не ходим никъде. Всички деца от моя клас са обходили на длъж и на шир страната. Миналата година семейство Маккензи ходиха чак до Италия? Само семейство Мартин не мърдат. Просто всеки ден си тъпчат из Торънс Фолс. Боже мой, мамо, почти не съм срещал човек, когото да не познавам още откакто съм се родил. Направо е патетично!

— Съжалявам, че съм толкова патетична майка — отвърна ядосано Лайза. — Може би ти ще бъдеш по-добър родител.

По лицето му разбра, че гневът й го бе объркал. Тъй като не знаеше какво да каже, тя побърза да излезе.

Влезе в стаята на дъщеря си и окачи в стенния гардероб полата, която току-що бе подшила. Намръщи се при вида на внушителното количество дрехи, което Карън бе натъпкала на сравнително малко пространство. Докато Джош бе наследил собственото й чувство за ред, дъщеря й бе възприела бащината си неспособност да подрежда.

— Това поддържа творческия ми дух — отвръщаше неизменно тя и по този начин отразяваше съвсем точно чувствата на баща си всеки път, когато майка й опиташе да я накара да се заеме с нещо, което поне мъничко да напомня чистене или подреждане.

А Карън наистина имаше творчески дух, слава на Бога. Ентусиазираните й изповеди във връзка с последните й проекти неизменно правеха Лайза щастлива. Също като нея самата, тя пееше добре и развиваше този си талант в училищния хор още от трети клас. Сега пък участваше в пиесата, която осмокласниците подготвяха за края на годината. Колко вълнуващо е да имаш нормални, бодри деца — помисли си Лайза. Приближи се до тоалетката на дъщеря си. Докато се оглеждаше критично в огледалото, започна да размишлява върху разговора си с Джош и се запита, дали щяха да останат такива и в бъдеще.

От огледалото я гледаше една съвсем разумна жена на средна възраст. Дори привлекателна — помисли без капчица тщеславие тя. А и защо отражението й да не й се стори привлекателно, запита се тя, след като затвори внимателно вратата, да не би Джош да я изненада. То нямаше нищо общо с нея. Добре поддържаната жена насреща й бе изфабрикуван продукт, не по-истински от семейните истории, които бе разказала току-що на сина си.

Джош и Карън нямаха представа коя бе всъщност Лайза. Нито съпругът й, Хал. Всъщност даже тя самата вече не бе сигурна, че знае коя е.

О, много добре знаеш — смъмри се наум тя. — Ти си тази, дето лъже всички, които обича.

Спомни си отново нощта, в която приятелката й Джоуи се върна от погребението на своята майка в Ню Йорк. Мъката й беше толкова проста, толкова открита. Очевидно я бе обожавала.

О, Боже — помисли си тя и притисна длан към гърдите си, натежали от тъга, — колко хубаво би било да имаш майка, която да обичаш, братя и сестри, с които да разговаряш, да споделяш своите проблеми и радости. Не можеше да понесе тази мъка…

— Колко дълго още ще успееш да поддържаш тази лъжа? — прошепна към празната стая тя.

 

 

„Скъпа Констънс Тръгл,

Понякога ми се струва, че съпругът ми просто не ме разбира. Снощи го помолих да излезем и да купим мляко, а няколко часа по-късно той се върна с два стека «Хайнекен», кутия чипс и с майка си. Казах му, че все едно живея с петгодишно хлапе, в отговор, на което той включи телевизора и започна да гледа бейзбол. От бирата и чипса не остана и следа, но майка му като че ли се настани у нас за вечни времена. Какво да правя?“

Джоуи се взира известно време в писмото, а след това го захвърли в купчината пред себе си. Тук имаше толкова много проблеми, толкова болни, нещастни или лишени от обич хора, които искаха просто малко близост. Дори в най-глупавите писма се съдържаше зърно от истинска мъка. Взе от друг плик; тънката му синя хартия показваше, че го изпращаше чужденец, и започна да го отваря. Забеляза по-тъмносини петна и тогава осъзна, че това всъщност бяха собствените й сълзи.

Откакто бе умряла майка й почти всичко я подтикваше към плач: бебето на Корнилия, което преди две седмици направи първите си крачки; наблюдаването на залеза; даже рекламната картичка на Холмарк… както се чувстваше добре, изведнъж започваше да плаче. Снощи й се обади Мариан Улфсън, най-старата й приятелка. От много отдавна не бяха говорили, а когато затвори телефона усети, че изгаря от желание да набере номера на Моли. Познай какво ми каза Мариан, почти се чуваше как я пита тя. И тогава се сети, че майка й вече не можеше да я изслуша.

Бутна безжизнено купчината пликове. Преди й беше толкова лесно да отговаря на тези хора. Прави това, не прави онова. Беше й забавно. А сега й се струваше неприятно, тежко задължение. Всъщност, всичко й се струваше тежко задължение.

— Искам си мама.

Произнесе думите с тънко гласче, пародия на детството. Онова, което чувстваше обаче съвсем не беше смешно. То бе истинско, дълбоко и инфантилно, сякаш беше действително малко момиченце.

Звънът на телефона я сепна. За част от секундата помисли, че може да е Моли, вълшебен отговор на силната й нужда да я чуе. Отърси се и грабна телефона.

— Джоана…

Позна гласа на баща си, преди да се бе изгубил в ридания. Бъди мила — помисли си тя, убедена, че плачът бе резултат най-вече на прекомерната консумация на алкохол.

— Татко — промълви тя, — как си?

— Аз съм без значение — отговори той. — Става дума за сестра ти.

— Какво е станало с Елизабет?

Чу как Джак си издуха носа и го изчака да се овладее.

— Заминала е. Избягала е, някъде, където полицията не може да я намери. Трябва да дойдеш тук и да ми помогнеш в тази работа.

Нещо в главата й започна да пулсира.

— Татко, не знам какво мога да направя. Искам да кажа, сигурна съм, че Елизабет знае какво върши…

Опитваше се да говори уверено, но усети, как цялото й същество натежава от страх. Какво, по дяволите, си бе мислила сестра й?

— Джоуи, не можеш просто така да ме оставиш сам в това!

Вместо да я изпълни със симпатия, бурната реакция на баща й я ядоса. Работи за мен. Грижи се за мен. Мен, мен, мен. Всичко й беше познато до болка.

— Татко — рече тя, — не мога да напусна Монтана просто така. Имам своите отговорности. Имам своя живот.

— Сестра ти щеше да иска да дойдеш тук. Знам, че щеше да го иска.

Баща й се държеше като опърничаво дете и това я вбеси още повече. Да, ако беше станало както искаше Елизабет, Джоуи никога нямаше да напусне Ню Йорк. Щеше да остане под ботуша на своя баща до края на живота си. Пионката на Джак, благодарение, на чиито усилия той се носи блажено във въздуха, докато нейният собствен живот отлита. Точно така бе постъпила сестра й и щеше да накара и нея самата да го направи. Тя обаче пък бе избягала точно от това и сега нямаше намерение да се връща доброволно, каквото и да бе извършила така внезапно Елизабет.

— Татко — отвърна тя, като подбираше внимателно думите си. — Сигурна съм, че Елизабет ще се върне. Тя е разумна жена… адвокатка, за Бога. Всичко ще се нареди, само изчакай един-два дена.

Наистина ли ще се нареди? — запита се тя. Това не бе изобщо в характера на сестра й. Добрата. Златното момиче. Нима беше подценила сериозността на положението?

Наложи се да престане с този ред на мисли. В противен случай щеше да навлече отново ярема, срещу който се бе съпротивлявала цял живот. Не можеше да се върне. Не можеше да отстъпи пред баща си. Беше го правила преди и последствията се бяха оказали убийствени. Всичко с Елизабет щеше се оправи. Трябваше да се оправи.

Внезапно чу ясно думите й при последния им телефонен разговор: Обещай, че ще се грижиш за татко, ако ме няма край него. Обещай ми.

Джоуи изпъшка. Дяволите да я вземат.

— Моля те, Джоуи. Имам нужда от теб. Ела тук.

Думите му я разкъсваха, но си наложи да не омеква.

— Ще ти се обадя утре, татко, за да се уверя, че всичко е наред. Честно, всичко ще бъде наред. Обещавам.

Затвори телефона, за да не му даде възможност да каже още нещо. О, Елизабет — помисли си тя, — къде отиде, какво направи? Трябваше да минат няколко часа, докато заспи, после се събуди внезапно малко след три и половина. Все още трепереше, когато се замисли над съня, който я бе събудил. Беше видяла сестра си да бяга по някакво тъмно шосе, право срещу носещата се насреща й кола. Спри! — бе изкрещяла Джоуи, но така и не бе успяла да издаде нито звук. Нямаше как да възпре Елизабет, която всеки момент щеше да се озове под гумите на автомобила.

— О, Боже! — изпъшка тя в притихналата спалня.

Когато най-сетне успя да заспи отново, наближаваше шест, а само час по-късно на вратата се позвъни.

Погледна будилника, все още неуспяла да отвори напълно очи. Кой пък идваше сега толкова рано сутринта, учуди се тя, като стана от леглото и се загърна в хавлиената си роба. Отиде в предната част на къщата и погледна през прозореца на дневната.

— Аз съм.

Нямаше как да сбърка гласа на Лайза Мартин.

Джоуи отвори вратата.

— Съжалявам, че те събудих — заяви Лайза, след като влезе и я целуна по бузата.

— Хей, приятно ми е да те видя, по което и да е време — отвърна младата жена.

Изгледа приятелката си с любопитство. Тя от своя страна тръгна към кухнята и седна пред масата. Както винаги Лайза беше безупречно спретната; тъмнорусите й коси бяха опънати назад и задържани с шнола от черупка на костенурка, а гримът — безупречно поставен в най-малки подробности до молива за устни. Изражението й обаче бе непривично сериозно.

Гледаше непрекъснато ръцете си, сякаш пръстите й криеха някаква тайна, която трябваше да научи на всяка цена. Невероятната й енергия като че ли се бе изчерпала, движенията й бяха по-тромави от обикновено, очите й бяха изгубили блясъка си под почернените със спирала мигли.

— Какво има? — попита Джоуи и седна до нея.

Наблюдаваше я внимателно в очакване да й каже нещо. Лайза и Корнилия бяха дошли в нощта след завръщането й от Ню Йорк, за да й помогнат в този тежък момент. И действително й бе станало по-добре при мисълта, че приятелките й бяха до нея.

Срещна погледа на Лайза и й се усмихна окуражаващо, но на нея очевидно все още й беше трудно да проговори. Погледна отново към часовника, но сега вече онова, което видя, превърна симпатията й в тревога.

— Лайза, какво има? Какво се е случило?

— Аз не съм Лайза.

Джоуи зяпна насреща й.

— Какво искаш да кажеш?

— Джоуи… — подхвана Лайза, но не довърши мисълта си.

Трябваше да мине още една минута, докато събере смелост да започне отново, но младата жена чакаше търпеливо.

— Джоуи, искам да се предам на полицията.

— И за какво ужасно престъпление? — попита Джоуи.

Всичко това й се струваше толкова нелепо; всеки момент щеше да избухне в смях.

Лайза прехапа устна, като очевидно опитваше да сдържи сълзите си.

— Търсят ме за убийство.

По лицето й се изписа шок, който бързо се замени със съчувствие.

— И кого точно те обвиняват, че си убила?

Придърпа стола си по-близо към масата и потърка несъзнателно чело, сякаш имаше главоболие.

— Името Алис Лин Картър говори ли ти нещо?

Сега Лайза я наблюдаваше съсредоточено.

Приятелката й се замисли. В това име имаше нещо познато, но не можеше да се досети точно какво. Най-накрая поклати глава.

— А шестимата от Пийкскил?

Джоуи се отдръпна назад на стола си. Беше се занимавала в класа по политически науки в Браун и веднага разбра за коя група й говореше Лайза.

— Да не искаш да кажеш, че си от хората, замесени във въпросния банков обир преди толкова години? Когато застреляли охраната на банката?

Приятелката й изпусна бавно въздуха от дробовете си.

— Точно това искам да кажа. И не мога да живея повече с това. Трябва да сложа ред в живота си.

— О, оттогава сигурно са минали трийсет години — възкликна Джоуи.

Лайза извади кърпичка от дамската си чанта и попи влагата около очите си.

— Двайсет и девет години, пет месеца и три дена — отвърна горчиво тя.

— Но кой ли ги брои — довърши вместо нея Джоуи.

В отговор приятелката й се усмихна тъжно.

— Съжалявам, че злоупотребявам с приятелските ти чувства, но имам нужда от твоята помощ. Всъщност — от помощта на баща ти.

Тези думи й напомниха за снощното обаждане. Да, банковият обир бе станал в Ню Йорк и Лайза имаше нужда от нюйоркски адвокат. Но защо Джак Рос? Точно сега баща й не можеше да перфорира трамваен билет. О, не — осъзна внезапно тя, като се сети онова, което й бе казал. Лайза се нуждаеше всъщност от Елизабет, но един Господ знаеше къде се намираше тя сега. Или — обади се някакво гласче в нея, — дали изобщо някога щеше да се върне у дома.

Тя ще се оправи — рече си Джоуи и изви встрани поглед; не искаше приятелката й да види мъката в очите й. — Тя е умна, изобретателна и…

Тревогата, която заплашваше да я разкъса, не позволи на мозъка й да продължи по-нататък.

Сега трябва да мисля за Лайза — рече си тя и си наложи да насочи внимание върху историята, която й бе разказала току-що. Бяха й необходими само няколко секунди, за да стигне до единственото възможно заключение.

— Страхувам се, че онова, което ти е нужно в момента, не е баща ми; необходима съм ти аз. Ще отидем заедно в Ню Йорк, за да се справим с този проблем.

Постави ръка върху дланта на Лайза и й се усмихна окуражаващо. Вътре в себе си обаче крещеше: Върви по дяволите, Елизабет. И ти, татко. Ето, че още веднъж печелите вие, а губя аз. Както обикновено те щяха да получат точно това, което искат.