Синтия Виктор
Вълшебната кутия (31)

Тридесета глава

Щом наближи ъгъла, Елизабет се наведе, като се престори, че си завързва връзките на ботите. От това положение можеше да надникне от другата страна на ъгъла и да види портиера. Той стоеше пред жилищния блок на родителите й, като се поклащаше напред-назад на пети, стиснал длани пред тялото. Позна го; беше същият възрастен човек на име Джими, който работеше тук вече повече от десет години. Той вероятно също щеше да я познае, въпреки промените във външността й.

Трябваше да намери подходяща възможност да се плъзне незабелязано край него. Входът беше на около пет метра от мястото, където стоеше в момента; от нея се искаше само да изчака да се представи сгоден случай, за да изтича вътре.

Не се наложи да чака дълго. От сградата се показа човек. Той каза нещо на Джими и портиерът излезе на улицата, за да спре такси. И двамата бяха с гръб към нея. Елизабет се изправи и спринтира към блока, а после, без да се огледа назад, отвори рязко вратата към стълбището и хукна нагоре. Не чу нито стъпки зад себе си, нито викове, докато вземаше стъпалата две по две.

Намали темпото. Най-сетне видя табелката за единайсетия етаж. Отвори вратата и тръгна по празната междуетажна площадка, като бъркаше в джоба на дънките за ключа.

С трепереща ръка опита да го пъхне в ключалката на апартамента на своите родители. Огледа се; не се виждаше никой. Едва след няколко неуспешни опита успя да отключи и да влезе вътре. Затвори веднага и включи осветлението. Облегна се на стената с бясно тупкащо сърце и изчака, докато дишането й се поуспокои.

Въпреки яркото слънце навън, вътре беше полутъмно; очевидно пердетата по прозорците на всички стаи около вестибюла бяха спуснати.

— Ехо? — провикна се неуверено тя.

Никакъв отговор. Добре. Не беше и очаквала да види някой тук, но нямаше да бъде никак приятно да бъде изненадана.

Тръгна по коридора, като хвърляше поглед към стаите; не знаеше откъде да започне.

Чувстваше се странно: от една страна знаеше, че не трябва да бъде в апартамента, а от друга — всичко в дома на нейното детство й се струваше непознато. Струваше й се, че не бе стъпвала тук от месеци, дори от години. Сякаш самият апартамент също бе остарял. Не беше мръсен, но някак си изглеждаше овехтял, занемарен. Всичко се бе случило изненадващо бързо. Явно сега, след като майка й вече я нямаше, чистенето и поддържането бяха сведени до минимум. Заизкачва стълбите, решила да започне от спалнята на родителите си. Плъзна длан по перилото; формата и гладкостта на дървото й се сториха до болка познати.

Теоретично бе дошла, за да потърси скиците, които Моли бе направила за Денис Фоули. Надяваше се обаче да открие нещо повече… не можеше да каже точно какво.

Кент бе установил, че в деня на убийството на майка й бездомникът от списъка на Джоуи, някой си Кристофър Лайли, бил в болницата „Сейнт Винсънт“, където лежал с две счупени ребра и счупен нос в резултат на улично сбиване. Бяха научили, че Моли съвсем не бе първата атакувана от него особа; мнозина други били подали оплаквания в полицията, довели до арестуването му. Рано или късно обаче той неизменно се озовавал отново в същия квартал. Елизабет нямаше представа какви са били обстоятелствата около последното сбиване. Знаеше само, че повече не можеше да гледа на него като на заподозрян в убийството на майка й.

Оставаше Рийда Матайъс. Тя всъщност бе играла по един и същ сценарий, като бе унищожавала семействата на някой от съдружниците на три адвокатски фирми. След като бе разказала истината на Кент, на него не му бе трябвало много време, за да свърже нещата. Той откри местата, където бе работила и имената на управляващите съдружници, които се бяха развели по това време. Бе успял да разбере кой е теглил големи суми от банковите си сметки, вероятно за да уреди развода и да направи щастлива приятелката си Рийда. Елизабет бе учудена както от неговата находчивост, така и от лекотата, с която сглоби пъзела.

По всичко личеше, че Джак Рос действително бе следващата жертва на Рийда. Той отговаряше на всички условия. Елизабет се чудеше защо тази жена имаше такъв зъб на адвокатите. Но когато откри, че баща й е бил барман, всичко й се изясни. Очевидно имаше непоносимост към адвокатите и донжуаните или съчетанието между двете. В заключение реши, че отговорът трябваше да се търси не от нея, а от психиатър.

Макар подозренията й, че Рийда е обикаляла край Джак като паяк край муха, да се бяха оказали верни, тя имаше стабилно алиби. В деня на убийството Рийда бе през целия ден в съда, а вечерта бе прекарала в ресторант с група адвокати. Очевидно каквито и злини да бе сторила, смъртта на Моли не бе сред тях. Въпреки това при първа възможност Елизабет щеше да я махне от фирмата.

Върна Ниемън, съперничката на Моли в областта на рисуването на театрални костюми, беше по-проблематична. Елизабет се бе срещнала с нея под предлог, че пише статия за театралните костюми и се надява след това да я продаде на някое списание. Върна се бе държала мило и с желание да помогне, но й се бе сторила някак си напрегната. Може би това обясняваше и бурната й реакция при загубата на предложенията за работа, спечелени от Моли. Тя определено бе нервна натура и не беше трудно човек да си представи как изпуска юздите. Доста по-невероятно изглеждаше, че може да убие някого, но Елизабет отдавна се бе научила да не съди за другите по външността им. Част от най-ужасните престъпления бяха извършвани именно от хора с ангелски вид.

По време на „интервюто“ бе станало дума за професионалните изяви на Върна през последните няколко седмици. Елизабет я помоли да опише един типичен ден. И избра уж случайно датата, когато бе убита майка й. На Ниемън подобна молба й се стори странна, но все пак взе бележника си и отвори на съответната дата. След това каза, че през въпросния ден рисувала в продължение на няколко часа в ателието си. За това обаче нямаше доказателство. Елизабет си тръгна, без да е научила почти нищо повече от онова, което знаеше и при идването си.

Всичко това нямаше да доведе доникъде. Можеше само да се моли сега да открие в апартамента нещо, което да й бъде в помощ — някоя дреболия, оставена от майка й, способна да й проговори по начин, който полицията не е била в състояние да разбере.

Влезе в спалнята на своите родители и гърдите й се стегнаха, когато усети лекото ухание от парфюма на майка си; то все още се носеше из въздуха. Отвори едно по едно чекмеджетата на тоалетката и огледа съдържанието им, като внимаваше да не отмести нещо. Беше мъчително да гледа пуловерите и чорапогащниците на Моли, които като че ли все още бяха част от нечий живот. Очевидно баща й не бе предприел нищо, за да се отърве от вещите на Моли. Доколкото виждаше, всичко си стоеше по местата, както в чекмеджетата, така и на повърхността на тоалетката.

Следващата цел бе стенният гардероб на майка й. Прегледа джобовете на всички дрехи с надеждата да открие някаква бележчица или списък, който би могъл да й бъде от помощ. Отвори един по един несесерите й, подредени прилежно върху най-горния рафт и в онзи, който бе използвала най-често, откри гримовете, чековата книжка и портфейла на Моли; в другите имаше само фиби, шноли, химикалки, квитанции и други подобни дреболии. Претърси сред шапките и обувките, ръкавиците и шаловете. Коленичи и надникна под леглото, но не се изненада, когато видя само прах. Ако в тази стая бе имало нещо интересно, полицията несъмнено вече го бе отнесла.

Обезкуражена, слезе на долния етаж; щеше да се върне горе по-късно, за да огледа своята стая и стаята на Джоуи като последно средство. Първо искаше да прегледа другото лично място на майка си в апартамента, така наречената стая за шиене. Мястото, където бе видяла за последен път Моли жива и където й се бе накрещяла, преди да излети навън вбесена.

Натежала от мисли за собствената си вина, младата жена заоглежда полиците с книги, като вадеше наслуки ту един, ту друг том и го разлистваше с отчаяната надежда измежду страниците да изпадне нещо, което да отговори на всичките й въпроси. Щяха да бъдат нужни часове, за да огледа всички книги, а и се съмняваше, че това щеше да доведе до някакъв резултат. Малко вероятно бе майка й да бе скрила скиците в книга. Да не би да се надяваш да откриеш в някое копие на Шекспир или Ъпдайк бележка от рода на: „Уби ме този и този“? — помисли си цинично Елизабет.

Обърна се към бюрото в ъгъла. В чекмеджетата имаше предложения за работа, квитанции от покупката на различни материали за рисуване, благодарствени или препоръчителни писма от клиенти, снимки на Моли с този или онзи изпълнител, продуцент или режисьор на театрални и оперни премиери, използвали рисувани от нея костюми. Видя и една папка с надпис „Къщата“, дебела седем-осем сантиметра; в нея се намираха сметките и квитанциите от всички покупки на мебели и строително декоративни работи, извършвани в апартамента от 1975 година насам.

В друга, тънка папка без надпис се натъкна на два листа хартия за рисуване. Върху единия пишеше: „Елизабет, 6 години“.

А върху другата: „Джоуи, 4 години“.

Моли бе запазила по една от детинските рисунки на двете си дъщери. Тази на Елизабет вероятно беше на къща, която изглеждаше съвсем малка до огромното разлистено дърво. Джоуи пък бе нарисувала кон и ездач; конят бе пурпурен на звезди, докато ездачът почти не приличаше на човешко същество, с дебели червени устни и дълги, руси, навити като спирала коси.

Фактът, че майка й бе запазила тези рисунки, трогна младата жена. Взира се още известно време в тях, в поизбелелите им, някога ярки, цветове.

Върна листовете на мястото им. В последното чекмедже откри препълнени със скици папки, а надписите им показваха датата и името на продукцията. Върху най-дебелите от тях пишеше: „Идеи“ или „Изследване“. Докато ги прелистваше я заляха спомени за продукциите, за които бе работила Моли, за часовете, които бе отдала на костюмите, за многократните ходения в театрите, за провежданите по телефона „съвещания“, за трескавото рисуване в ранния стадий на работата върху всяко, попаднало й под ръка, парче хартия.

Истинската сила на въображението на Моли обаче се виждаше в папката с надпис „Идеи“. Младата жена прелистваше като хипнотизирана страница след страница и се възхищаваше на разнообразието от поли и шапки, рокли и ръкавици, всички украсени с невероятна фантазия. Много от тези рисунки сигурно никога нямаше да бъдат използвани; невинаги бе практично или дори възможно да се носят на сцената, нито пък да се изпълнят на някаква разумна цена. Те обаче показваха артистичния талант на Моли. Никога не съм предполагала, че е толкова даровита — помисли си Елизабет, смазана от угризения. — Добра — да. Компетентна — да. От онова, което виждаше пред себе си й бе станало ясно, че майка й не бе постигнала всичко, на което е била способна.

Върна с въздишка папката на мястото й и прегледа набързо съдържанието на останалите. Пелерини, балетни рокли, вълшебни костюми от тюл и други подобни преминаваха пред очите й. Не видя обаче нищо, което да отговаря на даденото от Денис Фоули описание за търсените скици.

Затвори чекмеджето и посегна към голямата черна лакирана кутия, която Моли държеше винаги върху бюрото си. Елизабет и Джоуи бяха обичали много да си играят с нея и я наричаха „вълшебната кутия“. Тя бе ръчно изработена кутия за бижута с изрисувани на черен фон деликатни златни и оранжеви мотиви. Веднъж Моли им бе показала как да отварят тайното й чекмедженце. То бе широко и плоско и бе винаги празно, а над него майка им слагаше изрезки от вестници и скоч. Елизабет помнеше как двете със сестра й бяха слагали вътре своите малки съкровища и когато дни или седмици по-късно ги намираха отново там, изпищяваха от щастие.

Вдигна кутията и заопипва в долната й част. Когато откри познатото местенце, натисна, за да освободи ръчката. Чекмедженцето се отвори. Този път обаче не беше празно.

Младата жена извади няколко сгънати страници отвътре. Остави кутията и ги разгърна внимателно. Бяха изписани от ръката на Моли, само дето почеркът й бе по-неясен и забързан от обикновено.

„Скъпи мои дъщери,

Дали някога това писмо ще достигне до вас? Дали някога ще намеря смелост да ви разкажа историята, която се готвя да напиша? Надявам се. И мисля, че ще го направя. Но засега имам нужда първо да видя тези думи.

Едва тогава ще имате майка, способна да направи живота си свой собствен.

Бях на седемнайсет години, когато се случи събитието, променило цялото ми съществуване. Живеех с родителите си в една голяма къща в Ривърсдейл. Учех в единайсети клас. Бях ученолюбива. Дори обичана и търсена от съучениците си. Беше понеделник. Обядвах в училищното барче, когато почувствах болки в стомаха. Те се усилиха дотолкова, че най-накрая отидох при училищната сестра. Тя поиска да се обади на мама, но мама бе заминала при сестра си в Чикаго. Щеше да се прибере късно вечерта. Вкъщи нямаше да има никой в два следобед, така че сестрата ме пусна да си вървя.

Когато наближих до нас, спрях да поздравя съседката мисис Хендерсън. Всичко ми изглеждаше нормално, докато наближих входната врата. Готвех се да превъртя ключа в ключалката, когато чух гласове. Понечих да се върна и да повикам мисис Хендерсън, но в този момент разбрах, че единият от тях принадлежеше на баща ми. Преди да успея да го извикам обаче, чух женски писък.

Влязох вътре и се ослушах. Звуците идваха от дневната. Жената продължаваше да крещи ужасено. Последва тъп удар и тогава баща ми извиси разгневено глас.

— Млъквай, кучко!

Не можех да повярвам на ушите си. Помня как учебниците ми се пръснаха на пода. Чух как жената му извика да спре. Осъзнах, че това бе гласът на неговата секретарка, Пая.

Никога няма да забравя какво стана по-нататък. Баща ми крещеше:

— Казах ти. Петдесет пъти ти казах да се освободиш от него.

И всяка една дума бе съпроводена от удар. Всеки удар бе последван от болезнените стенания на Пая.

— Мислиш, че ще можеш да ме изнудиш да оставя съпругата си? Заради някакво копеле, така ли? Сякаш давам пет пари за него!

Сърцето ми биеше толкова силно, че най-сетне ме принуди да се размърдам. Хукнах по коридора, но спрях, когато видях както ставаше. Баща ми я беше хванал и я налагаше ли налагаше. Пая бе закрила с една ръка корема си, очевидно опитваше да го предпази, и се дърпаше, за да се освободи. Той обаче бе много по-силен и по-тежък. Усилията й не доведоха до никакъв резултат.

От мястото си виждах рукналата от носа й кръв. Клепачите й вече бяха дотолкова подути, че закриваха очите.

Тя плачеше и молеше баща ми да спре.

— Ще убиеш бебето! Ще убиеш и мен!

Баща ми продължаваше да я удря.

— И на кой ще му пука, дори да го направя?

Не мога да ви опиша колко ужасена бях. В този момент той удари секретарката си толкова силно, че главата й се изви рязко назад.

Не можех да понасям повече това, което ставаше.

— Татко! — извиках с всичка сила аз. — Престани!

Прекосих бежешком стаята и го сграбчих, като се опитвах да го възпра, но той разтърси така мощно рамене, че аз полетях към пода. Останах неподвижно няколко секунди, докато се осъзная и тогава видях, че я удря още по-силно и този път — право в корема.

Не помня кога и как взех медния часовник. Сякаш някой друг решаваше какво да прави вместо мен. Той стоеше върху камината. Като малка обичах да слушам мелодийката, която изпълняваше на всеки кръгъл час. В този миг обаче той бе само средство да го възпра. Вдигнах го високо над главата си и го стоварих върху него. Не се сещах какво друго да сторя. Имаше толкова много кръв. Толкова много.

Не помня кога разбрах, че е мъртъв. Че съм го убила. Нито пък кога открих, че Пая също е умряла. Всичките ми усилия бяха отишли напразно.

Не помня точно и кога осъзнах, че баща ви е влязъл. Джак Рос. Младежът, който събираше опадалите листа и вършеше различни работи из къщата, за да се издържа, докато следва право. Оказа се, че е стоял през цялото време отвън, до прозореца. И е видял баща ми и Пая. И мен.

Никога не съм споделяла с никого случилото се. Нито с полицията, нито дори с майка си. Джак бе извънредно настоятелен в това отношение.

— Не казвай нищо. Говорих с един приятел, адвокат, и той обясни, че дори една думичка за случилото се може да доведе до присъда за убийство.

Успя да ми го набие в главата, преди пристигането на полицията. Така и не разбрах кога бе успял да се обади. Не знам даже как е дошла полицията и какво й е казал. Единственото, което знаех със сигурност, бе, че баща ми и Пая вече ги нямаше. И че ръцете ми бяха изцапани с кръв.“

Елизабет спря да чете за момент. Опитваше да си представи Моли като девойка, станала неволен свидетел на яростния скандал между баща си и неговата любовница. Мъчеше се да си я представи в момента, в който осъзнава, че баща й е извън всякакъв контрол. И че единствена тя можеше да го спре. Седемнайсетгодишна. И бе буквално принудена да го убие.

„След всичко това какво друго можех да направя, освен да се омъжа за Джак Рос, човека, който се бе погрижил за мен? Страшно се измъчвам като си помисля колко по-различен би бил животът ми, ако бях посрещнала последствията. Аз обаче бях замаяна. Колкото до Джак, за него това бе възможност да ме има и той се възползва от нея. Не го интересуваше, че не го обичам. Моите желания нямаха никакво значение. Той искаше да ме притежава; единствено това бе важно.

Сега обаче искам да отнема силата от вечната му заплаха да издаде тайната ми. Смятам, че съм му се отплатила напълно, като в продължение на трийсет и шест години бях желаното от него притежание. Аз спазих моята част от пазарлъка.“

На следващата страница Моли описваше накратко мъчителните години на своята агорафобия, оздравяването си и непоносимата тъга от това, че бе предала отговорността за своя живот в ръцете на един мъж, когото не обичаше.

„Той все още заплашва, че ще ме изобличи като чудовищен убиец. Не може да понесе идеята, че съм способна да го напусна — бе написала за заключение Моли. — Аз обаче вече съм взела своето решение.“

Елизабет остави листите върху бюрото. Бе вперила право пред себе си невиждащ поглед. Остана така в продължение на няколко минути, като размишляваше върху току-що прочетеното. А после закри лице с длани и заплака.