Синтия Виктор
Вълшебната кутия (17)

Шестнадесета глава

Елизабет изля яйчената смес в тигана и започна да я бърка леко с вилица, като наблюдаваше как от жълта течност се превръща в почти твърда маса. След това изсипа съдържанието в една чиния и поръси с пипер. Слънчевата светлина нахлуваше през многобройните прозорци на кухнята. „Днес ще бъде поредният красив ден“ — помисли си тя, докато носеше чинията и чаша портокалов сок към кухненската маса. Третият поред.

Какво бих правила при нормални обстоятелства през един прекрасен съботен ден през юни? — запита се тя, докато се хранеше. — Да играя тенис, да се разхождам, да обядвам с приятел, да отида да поработя няколко часа допълнително в кантората. А какво прави един беглец през един великолепен, слънчев следобед? — Направи гримаса. — Предполагам, че скоро ще разбера.

Отнесе празните съдове в мивката, за да ги измие. Вече седми ден, откакто бе пристигнала, тишината във вилата беше навсякъде и присъствието й бе така отчетливо, както би било присъствието на друг човек. Досега младата жена не си бе давала сметка доколко бе привикнала с шума на Ню Йорк. Провинциалното спокойствие — както и фактът, че бе напълно сама и денем, и нощем — я караха да усеща тишината по-ясно от всичко останало наоколо. Е, почти всичко — поправи се тя. Непрогледната тъмнина на нощта пробуждаше в нея страхове, каквито не бе смятала, че може да изпитва. Стъмнеше ли се, тя запалваше всички лампи в къщата, за да прогони обкръжаващия я мрак. Струваше й се, че нощта почти не оставяше своите следи върху Ню Йорк благодарение на милионите светлинки, които разпръскваха бодрата си топлина по улиците и от прозорците на сградите. Всичко функционираше по всяка време. Градът беше непрекъснато жив. Природата бе победена.

Но тук, в Мейн, природата все още контролираше положението. Всяка нощ Елизабет си налагаше да излезе навън, като се мъчеше да се пребори с ирационалния си ужас. Но когато се взираше в безбрежната, мастиленочерна нощ, нямаше усещане за дълбочина или край. Струваше й се, че ще се удави в бездната. Разтърсваха я ледени тръпки и, изплашена до сърцевината на своето същество, побягваше вътре, победена. Тогава пък идваше ред на самотата, докато седеше на дивана с книга в ръка. Когато най-сетне си легнеше, опитвайки да прогони поне за известно време мъчителните мисли, спеше неспокойно.

Въпреки това знаеше, че бе истинско чудо да има това място. Вилата принадлежеше на родителите на Даян. Беше идвала тук със своята приятелка поне пет-шест пъти. Но едва когато дърпаше ципа на куфара си, готова да напусне Ню Йорк, макар да нямаше представа къде щеше да отиде, й бе дошла идеята да се скрие тук. Знаеше, че родителите на Даян щяха да прекарат цялото лято в Европа, а тя самата щеше да остане в Шарлотсвил. Нямаше опасност да се появи някой от семейството. Младата жена изпита лек ужас от себе си задето планираше да използва чужда къща без знанието на нейните собственици, особено пък когато ставаше дума за хора, които я обичат и й вярват. Това обаче беше идеално място, в което можеше да изчезне. Беше отчаяна.

Влизането се оказа по-лесно, отколкото предполагаше. Беше тръгнала от апартамента си в шест сутринта, само с един куфар и дамската си чанта. Кара до Бостън, където остави колата си в един гараж и взе автобус, за да стигне до Мейн. Ключът за вилата беше в една саксия край задния вход, точно както си спомняше. Почервеняла от чувство на вина, бе отключила и влязла. И така, сега живееше тук. Беше избягала от Ню Йорк, от полицията, и се криеше. Все така се чувстваше зле, задето използваше къщата без разрешение. Не можеше да не се усмихне обаче при мисълта наистина да попита и да обясни защо й е нужно да остане тук. Просто трябваше да намери начин да се реваншира.

Кафето вече бе готово и тя се приближи до кафеварката. С вдигаща пара чаша в ръка отиде до входната врата и я отвори. Въпросът, — помисли си тя, като се взря във вдъхващата спокойствие гледка на прострели се докъдето поглед стига ливади и планини, — е какво да предприема отсега нататък? Намирането на място, където да се скрие за известно време, бе изглеждало най-логичната стъпка тогава, когато бе напуснала града. Трябваше обаче да направи нещо, както, за да избегне полицията, така и за да започне издирването на убиеца на майка си.

Прибра косите от лицето си. Все още й бе трудно да привикне с лекотата им сега, когато ги бе скъсила с петнайсет сантиметра. На другия ден след пристигането си ги бе отрязала до брадичката, за да не бъде разпозната още при пръв поглед. Промяната обаче не беше достатъчна, затова бе направила следващата стъпка и се бе изрусила. Когато бе застанала пред огледалото на кухненската мивка през онзи ден внезапно бе осъзнала истинското положение, в което се намираше. Дотогава просто бе действала механично. Сега, докато наблюдаваше как къдравите кестеняви кичури стават руси, за първи път си бе дала сметка, че всъщност бяга от закона. Тази мисъл бе отнела дъха й.

Сега вече бе станало очевидно за всички, че е заминала — за баща й, за полицията, за Джоуи, за всички във фирмата. Полицията несъмнено бе открила липсата на колата й, както и факта, че бе изтеглила трийсет хиляди долара от банковата си сметка. Сигурно бяха претърсили апартамента й с надеждата да научат нещо повече. Несъмнено бяха разпитали приятелите й, колегите, познатите, съдържателите на магазини в квартала. И, разбира се, Питър.

Обърна се и се върна вътре, в малката спалня за гости. Точно тук бе спала, когато бе идвала с Даян. Беше й неудобно да спи, в което и да е от другите легла. Като мечетата от приказката — помисли си тя и си представи как родителите на приятелката й стоят и се питат: Кой е седял на моя стол? Кой е ял от чинията ми?

Остави чашата и започна да се облича. Беше време да се връща в Ню Йорк. Надяваше се да е скрила следите си достатъчно добре, така че полицията да не я чака с разтворени обятия. Трябваше обаче да действа, ако искаше да постигне целта си.

Имаше още една причина да иска да се върне. Надяваше се някак си да узнае как се чувства баща й, без той да го разбере. Можеше само да предполага колко страшна е била последната седмица за него — едва бе погребал съпругата си и дъщеря му сякаш се бе изпарила във въздуха. Той беше силен, но през последните дни й се бе сторил доста крехък. Молеше се да издържи и новия удар, поне за още известно време.

Онова, което я изненада, бе силното й желание да се види с още един човек. Не смееше обаче да опита да види Питър без негово знание; поради някаква причина беше сигурна, че нямаше да се измъкне само с това. А и не искаше само да го зърне отдалеч. Откри с изумление как копнее да поговори с него, да го докосне. Преди да се случи всичко това — струваше й се, че оттогава бяха минали милиони години — тя почти не се сещаше за него с дни. Той бе винаги на нейно разположение, когато пожелаеше. Сега обаче не можеше да бъде с него и това й причиняваше болка. Не бе предполагала, че ще й липсва толкова много.

Грабна дамската си чантичка, излезе от вилата и тръгна надолу по алеята към главната улица. За щастие къщата бе отдалечена на по-малко от миля, така че имаше възможност да пазари от главния магазин и да носи храната пеш. В противен случай щеше да се наложи да наеме кола, а нямаше представа как щеше да го направи, без да разкрие самоличността си.

Сега нямаше определена цел да ходи в града. Просто искаше да се поразтъпче и да срещне други хора. Божичко, никога не бих могла да живея на село — помисли си тя, докато вървеше. Здравословният чист въздух и спокойствието бяха прекалено много. На лицето й се появи усмивка, но тя изчезна почти веднага. Възможно ли бе това бе последният й истински допир със свободата? Сърцето й се сви от страх.

Премигна на слънцето. Можеш да се справиш с това — рече си успокоително младата жена. Внезапно в съзнанието й се появи една отдавна забравена картина; майка й седеше на леглото и й четеше от „Малката машина, която можеше“, а Елизабет слушаше съсредоточено, току-що излязла от банята и облечена с фланелената си пижама.

Обзе я тъга. Започна да си повтаря тихо, в ритъм със стъпките си: Мисля, че мога, мисля, че мога, мисля, че мога.

Видя пред себе си централния магазин. Вътре имаше обществен телефон и тя осъзна, че всъщност се бе насочила именно към него. Никой нямаше да опита да проследи обаждането й, но все пак беше по-разумно да не звъни от къщата, дори и само за да предпази семейството на Даян. Камбанката над вратата пропя, когато влезе в многолюдния, слабо осветен магазин.

Момичето зад щанда беше около шестнайсетгодишно, с дълга, права коса и обилно напластени на очите тъмносини сенки. Прелистваше някакво списание, дъвчеше дъвка и шумно правеше балончета. Елизабет й подаде петдоларова банкнота.

— Здравей. Можеш ли да ми дадеш дребни за телефона? — попита любезно тя. — Всичките да бъдат в монети, ако обичаш.

Момичето я изгледа тъпо, преди да поеме парите и да отвори чекмеджето на касата. Младата жена се запита дали щеше да се сети, че я е виждало, ако полицията откриеше местонахождението й. Порази я и друга мисъл; на тази тийнейджърка можеше да й се стори дори доста вълнуващ фактът, че е обслужила заподозряна в убийство особа. Истински ледоразбивач за всяко парти. Едва не се изсмя при тази мисъл.

— Заповядай.

Момичето я изгледа подозрително.

— Благодаря.

Елизабет взе монетите и се отправи към телефона в задната част на сградата. Набра номера на Питър, след като изпълни инструкциите на оператора да сложи два долара и осемдесет цента.

— Ало?

Все едно, че нещо я преряза, като чу гласа му. Какво ми става? — учуди се тя.

— Здравей. Аз съм.

Понижи глас, макар да знаеше, че момичето не можеше да я чуе от такова разстояние.

— Елизабет? Боже мой, къде си?

Вълнението му й достави огромно облекчение. След като се бяха разделили по този начин, вече не беше сигурна какво щеше да бъде отношението му към нея. През самотните тревожни нощи почти бе успяла да се убеди, че той вече я презираше.

Не отговори на въпроса му.

— Просто исках да ти кажа „здрасти“.

— Да ми кажеш „здрасти“ ли? — повтори невярващо младият мъж. — Искала си да побъбрим? Божичко, Лизи, направо съм се побъркал. Не мога да повярвам, че наистина го направи. Добре ли си?

— Да. Исках само да чуя гласа ти.

Той замълча за момент.

— Няма ли да се върнеш? Положението е сериозно. Вече писаха във вестника, че си избягала.

— Не, няма да се върна.

Нямаше намерение да му даде да разбере, че още тази вечер щеше да си бъде в Ню Йорк. Беше прекалено рисковано и за двамата.

— Баща ти ми се обади. Попита дали знам къде си. Предполагам, че е позвънил на всички, с които си била повече или по-малко близка в даден момент.

Изпълни я напрежение.

— Той добре ли е?

— Не мога да преценя. Обясних, че е станало дума за тръгването ти, но не си пожелала да ми кажеш къде отиваш. Той притихна и побърза да сложи край на разговора. Обещах да му се обадя, ако се свържеш с мен.

— Моля ти се, не му казвай, че съм се обаждала — възкликна умолително младата жена. — Положението ще се усложни, ако се наложи всички да лъжат полицията. Лъжата се забелязва, рано или късно.

— Искам ти да се покажеш — възкликна буйно Питър. — Но това е прекалено опасно.

Представи си го как стиска слушалката, с паднала върху челото коса.

— Липсваш ми — прошепна тя.

— Тогава се върни при мен — отвърна пламенно той.

— Не мога. Слушай, ще ти се обадя отново, когато имам възможност. Сега трябва да вървя.

— Почакай…

— Грижи се добре за себе си, Питър.

И затвори телефона.

Щом се озова навън, на ярката слънчева светлина, прикри очи с длан и се огледа. Беше доста егоистично от моя страна — помисли си Елизабет. — Разстроих го, само защото имах нужда да чуя гласа му. Няма да го правя повече.

Тръгна обратно към виличката. Беше време да си приготви багажа и да се опита да придаде на цялото място такъв вид, че никой да не заподозре пребиваването й тук. Щеше да вземе такси в града, за да се придвижи до автобусната спирка. Тази вечер щеше да отседне в някой хотел в Ню Йорк. Каква бъркотия — помисли си тя. — Питър, баща ми, целият ми живот.

И точно в този момент изпита странно усещане, сякаш всичко бе трябвало да се случи по начина, по който ставаше в действителност. Че имаше причина да бъде заподозряна, макар да не бе извършила нищо. И че именно тя трябваше да открие убиеца на майка си.

Дали това не е нещо между нас двете, мамо? — попита безмълвно младата жена. Въпреки горещината, потрепери.