Синтия Виктор
Вълшебната кутия (7)

Шеста глава

1998

Джоуи влезе в ресторанта и видя приятелките си, седнали една срещу друга в задната част на помещението. Лайза Мартин държеше някакъв пакет, а усмивката й стигаше до ушите. Кутията бе увита в златисто фолио, а преплетените бяла и златна пандела оформяха безупречна фльонга. Напълно в стила на Лайза — помисли си Джоуи; подаръкът издаваше същите сложни приготовления и внимание към подробностите, които характеризираха приятелката й.

— Честит рожден ден, страннице — рече Лайза.

Тъмнорусите й коси бяха отрязани на черта и завити навътре, като подчертаваха грижливо поставения й грим — той в никакъв случай не биеше на очи — и безупречната кройка на сивия й вълнен костюм с панталон и блестяща от чистота бяла копринена блуза.

Поздравът бе повторен от другата жена на масата. Корнилия Райтсън, по-млада от Лайза поне с двайсет години, се бе облякла доста по-безгрижно; поизносеният й пурпурен пуловер имаше петно на лявото рамо и това издаваше, че има малко дете.

Джоуи се настани до Корнилия, усмихна се на двете си приятелки и пое подаръка. Размота обвивката и вътре с изумление откри тъмнозелен копринен шал, почти същия като онзи, който бе носила, докато живееше в Ню Йорк.

— Гледаш така, сякаш си видяла призрак — отбеляза Лайза, взе едно от менютата, поставени в края на масата, и се загледа в това, което им предлагаха за закуска.

Джоуи повдигна едната си вежда.

— Всъщност, в известен смисъл точно това видях. — Пое внимателно шала, уви го около врата си и го завърза. — По време на предишния си живот в Ню Йорк носех нещо много подобно на този шал. Приятно е да ти върнат нещо така обичано.

— Можеш да го смениш — рече извинително Корнилия, — т.е. ако имаш желание да пътуваш два часа и половина до Мисула.

Джоуи протегна ръка и стисна дланта на приятелката си.

— Не бих си и помислила да го сменям. Шалът, за който говоря, бе сред малкото неща, които ми бе мъчно да оставя, повярвай ми.

— Как така се отказа от тази прекрасна работа и това приказно семейство, за да дойдеш тук? — попита Корнилия и в големите й зелени очи проблесна завист. Това не бе първият, нито дори — двайсетият случай, в който изказваше недоволството си, че почти никога не напускаше малкото градче, в което бе родена. Раждането на бебето й преди три месеца я бе привързало дори още по-силно към Торънс Фолс и бе отприщило още по-силно усещане, че е хваната в капан. Взе една препечена филийка от панерчето в средата на масата. — Видях статията за баща ти, публикувана преди няколко седмици в „Тайм“. Ако се вярва на написаното, той практически спасява света със собствените си ръце.

И раздува още повече пословичната си репутация — помисли си Джоуи, но запази отегчението за себе си, когато се обърна към Корнилия.

— Ще се изумиш, ако знаеш колко лесно бе да напусна. Преселването ми в Монтана е най-доброто, което съм направила някога за себе си.

Приятелката й поклати глава.

— Истинското очарование обаче би било сега пък да се измъкнеш оттук.

— Ти ме разбираш — каза Джоуи, като се обърна към Лайза. — Ти знаеш как се чувства човек, когато се установи тук отнякъде другаде.

— Хей — възкликна тя. — Аз знам как се чувства човек, когато се установи тук откъдето и да е другаде. — Отпи от кафето. — Когато си сменил петнайсет-двайсет различни армейски бази, Торънс Фолс ще ти се стори истински рай.

Драматичното детство на Лайза като дъщеря на майор от армията бе постоянен източник на разговори за трите приятелки. И в резултат на това, твърдеше често тя, никога повече нямало да измине повече от двайсет мили в една посока по собствено желание. Джоуи даже не си спомняше Лайза да бе отишла дори до Мисула. Нито на концерт, нито заради магазините, нито веднъж, по каквато и да било причина. Младата жена бе сигурна, че именно Корнилия бе отишла до универсалния магазин в Мисула, за да купи красивия шал за рождения й ден, а чак след това с опаковането се бе заела Лайза. Винаги се бе изумявала как, въпреки тясно ограничените параметри на своето съществуване, Лайза успяваше да изглежда винаги безупречно, за разлика от останалите жени в градчето, които се появяваха в доста небрежен вид на повечето събития, с изключение на най-официалните.

— И така, щастлива трийсет и втора годишнина, Джоуи — каза Лайза и даде сигнал на сервитьорката да вземе поръчката им. — Смятам, че случаят изисква нещо по-екзотично от обичайните ти яйца на очи върху препечена филийка.

— О, най-малкото черен хайвер — отвърна младата жена и хвърли поглед към менюто, преди да поръча бъркани яйца с кифлички. — Това заслужи ли одобрението ви, госпожо? — попита тя. Лайза набърчи нос.

— Аз ще взема палачинки с ябълково пюре — обяви тя, затвори своето меню и погледна в очакване към Корнилия, която побърза да поръча пържени яйца, кифлички, парче баница и тънък резен бекон.

— Не съм имала време за истинско ядене, откакто се е родил Адам — обясни тя, леко смутена от количеството, което си бе поръчала.

— Не знам кога изобщо имаш време да дишаш — отговори Джоуи, тъй като лично се бе убедила колко трудно бе станало всекидневието на нейната приятелка, след раждането на сина й.

При посещенията в малката къща на Райтсънови, бе гледала как Корнилия приготвя вечерята за семейството, без да пуска Адам, защото той ревеше непрекъснато през целия час от престоя на Джоуи.

— Въпросът всъщност не е колко малко време има Корнилия — обади се шеговито Лайза, — а колко малко време отделят за своите приятели някои хора, които няма новородено бебе.

Джоуи въздъхна.

— Какво имаш предвид? — попита тя.

— Скъпа Констънс Тръгл — рече Лайза Мартин, като поднесе салфетката пред лицето си, сякаш четеше вестник, — двете ми най-добри приятелки са страшно ядосани, задето не прекарвам достатъчно време с тях. Не искам да ги наранявам, но, честно казано, те ме отегчават до смърт. Как бих могла да им го кажа, без да им причиня прекалено голяма болка?

Джоуи я погледна и поклати глава.

— Изгубих ума и дума от префинеността ти. Да не говорим за безсърдечието и липсата на приятелски чувства.

Джоуи прекарваше повечето време сама, като работеше върху своята рубрика за съвети за „Торънс Стар“ или просто слушаше музика или четеше книги. Това се бе превърнало в повод за постоянни шеги между приятелите й.

— Ако имах толкова малко работа като теб — заяви безгрижно Лайза, — щях да прекарвам цялото си време на градския площад и щях да умолявам хората да си приказват с мен, щях да се лепвам за туристите и да се самопоканвам на излет с тях.

Майка на две деца, дванайсетгодишния Джош и четиринайсетгодишната Карън, Лайза отделяше много време и на своите хобита — работеше върху църковния информационен бюлетин, организираше различни благотворителни събития, пееше в местния хор, без да говорим, че водеше децата си на баскетбол, бейзбол, футбол, хокей и спортна гимнастика, и на всичкото отгоре ходеше да прави някои справки за съпруга си, който бе единственият счетоводител в Торънс Фолс.

За разлика от Лайза, Корнилия работеше като държавна чиновничка на четирийсет мили от Торънс Фолс. От раждането на Адам обаче целият й живот бе започнал да се върти около бебето. Времето не й стигаше да се среше, камо ли да си вземе душ или да си измие лицето. Оставаше й още един месец от майчинството и Корнилия копнееше да се върне по-скоро на работа — факт, който Лайза критикуваше често.

— Това са най-важните месеци; няма да имаш други като тях! — повтаряше неуморно тя всеки път, когато Корнилия заговореше, че скоро ще избяга от къщи.

— Доста имаш за казване за жена, която прекарва двайсет и три часа дневно в колата и препуска надлъж нашир из града — отвръщаше бодро младата майка.

Двете спореха непрекъснато, но от трите приятелки Джоуи можеше да бъде хваната най-трудно. Съвместната закуска веднъж седмично вероятно бе единственото, с което се бе обвързала и тя я очакваше винаги с нетърпение. През четирите години, откакто бе дошла в Торънс Фолс, тя бе започнала да разчита на подкрепата, окуражаването и добрата компания на Лайза и Корнилия. Бяха като сестри, но без характерното за този вид роднини съперничество, мислеше си често тя, след някое от редките телефонни обаждания на или до Елизабет. Те бяха все едни и същи: двеминутен, изпълнен с любов разговор, последван от десетминутни крясъци по адрес една на друга. Понякога началото слагаше някоя саркастична забележка на Джоуи; друг път пък ги започваше Елизабет, все още ядосана на сестра си за онова, което според нея бе предателство спрямо баща им.

И така, съвсем обикновеното приятелство на Джоуи с Лайза и Корнилия й бе не само приятно, а и от изключително значение. И въпреки това, ако от време на време двете пожелаеха да излязат заедно на вечеря или ако Корнилия опиташе да я примами да излязат да си купят някоя дреха или на излет до Спокейн, само на два часа път в посока на запад, Джоуи не бързаше да се съгласи. „Как бих могла да им го обясня“ — питаше се често тя с чувство на безсилие пред невъзможността приятелките й да я разберат и същевременно трогната от чувствата им към нея.

За Джоуи преселването в Монтана бе възможност да остане насаме. Както и да си намери работа, способна да й помогне да усети задоволството, което правната професия така и не бе успяла да направи. През първите няколко седмици тя бе прекарала повечето си време в търсене на къща, която да наеме, в обзавеждането й с минимално количество мебели — повечето от тях — втора употреба — и в опити да се ориентира къде е супермаркетът и как да стигне до банката. Скоро обаче осъзна, че онова, което я привличаше все по-силно и по-силно с всеки изминал ден, бе местният вестник; интересът й към журналистиката се бе възродил както по времето на обучението й в колежа. Беше се абонирала за „Ню Йорк Таймс“ и го изчиташе с интерес всеки ден, но именно местният вестник на Торънс Фолс й бе дал идея, нещо, за което не бе и подозирала.

Четеше статия за една от местните жителки, която в писмо до главния редактор се оплакваше от начина, по който се отнесли към нея в някакво кино на Мейн Стрийт. Няколкото малки деца, които седели пред нея, били груби и шумни, и персоналът в киното не обърнал достатъчно внимание на недоволството й. Джоуи съжали, че жената не беше пред нея, за да може да й каже какво е трябвало да направи, как е можела да получи онова, което иска, от управителя на киното, само ако бе казала нужните думи. Това бе една от страните на адвокатската професия, които й бяха допадали: да можеш да направиш живота на някого по-добър, като му дадеш съвет, тъй като той самият бе прекалено близко в ситуацията, за да го открие сам.

И просто така, за собствено удоволствие, състави писмо до въпросната жена. Като се има предвид колко тривиален беше поставеният проблем, отговорът се получи забавен и доста ироничен, но се бе постарала да избегне злобата. Тъй като се стесняваше да сложи своето име, тя се подписа като Констънс Тръгл и го изпрати на редактора на вестника.

На следващата седмица откри изумена доколко бе подценила въздействието, което би могло да окаже едно-единствено писмо. Множество хора писаха до вестника, за да похвалят дадения от нея съвет и да искат отговор на своите проблеми. И съвсем скоро, под прикритието на своя псевдоним, започна да води хумористична рубрика. В нея, във всички броеве от понеделник до петък, тя даваше своите съвети. След два месеца й се обадиха от други вестници в Монтана. Сега вече нейните отговори съвети се публикуваха в няколко от водещите вестници на щата.

Заплащането не беше кой знае какво, но тя бе успяла да спести известна сума от времето, когато бе работила в Ню Йорк, а продажбата на апартамента й, с която Елизабет бе така добра да се заеме, й бе осигурила цяло състояние, което нямаше да може да изхарчи току-така. Джоуи се бе наслаждавала на всеки миг от изграждането на една кариера, която нямаше нищо общо с правото, с влиятелни личности на хоризонта и с бомбастични тоалети, а с посещения на химическо чистене, с безкрайни часове, отдадени на безмълвно съзерцание и почти никакви оплаквания.

Запозна се с Лайза и Корнилия още през първата седмица от престоя си в Торънс Фолс. И двете бяха в чакалнята на местния лекар, при когото отиде, защото си бе порязала палеца като бе рязала хляб. Корнилия се възстановяваше след бронхит (често срещан проблем по време на суровата зима в Монтана), а Лайза бе там със сина си, който си бе счупил крака при игра на американски футбол. Местният лекар се грижеше за населението в радиус от сто мили, нещо обичайно за един голям и сравнително слабо населен щат като Монтана, и бе повикан спешно на адрес, така че трите жени трябваше да чакат няколко часа, докато се върне. Корнилия, която винаги се интересуваше от другите хора, започна да задава въпроси на Джоуи, на които тя отговаряше главно едносрично. Скоро обаче Лайза започна да се шегува с нейната сдържаност и така, когато лекарят се върна, трите вече се бяха сприятелили.

Сервитьорката се приближи до масата; ръцете й бяха отрупани с чинии. Джоуи опита яйцата си, след което се облегна назад и започна да наблюдава как Корнилия поглъща лакомо кифличките си. Стилът на хранене на Лайза бе по-изтънчен; трапезният й етикет отговаряше на външността. Каква щастливка съм — мислеше си Джоуи, докато слушаше как приятелките й обсъждат децата си — ентусиазма на Корнилия по повод способността на Адам да се усмихва по поръчка и описанието на героичния гол, който бе вкарала предишната седмица дъщерята на Лайза. Понякога, докато слушаше тези разговори, младата жена усещаше копнеж тя също да си има семейство… дори изпитваше импулсивното желание да се качи на самолета и да посети родителите и сестра си. Тогава обаче си припомняше какво всъщност представляваше нейното семейство; действителността нямаше нищо общо с фантазиите в главата й; когато стоеше до тези хора, тя се чувстваше по-самотна, отколкото ако живееше на хиляди километри от тях.

Дори телефонните обаждания на сестра й или майка й й напомняха колко сложни и неудобни могат да бъдат отношенията в едно семейство. Радваше се, че работата на Моли върви така добре. Поне разговорите създаваха у нея впечатлението, че майка й е щастлива. Напоследък обаче тя бе толкова заета, че рядко намираше време за истински разговор с по-малката си дъщеря. Това не смущаваше младата жена — между тях с майка им винаги бе съществувала особена връзка, дори когато нямаше време за думи — но тя долавяше известна дистанцираност, която като че ли нямаше нищо общо с разстоянието. Колкото до баща й, двамата не си бяха говорили изобщо от деня, в който бе напуснала фирмата. Джак Рос бе зачеркнал Джоуи окончателно от своя списък.

И най-сетне идваше ред на въпроса за любовта в живота й. Понякога, сама в нощта, изпитваше силно желание да има мъж до себе си, да бъде прегръщана и обичана, но не си позволяваше да мисли дълго за това. Беше щастлива да разрешава хорските проблеми под псевдонима Констънс Тръгл. Нейните собствени просто трябваше да почакат.

Джоуи се обърна към Корнилия.

— А ти? Изпитваш ли нужда да обсъдиш нещо с Констънс Тръгл?

— Ами — промълви приятелката й, като присви ясните си зелени очи и наклони глава на една страна, — яйцата ми са малко водни. Какво може да направи по този повод великата журналистка?

— Ако бях змея, с който ме оприличавате вие двете — отвърна с усмивка младата жена, — просто щях да духна към тях и да ги доизпържа.

Обикновено триото не привличаше кой знае какво внимание сред посетителите на ресторанта, където закусваха всеки четвъртък. Повечето от клиентите бяха шофьори на камиони, които спираха да хапнат нещо на път от Монтана за Вашингтон или дори чак до Канада. Останалите бяха жители на Торънс Фолс, които кимваха любезно над кифличките и чашата кафе и бързаха отново да върнат вниманието си към вестника или разговора. Днес обаче се усещаше промяна в атмосферата. Един от насядалите зад бара мъже, със спортно яке и безупречно изгладена бяла риза, очевидно не изпускаше нищо от онова, което си говореха трите жени.

Джоуи бе усетила това преди десет-петнайсет минути, но бе решила да не му обръща внимание. Както изглежда обаче бе успял да заинтригува Лайза. Джоуи бе забелязала как го наблюдава в огледалото, окачено над масата. Когато непознатият намигна на отражението й, тя за малко не обърна чашата си с портокалов сок.

— Съжалявам, госпожи — заяви учтиво мъжът, като стана и измина няколкото стъпки, които го деляха от тяхната маса. — Не исках да ви прекъсвам; явно си прекарвате приятно. Чух ви да говорите за Констънс Тръгл. Тя някъде тук ли живее?

Джоуи нямаше намерение да отговаря, но Корнилия я изпревари.

— Ами, ето това тук е Констънс Тръгл — заяви ентусиазирано тя и посочи към приятелката си.

Младата жена си наложи да се усмихне. Не обичаше да рекламира действителната си самоличност, но не искаше да постави в неудобно положение Корнилия.

— Приятно ми е да се запозная с вас.

— Вие фен ли сте й? — продължи Корнилия.

Непознатият отговори на въпроса й, без да отделя очи от Джоуи.

— Определено. Всъщност тя е… т.е. вие сте причината да дойда в този град.

— И защо? — заинтересува се Лайза, като оглеждаше мъжа така, сякаш иска да запамети всяка негова черта.

Той седна на диванчето до тях, без да поиска разрешение, като по този начин принуди Лайза да се отмести към прозореца. Преди някоя от трите жени да успее да каже нещо, той извади визитна картичка от джоба си.

— Аз съм Филип Галънт от Ню Уърлд Синдикейт. — Подаде картичката си на Джоуи. — Бихме искали да ви използваме на национално ниво.

— Оу!

Корнилия първа възвърна дар слово, но Лайза я последва веднага с поздравленията си.

Джоуи седеше като хипнотизирана. Това бе като отговор на молитва. Ню Уърлд Синдикейт беше всеизвестен. Докато бе работила за баща си, бе имала вземане-даване с един от неговите филиали. Сега внезапно се запита дали именно това не бе причината този човек да я потърси.

— Какво ви води в Торънс Фолс? — попита тя, като пъхна предпазливо още една хапка от яйцата в устата си.

— Ами — отговори той, очевидно доволен от себе си, — рубриката се появи първо в „Торънс Стар“. Реших, че ако останаха достатъчно дълго тук, все ще намеря някой, който да ми каже коя е Констънс Тръгл. — Погледът му се премести към чинията на Корнилия. За момент изглеждаше така, сякаш ще посегне да опита една от кифличките в нея, но той се осъзна навреме. — Не съм и предполагал, че ще имам такъв късмет. Искам да кажа, да ви открия веднага.

Джоуи се чувстваше несигурна. Да не би всичко това да бе уредено от баща й? Струваше й се невероятно, при положение, че дори не бе говорил с нея.

— Хей. — Филип Галънт се наведе напред и се обърна към Корнилия. — Какво ще кажете, ако взема парченце от вашия бекон?

Невъзпитаното му държане успокои донякъде младата жена. Никой, който работеше с Джак Рос, не можеше да стигне далеч, ако беше недодялан. Подобен човек би бил равнозначен на проклятие за баща й — образец за постигналия толкова много с цената на собствените си усилия американец.

От несигурността й не остана и следа, когато той зададе следващия си въпрос.

— И така — рече той, след като довърши бекона и погледна отново към Джоуи, — какво е истинското ти име?

— Можеш да направиш проверките на името на Джоана Рос — отвърна тя. Вдигна чашата си с вода и се усмихна на приятелките си. — Честит ми рожден ден — възкликна тя и най-сетне си позволи да се усмихне щастливо.