Синтия Виктор
Вълшебната кутия (27)

Двадесет и шеста глава

— Мисис Мариан Линдън?

Гласът от другата страна прозвуча нетърпеливо.

— Кой се обажда?

Елизабет си пое дълбоко въздух. Най-после. От два дена опитваше да се свърже с тази жена, но досега никой не бе отговорил.

— Казвам се Стейси Хюбърт. Извинявам се, че ви притеснявам, но правя справка във връзка с миналото на Рийда Матайъс. Тя кандидатства за работа в нашата фирма. Разбрах, че преди няколко години двете с нея сте имали недоразумения. Бихте ли могли да ми дадете известна информация за случилото се.

Последва остър смях.

— Недоразумения ли? Да, би могло да се каже и така. Ако смятате, че е недоразумение да откраднеш нечий съпруг.

— Не разбирам.

Елизабет се стараеше да не издаде нетърпението си да научи повече подробности.

Мариан Линдън се поколеба, но в крайна сметка очевидно реши да сподели случилото се.

— Тя беше адвокат във фирмата на моя съпруг. За да не се разпростирам надълго и нашироко върху цялата грозна история, ще кажа направо, че в резултат на тяхната връзка той ме изостави. Даде й много пари — нашите пари, трябва да уточня — а после тя го заряза. Просто така, веднага след като бе получил развод. — Тонът й стана зъл. — Сигурна съм, че не го е направила единствено заради парите, а и заради удоволствието да ни раздели. Наистина си пада по това да съсипва живота на другите. А съпругът ми така и не се върна при мен. Искам да кажа, че се разведохме и пред закона. Той се бе преместил в един апартамент в града, а аз все още живея тук, в Рай. Предполагам, че в началото е бил много оскърбен и ядосан, задето го заряза така. Но това е стара работа. Вече смени доста жени.

Елизабет опита да върне разговора към онова, което я интересуваше, като се стараеше да скрие неудобството си.

— И за какво дадохте под съд Рийда Матайъс?

— Моят съпруг бунак й подари една моя огърлица. Представяте ли си? Тя струваше цяло състояние, но, още по-важно, тя беше моя, не негова. Беше ми я подарил на десетгодишнината от сватбата ни. Така че я дадох под съд за емоционален тормоз. Многогодишното съвместно съжителство с адвокат ме научи, че винаги може да се намери причина да дадеш под съд някого. — Изсмя се остро. — Това е Америка, нали разбирате. Той е свободен да ме зареже, тя е свободна да го зареже, а всеки е свободен да направи нещастен всички останали.

Горчивината й накара Елизабет да потръпне.

— Много ви благодаря, мисис Линдън. Ценя искреността ви.

Чу се звук от запалване на клечка кибрит и вдишване вероятно на цигарен дим.

— Знаете ли, аз не съм единствената, която има какво да каже за божествената Рийда. Открих, прекалено късно, разбира се, че тази повлекана е отнела съпруга на друга жена три години преди да насочи вниманието си към моя. Същата история. Работела за неговата фирма, накарала го да напусне съпругата си, а след това си заминала. Било някъде в Ню Джърси, Уикоф или нещо такова.

— Да знаете случайно името на жената или на адвокатската фирма?

Елизабет затаи дъх в очакване на отговора.

— Трудно ми е да си ги спомня — настана пауза и отново се чу всмукването на цигарения дим. — Сондърсон? Не. Сондърс. Името на съпругата беше глупаво, нещо като Санди Сондърс. Никога не съм я виждала. Само чух за това.

— Много ви благодаря, мисис Линдън.

Елизабет грабна един молив от бюрото и записа в бележника пред себе си Санди Сондърс, Уикоф, Ню Джърси.

— Надявам се, че няма да наемете тази кучка Матайъс. Истинско престъпление би било да й позволите да продължава да играе мръсните си игрички, не смятате ли, мис…? Как ви беше името? За коя фирма казахте, че работите?

— Сега вече ще направим по-сериозни проучвания върху нея — побърза да отвърне Елизабет. — Благодаря ви.

Затвори телефона и се вгледа в думите, които бе написала току-що. Определено бе очаквала подобно развитие на нещата. Може би интересът на Рийда към Джак бе просто част от плана й да олекотява значително кесията на тези мъже. В това нямаше нищо незаконно; тя просто ги водеше за носа, докато изкихат онова количество пари, което да я задоволи. Тя обаче си бе намерила майстора в лицето на Джак Рос; очевидно не е имала представа колко е предан на съпругата си. Нима провалът й в този случай, прекъснал победоносната поредица, я бе вбесил дотолкова, че да убие Моли?

Не прави прибързани изводи — рече си тя. — По-добре продължи с разследванията.

Кент се появи иззад един от параваните с увита около кръста хавлиена кърпа. Току-що си бе взел душ и сега решеше мокрите си коси.

— Хей, виж се, вече си напълно облечена — възкликна той, като се приближи до нея, наведе се и я целуна продължително.

Младата жена се изправи и свря лице в току-що избръснатата му буза. Бяха се любили през голяма част от нощта, но макар да бе заспала, когато небето бе започнало да изсветлява, пак се бе събудила точно в седем без помощта на будилник. Нямаше търпение да си тръгне. Това можеше да се окаже важен ден. Но преди да излезе от жилището на Кент бе искала да направи още един опит да се свърже с Мариан Линдън. И сега бе доволна, че го бе направила.

— Говорих с ощетената съпруга в Рай — обърна се към него тя, като се наслаждаваше на усещането на ръцете му, които се плъзгаха нагоре-надолу по гърба й. — Както изглежда Рийда Матайъс е направила за смях поне неколцина от съдружниците в няколко адвокатски фирми, като при това се е обогатила и с някой и друг долар. Поне така изглежда на пръв поглед.

Кент се отдръпна леко и я изгледа засмян.

— Оу! Тя май ще се окаже доста забавна особа. Наистина се свързваш с чудесни хора, Стейси.

— Добре, добре. Знам, че не си наясно за какво точно става дума. — Не устоя на изкушението да го целуне по устата, преди да се отдели от него. — Искам да хапна корнфлейкс, преди да потегля.

Той се обърна към хладилника, където се бе насочила Елизабет.

— Хайде де, кога ще ми обясниш какво става? Четирийсет и осем часа е максимумът, на който съм способен относно дискретност и префиненост. Любознателните мозъци искат да бъдат наясно!

Младата жена извади кутия с прясно мляко от хладилника, а след това отвори вратичката на едно от шкафчетата, за да вземе пакет корнфлейкс. Въздъхна; знаеше, че неизбежното щеше да се случи. Смешно бе да се надява на любовен романс — или връзка, или както и по друг начин да я наречаха — с Кент, без да му каже причината за своите разследвания. Освен това не беше честно да го намесва и същевременно да го държи на тъмно.

А след като бе прекарала почти цели две денонощия с него, вече бе почти сигурна, че нямаше да се втурне да я издава. По-вероятно бе да погледне на цялата тази работа като на игра. Така, както гледаше и на ровенето чрез компютъра в най-интимните подробности от живота на хората. Смущаваше се страшно при мисълта за невероятната информация, до която целият свят имаше моментален достъп чрез компютрите. Ако можеше да се намерят толкова много неща за другите хора, то със сигурност можеше да се научи много и за нея самата. Вероятно вече съм се превърнала в отживелица — помисли си тя, докато сипваше корнфлейкс в една купа, — но това не намалява напрежението ми.

Извади лъжица от чекмеджето с прибори и отнесе закуската си до малката кухненска маса, като даде знак на Кент да я последва. Той се приближи до плота и си наля чаша портокалов сок.

Елизабет задъвка бавно първата си хапка. Най-накрая заговори, все така с наведена глава и без да вдига поглед от купичката.

— Подозират ме в извършване на убийство, което не съм извършила. Готвеха се да ме арестуват, но аз избягах с надеждата да открия кой го е направил, преди да са ме затворили. Хората, за които правихме справка, са най-вероятните заподозрени.

Вдигна очи. Той я наблюдаваше, подпрян на мивката, а ръката с чашата портокалов сок бе замръзнала във въздуха.

Очите му се разшириха. Младият мъж остави чашата върху плота.

— Какво каза?

Тя вдигна рамене, сякаш това не бе кой знае какво, макар сърцето й да тупкаше лудо в очакване на реакцията му.

— Това е моята история. Аз се крия. И точно затова ми трябваше помощта ти. Именно заради това не можех да се обърна към някой от хората, които бих потърсила при нормални обстоятелства.

— И що за хора са те? — попита той, като седна срещу нея на масата.

Тя се поколеба.

— Аз съм адвокат. Така че това са хората от адвокатската фирма, където работя. Фирмата на баща ми, „Рос, Дженингс анд Трент“.

Кент избухна в смях.

— Адвокат? Боже, това щеше да бъде последното, за което щях да се сетя. Предполагам не е нужно да отбелязвам, че наруши десетина, закона докато беше с мен. Не знам какво си правила преди това, но дори само изчезването ти е достатъчно сериозно нарушение в очите на полицията.

Елизабет го погледна право в очите, без да съзнава колко здраво стиска лъжицата.

— Мислиш ли да правиш нещо във връзка с това?

Въпросът й очевидно го озадачи истински.

— Какво например?

— Да ме предадеш — промълви едва чуто тя.

Младият мъж протегна ръка през масата и взе дланта й в своята, като набърчи чело.

— Да не си се побъркала? Разбира се, че не. Обиден съм, че дори си помислила такова нещо. Да не говорим, че именно аз направих възможно да нарушиш повечето от въпросните закони. Аз също ще бъда държан отговорен.

Елизабет си отдъхна шумно.

— Благодаря.

Кент се усмихна.

— Така всъщност става дори още по-забавно. Това е нещо истинско. И ми допада. — И додаде с престорено важен тон. — Имам честта да бъда свидетел на благородното ти старание.

Почувства се леко объркана, като осъзна доколко права бе в предположението си, че той щеше да приеме всичко като една голяма игра.

Младият мъж се облегна назад и повдигна стола си на двата му задни крака.

— Значи всичко друго, което си ми казала, е лъжа. Откъде си, защо сега живееш в центъра. — Внезапно се сети нещо. — Ами името ти? Името ти истинското ли е?

Тя поклати глава.

— Казвам се Елизабет Рос. Израснах в Грамърси Парк, но вече от доста години живея самостоятелно в Ъпър Уест Сайд. Може би името на баща ми ти е известно — Джак Рос. Двамата със сестра ми Джоуи са се заели да защитават Лайза Мартин, жената с радикални убеждения, замесена в банков обир през шейсетте години, която току-що се предаде. Случаят привлече всеобщото внимание.

Кент обърна нагоре длани.

— Напоследък не съм поглеждал вестник, така че не съм запознат с него. Съжалявам. — Очите му светнаха отново развеселено. — Но историята става все по-интересна с всеки следващ миг.

Предразположението му към хапливи духовитости я изпълни с досада.

— Това не е история. А аз наистина имам сериозни проблеми. — Изправи се и посегна към дамската си чанта. — Така че днес отивам да се срещна с онзи художник. Ще се видим след това.

Кент скочи и я прегърна изотзад.

— Хей, извинявай. Не исках да прозвучи така.

Младата жена се постара да запази спокойствие. Нямаше смисъл да вини него за собствените си неприятности.

— Няма нищо. Трябва да вървя. — Откъсна се от обятията му, като се стараеше да запази лековатия си тон. — До довечера.

Той не помръдна от мястото си.

— Имам работа между два и четири. Ще се видим след това.

Тя го погледна и се усмихна успокояващо.

— Между другото, в чие убийство те подозират? — извика след нея Кент.

— На майка ми — отвърна тя, без да се обръща.

И го чу да прошепва, точно преди да затвори вратата.

— О, Боже!

В гърдите си усещаше някаква празнота. Това не е моят живот — помисли си нещастно тя. — Но всъщност аз вече нямам живот.

Изпита облекчение, когато излезе от сградата. Докато вървеше си припомни всичко, научено за човека, с когото отиваше да се срещне.

Двамата с Кент се бяха добрали с лекота до доста плашещи факти. Майкъл Уийвър, трийсет и деветгодишният скулптор, чието ателие бе един етаж под ателието на Моли, на два пъти бил арестуван и затварян в психиатрични заведения.

Оказа се, че произлиза от изключително богато семейство. Бе израснал в Манхатън, на Пето Авеню, в огромна сграда от предвоенно време. Родителите му бяха съединили два апартамента, които обитаваха все още. След завършването на Художественото училище на Роуд Айланд, той бе живял на различни места из страната, преди да се завърне в Ню Йорк и да се установи в двустаен апартамент на Десета улица. Беше се оженил през 1987 година, за да се разведе две години по-късно. Затварянето в психиатрично заведение бе станало съответно през 1991 и 1994 година. Беше прекарал общо шест месеца там.

Елизабет съжаляваше, че не знае нищо повече за него. Но просто нямаше време да се рови за повече предварителна информация. Голяма част от предишния ден бе отишла в търсене следите на Хектор Ривера, портиера от списъка на Джоуи, уволнен в резултат на оплакване от страна на Моли. Той беше отишъл в Лос Анджелис и в продължение на два месеца бе работил в един хотел там. Кент бе успял дори да открие, че в деня, в който бе станало убийството, Ривера бе отлетял за Лас Вегас със съпругата си на тридневна ваканция, платена с новата му кредитна карта. Не беше невъзможно да се е върнал тайно в Ню Йорк, за да убие Моли, но това бе малко вероятно.

Получената информация бе изключително полезна, но тя бе отклонила вниманието им от Майкъл Уийвър. Щом бе разбрала за психическите проблеми на скулптура, младата жена реши да се срещне с него. И без да чака повече, му бе телефонирала.

Като се стараеше отчаяно да прикрие нервността си, тя обясни, че учи в художественото училище в Роуд Айланд, което бе завършил и той самият, и възнамерява да започне да се занимава изключително със скулптура. Заяви, че е виждала творбите му на изложби — местата, датите и описанието на изложените произведения дължеше на майсторството на Кент — и че творчеството му я изпълва с възхищение. Измъчените изражения на неговите бронзови мъже и жени и вплетените им в борба едно с друго тела я били покорили. Ласкателството даде нужния ефект. Когато го попита дали ще може да го наблюдава няколко дена в процеса на работа, той се съгласи.

— Освен това ще опитам да напиша статия за училищния вестник — подхвърли тя; предполагаше, че това щеше да й даде основателно извинение за воденето на записки.

— Всеки вид реклама е добре дошла в света на изкуството — бе отвърнал Уийвър. — Тя няма да продаде нито една от моите творби, но може да предизвика завистта на някои от хората, с които се познаваме още от училищно време.

Внезапно Елизабет започна да усеща остро присъствието на другите хора наоколо. Кой знае поради каква причина се чувстваше неудобно. Затича се към празното такси, спряло няколко метра по-нататък на червения светофар. Като се стараеше да стои така, че шофьорът да не вижда добре лицето й, тя даде адреса на Уийвър… адреса, на който се намираше и ателието на Моли, помисли с тъга тя.

Щом излезе и плати, натисна нервно звънеца за ателието на скулптора. След като слезе от асансьора на петия етаж, поспря за момент, преди да почука на вратата. Едно беше да надничаш в живота на хората чрез компютъра и съвсем друго — да се изправиш лично пред тях. Пое си дълбоко въздух и почука. Вратата се отвори.

Надяваше се, че изражението не издаде силната й изненада. Беше очаквала да види олицетворение на артистичния тип, може би покрити с прах дрехи и дълга опашка или съвсем къса подстрижка.

Майкъл Уийвър имаше сивеещи, дълги до раменете коси, които висяха на мазни фитили около лицето му. Черната му блуза бе изцапана от храна, а някога белите му шорти сега бяха мръсножълти. Беше бос. Ръката, която протегна към нея, беше също така мръсна, с изгризани нокти. Когато му беше призрачно бяла, леко лъщяща от пот, макар в стаята да не бе особено горещо. Очите му бяха налети с кръв.

За момент Елизабет се сети как бе изглеждал баща й, когато го видя на улицата преди няколко сутрини, блед и почти болен. Побърза да прогони неприятната мисъл.

Тя също протегна ръка.

— Здравейте, мистър Уийвър. Много ми е приятно да се запозная с вас.

— Мислех, че учите в художественото училище в Роуд Айланд — заяви разочаровано той. — Много по-възрастна сте, отколкото очаквах.

Младата жена успя да се пребори с отговора, който напираше да излезе от устата й, а именно: А вие сте много по-отвратителен, отколкото очаквах. Вместо това се насили да се усмихне.

— Изгубих доста години да работя нещо, което мразех, преди да се върна в училище, за да уча изобразително изкуство. Това обяснява напредналата ми възраст.

— О!

Скулпторът повдигна леко рамене с видимо примирение.

С всеки следващ миг той й ставаше все по-неприятен и по-неприятен. Очевидно бе очаквал някоя симпатична малка гимназистка, която да се впечатли веднага дотолкова, че да скочи без бавене в леглото му. Прииска й се да заяви: Животът е пълен с малки разочарования, нали?

Успокой топката, Елизабет — рече си тя и пое дълбоко въздух.

— Може ли да вляза? — попита любезно младата жена.

— Разбира се — отвърна Майкъл и отстъпи встрани, за да й направи път.

Елизабет се огледа. Боже мили. Антъни Пъркинс в „Психо“. Само дето сравнението не бе ни най-малко забавно. Дългите прозорци, които би трябвало да заливат помещението със светлина, бяха покрити с някакви стари, избелели чаршафи, през които светлината влизаше с мъка. Навсякъде бяха разхвърляни скулптурни материали и инструменти, книги, картини, скици и останките от десетина хранения. Кутии от пица и други, доставяни по домовете храни, се мотаеха по ъглите и върху масата, заедно с омазнени хартии. Кушетката бе буквално скрита под нахвърляни дрехи и неотворена кореспонденция, а зелената кадифена тапицерия бе цялата на петна и на места — заплашително изтънена.

Нямаше признаци от работа по каквато и да било скулптура. Не се виждаше нищо в какъвто и да било стадий на работа.

Той я наблюдаваше, кръстосал предизвикателно ръце пред гърди.

— Мисля за това, което възнамерявам да правя — заяви безгрижно той. Но в следващия миг лицето му придоби болезнено изражение. — Прекалено е трудно, всичко е прекалено трудно — проплака Майкъл. — Не мога да понасям повече това.

Елизабет преглътна мъчително. Нещо с този човек определено не беше наред. Що за връзка бе имала с него Моли? Той, разбира се, може и да е бил по-добре преди, но сега явно състоянието му се влошаваше все повече и повече и скоро щеше да го отведе отново в психиатричната клиника. И това й се струваше още по-логично, тъй като от последната му хоспитализация бяха изминали няколко години. Може би състоянието му се подобряваше за известно време, след което настъпваше поредната криза.

Колко ли време щеше да й се наложи да го наблюдава? Ясно беше обаче, че нямаше да прекара тук няколко дена, както бе възнамерявала първоначално; той беше прекалено побъркан, за да може да стои часове и дни наред с него. По-добре беше да кара веднага по същество.

— Видях, че дават под наем едно ателие в тази сграда — рече тя. — Чудя се дали да не остана в Ню Йорк и да започна да работя.

Изражението му стана отново болезнено.

— Да, ателието на Моли. — Поклати глава и очите му се напълниха със сълзи. — Моята Моли. О, Боже, моята Моли.

Младата жена стоеше неподвижно, за да не прекъсне трескавите му мисли.

— Познавал ли си жената, която е работила в него? — попита тихо тя.

— Тя ми беше като майка — отвърна той, издал ръце напред с почти театрален жест. — Нямаш представа какво ми причини това.

— Кое?

Майкъл я изгледа остро; явно я смяташе за пълна глупачка, след като не знаеше за какво ставаше дума.

— Някакъв маниак уби моята скъпа Моли. Застрелял я като див звяр.

По гръбнака на Елизабет пробягаха тръпки.

— Защо? Кой би извършил подобно нещо?

Надяваше се, че любопитството й звучи правдоподобно невинно.

Уийвър затвори очи, изпълнен с болка.

— Светът е пълен с безсърдечни типове.

Внезапното избръмчаване на звънеца я стресна силно. Скулпторът прекоси стаята и отвори с досада вратата.

— Какво? — излая той, преди да е видял кой звъни.

Човекът навън изглеждаше около двайсет и седемгодишен. Носеше черно кожено яке и тесни дънки. На дясното му ухо проблясваше диамантена обичка. Колко добре изглежда — помисли си младата жена. — Би могъл да бъде модел.

Новодошлият се впусна незабавно да изнася лекция на Уийвър.

— Мразя, когато не вдигаш телефона. Не ми казвай, че не си прослушал записите на обажданията ми. — Влезе и сграбчи Майкъл за раменете. — Погледни се. Оставих те сам за две седмици и… Не довърши мисълта си, тъй като погледът му попадна върху Елизабет.

— Какво прави тук тя? — обърна се остро към него той.

— Нищо. Някаква ученичка — отвърна безцеремонно Майкъл. — Ерик, моля те…

Непознатият се взря в нея с неприкрита неприязън, след което се обърна отново към скулптура.

— Все още не си се отказал, а? Бих искал да чуя какво си й казал. Кога ще престанеш с това?

Уийвър се дръпна.

— Защо не влезем вътре да поговорим за това? Бих искал да останем малко насаме.

С мрачна физиономия Ерик го хвана за ръката и го помъкна в друга стая, вероятно спалнята или кухнята. Затръшна вратата след себе си. Тя се приближи припряно, с надеждата да чуе какво си говорят. Това се оказа лесно, тъй като Ерик се разкрещя, без да губи и секунда.

— Семейството ти никога няма да те приеме, Майкъл. Не знам какво трябва да стане, за да го разбереш. Ти си това, което си. Те са онова, което са. Ти така и ще си умреш, като продължаваш да се преструваш, а на тях изобщо няма да им пука, че си опропастил целия си живот. Няма да си помогнеш, като водиш момичета тук. Какво, мислиш си, че изведнъж ще ти стане, само защото някое момиче стои пред теб?

О, Боже! — помисли си Елизабет и отстъпи крачка назад. Този човек се измъчваше от факта, че е обратен. Богатите му родители вероятно не искаха да имат нищо общо с това и то не му даваше мира. Тя ми беше като майка — бе казал той за Моли. Сигурно го бе обичала и го бе приемала, за разлика от истинската му майка.

Бедният човек — помисли си тя, изпълнена със симпатия. Не можеше да си представи, че убийството на Моли беше свързано с нещастието, изпълнило живота му.

Измъкна се тихо от апартамента. Силно се съмняваше, че Майкъл щеше да се разстрои, когато откриеше липсата й.

Броят на заподозрените определено намаляваше.