Синтия Виктор
Вълшебната кутия (16)

Петнадесета глава

Джак погледна часовника си, когато влезе в сградата. В първия момент не разбра дали стрелките показваха осем и трийсет или шест и четирийсет. Не ставай смешен — помисли си той, като изправи рамене и се запъти решително вдясно. Спря изненадан, когато вместо пред поредицата от асансьори, които използваше от десетилетия, се озова пред бяла стена. Обърна се бавно, погледна назад и най-сетне забеляза, че въпросните асансьори се намират в другия край на фоайето. Почервенял от неудобство тръгна натам, където трябваше да отиде още в началото.

Униформеният човек зад бюрото докосна фуражката си, когато мина покрай него.

— Ужасна работа, мистър Рос — изрече със симпатия тъмнокосият мъж, който му изглеждаше познат.

Джак усети как сълзите му потекоха по лицето, без да може да ги спре. Прииска му се да прегърне този почти напълно непознат човек, който като че ли разбираше колко голяма бе понесената от него загуба. Вземи се в ръце — смъмри се той. — Той просто изказва съболезнованията си подобно на всички останали през изминалата седмица.

Беше стоял в продължение на дни в апартамента, утешаван единствено от бутилката алкохол пред себе си. От време на време бе опитвал да поспи, а след това бе продължавал да пие; дните и нощите се бяха превърнали в размазана празнина, изпълнена с кошмари. Нямаше я Моли, да се върне задъхана от възбуда след работата си в някой от театрите в центъра на града. Нито пък Елизабет щеше да влезе в кабинета му, да организира отделните случаи, да организира деня му… живота му. Всички, които бяха означавали нещо за него, си бяха отишли. Майка му. Баща му. Брат му. Елизабет. Джоуи. Моли…

Звукът от собствения му плач не би трябвало да го изненада, но точно така стана. И очевидно стресна униформения човек, застанал смутено пред него. Той посегна към рамото му, но Джак се отдръпна рязко и се отправи към отворения асансьор. Трябваше да се качи, преди да се бе посрамил още повече.

Трябваше отново да свикне да се намира сред хора. От утре нататък — помисли си той, след като влезе в асансьора и натисна бутона на желания етаж, — всичко щеше да започне да се връща към нормалното. Днес беше първият ден на завръщането. Затова и нервите му бяха така опънати. Скоро всичко щеше да стане такова, каквото е било винаги.

Слезе на четиринайсетия етаж и тръгна забързано по коридора, като кимна леко на жената от рецепцията, която се опита да му каже нещо. Какъв смисъл имаше да спира? За да се съгласи, че наистина е било ужасно ли? И че някакво чудовище убило съпругата му? Е, точно така беше, сам го знаеше много добре. Но какво, по дяволите, се очакваше от него да каже по този повод?

Продължи да се движи по коридора, без да поглежда нито наляво, нито надясно, после влезе в своя кабинет, затвори вратата след себе си и седна зад бюрото. Погледът му започна да се плъзга бавно по предметите, с които бе живял толкова дълго време. Голямото орехово писалище, заседателната маса в единия ъгъл, мекия кожен диван в другия. Правната литература и поставените в рамки фотографии, които изобразяваха важни моменти от неговата кариера. Все едно, че се бе озовал в живота на някой друг.

— Мога ли да вляза вече, мистър Рос?

Гласът от интеркома го стресна. Инстинктивно бръкна в джоба на сакото и измъкна оттам плоска сребърна бутилчица. Скочът, който бе налял в нея тази сутрин, затопли гърлото му.

— Разбира се, Джейн — отвърна той, като натисна своя бутон.

Побърза да върне шишенцето в джоба си. Когато секретарката влезеше в кабинета, щеше да види своя шеф, седнал с тъжно достойнство зад бюрото в очакване работният му ден да започне. При отварянето на вратата за миг изпита паника. Ами ако всичко излезеше наяве? Ако не успееше да скрие страха, който изпитваше?

Все пак успя да стои неподвижно, докато Джейн се настани срещу писалището. Дори успя да произнесе едно пресипнало „благодаря“, когато тя изрази съжалението си във връзка с мисис Рос.

— Ще започваме ли? — попита секретарката, като постави няколко папки върху бюрото му.

Той кимна.

— Е, както вероятно си спомняте, следва последното, преди разглеждането на делото, съвещание, във връзка със случая „Кендрик“. Чиновникът от офиса на съдия Паркър се обади, за да потвърди за петък. Добре ли е така?

Джак кимна отново, макар почти да не помнеше за какво се отнасяше делото „Кендрик“. Вероятно бе от нещата, с които се бе занимавала Елизабет. Тя вършеше невероятно много — помисли си той и очите му се замъглиха при спомена за дъщеря му, седяща до Джейн при толкова много от тези утринни прегледи на предстоящия ден. Елизабет винаги беше невероятно красива, облечена в някой от онези тонове на сивото или морскосиньото, които страхотно й отиваха, с блестящи очи, а очертанията на лицето й му напомняха толкова много за Моли…

Внезапно си даде сметка, че секретарката му го наблюдава някак особено.

— Да, продължавай — промълви той; мъглата заплашваше да се превърне в порой от сълзи.

Джейн сведе отново поглед към книжата пред себе си.

— Хари Ландс се обади по повод своето обжалване. Казах му, че ще се свържете с него идната седмица. А Тамара Харланд искаше да знае кога най-скоро може да се надява да види нещо от парите.

Джак се намръщи. Този случай го помнеше прекалено добре. Известната, но остаряваща танцьорка от Бродуей се бе подхлъзнала в местния супермаркет. Може би подът е бил мокър. Може би беше паднала нарочно и сега сипеше лъжи през изкуствените си зъби. С помощта на Елизабет той бе дал под съд магазина и цялата верига от супермаркети. На Тамара Харланд вероятно нямаше да й се наложи да работи повече дори ден до края на живота си.

Какъв начин да си изкарваш прехраната само — помисли си нещастно той. Да имаш за клиенти разни наранени разглезени примадони. Прехрана — да, но не и живот. Животът бе да имаш съпруга, деца, дом, пълен с хора, които те обичат. Картините с Моли се редуваха една след друга в съзнанието му: като тийнейджър, с книги под мишница на път от училище към къщи; като млада съпруга, бременна с Елизабет, с разцъфтяло лице — бременността й започна да личи едва от шестия месец нататък.

И Елизабет. Когато беше на две-три годинки, всяка вечер скачаше в обятията му, щом той се прибереше от работа.

Боже, колко му липсваше неговата съпруга. И дъщерите, и двете. Беше изгубил всичко, както бе знаел от край време. Може би Джоана никога не го бе обичала така, както го обичаше Елизабет, но като малка с удоволствие се сгушваше в ръцете му, дърпаше очилата за четене от носа му и започваше да ги дъвче, докато не й ги отнемеше.

Това обаче бе тогава. Джоуи не бе близка с него вече от години. И защо да бъде? Дори не бе говорил с нея, откакто се бе преселила в Монтана. Боже, какво не би дал, за да бъде сега до него в този миг. Знаеше колко враждебно ще бъде настроена, колко обида трябва да е събрала вече, но щеше да бъде такава утеха да бъде с него, негова дъщеря, свързана с кръвна връзка.

— … и Роб Касамилия от Си Би Ес се обади отново, за да пита за отговора ви на „Уитмор срещу Коу“.

Джак забеляза, че Джейн го гледа очаквателно. Нямаше представа какво му говореше, колко време бе прекарал, изгубен в собствените си адски размисли. Копнееше да измъкне плоското шише от джоба си, да отпие голяма глътка, да избяга отново в мястото, където нямаше да го безпокоят никакви мисли.

Секретарката го наблюдаваше безмълвно, но той не знаеше какво да отговори. Най-сетне тя продължи нататък.

— И дъщеря ви чака във външния кабинет с една приятелка.

Джак усети прилив на огромно удоволствие. Скочи и тръгна към вратата. Не можеше да повярва, че не я бе видял, когато влезе.

— О, слава Богу. Елизабет се е прибрала — възкликна той и посегна към дръжката на вратата.

Джейн се обади, очевидно объркана.

— Не, сър, всъщност става дума за малката ви дъщеря. Джоуи чака вече от два часа.

Джак отвори широко вратата. Видя дъщеря си, седнала на един от тапицираните с черна кожа фотьойли, увлечена в разговор с някаква спретнато облечена жена доста над четирийсетте.

Приближи се до Джоуи и я придърпа в обятията си. Тя стоя вдървено, докато той я притискаше към гърдите си, но поне му позволи да я прегърне. При вида й усети как познатата стара енергия внезапно изпълва тялото му. След като я пусна, се обърна към другата жена.

— Приятно ми е да се запознаем, мис…

— Мартин — отвърна жената. — Лайза Мартин.

Покани ги в кабинета си и се настани зад бюрото.

— Джоуи, скъпа — възкликна Джак, — толкова се радвам, че се върна. Нямаш представа какво означава това за мен.

Младата жена го изгледа безизразно.

— Не може да се каже, че се връщам, татко. Поне не поради причината, за която си мислиш — погледна успокоително приятелката си, след което започна да говори директно по въпроса, който я бе довел. — Лайза има правен проблем и тъй като Елизабет все още я няма, ще остана достатъчно дълго, за да го разреша. — Премести поглед към баща си. — Тоест, ако ти нямаш нищо против.

Джак се усмихна широко.

— Ще бъда щастлив, ако останеш на този стол до края на живота си.

— Изобщо не ми е до шеги, татко — отговори нетърпеливо Джоуи. — Лайза е загазила сериозно и ме чака доста работа.

— За какво става дума? — попита той, като погледна приятелката на дъщеря си.

Не можеше да си представи как точно бе „загазила“ тази жена с привлекателно гримирано лице и безупречно скроена светлосиня рокля, очертаваща добре поддържаната й фигура. Тя приличаше на човек, за когото умереността се бе превърнала във втора природа. Образец на самоконтрола — това бе повече от сигурно. Всъщност, осъзна внезапно той, тя бе даже прекалено добре поддържана, за да бъде приятелка на Джоуи. Повечето от младежите, с които бе дружила, бяха всичко друго, но не и така безупречно спретнати. Малцината, които бе водила вкъщи, бяха почти небрежни към външния си вид. И после, онзи младеж с обратни наклонности, когото бе харесвала толкова много._Е_ — помисли си Джак, — той поне беше спретнат и чист.

Погледна към седналата насреща му жена и осъзна, че съзнанието му пак го бе отнесло някъде. Тя като че ли се канеше да каже нещо и той опита да се сети какво я бе попитал.

Отговорът на дъщеря му му напомни доста рязко.

— Търсят я за убийство.

Усети как по тялото му преминаха ледени тръпки. „Вече не съм за тази работа“ — помисли си той, а потта започна да се стича на тънки струйки по гърба му.

— Какво се е случило? — попита той; ужасяваше се, че какъвто и да беше отговорът, нямаше да знае как да процедира.

— Бях сред шестимата от Пийкскил, една от онези, които полицията така и не успя да открие след убийството на охраната на банката. Искам да се предам.

Това вече го изненада наистина. Кой би могъл да свърже тази жена с антивоенните протести от шейсетте години?

Знаеше, че трябва да отговори нещо, но нямаше представа какво да каже. Това не беше ли случай за федералния съд? Или може би беше за щатския? Имаше ли някакви специални процедури, след като ставаше дума за случай с такава давност? Алкохолът, който бе погълнал тази сутрин внезапно сякаш блокира напълно способността му да мисли.

— Добре… — промълви бавно той, като посегна към гарафата с вода върху бюрото и напълни една чаша.

След като я изпи продължи да стои безволно. Забеляза, че дъщеря му го наблюдаваше странно.

— Татко — чу я да казва той през мъглата от страх, която го бе обвила, — аз ще се погрижа за всичко. Лайза ще се предаде на полицията, но искам да може да заяви, че ще я представя „Рос, Дженингс“.

Лайза се наклони напред и го погледна с благодарност.

— Искам да ви благодаря, че ме приехте, че ми помагате.

Джак усети, че не може да седи повече на едно място, че не може да сдържа внезапното си облекчение и възбуда.

— Напротив, Лайза — заяви той, като застана зад столовете им и докосна леко Джоуи по гърба. — Аз искам да ти благодаря, че ми върна момиченцето.

Не погледна към лицето на Джоуи, не видя примирението в очите й. Усети дори, че се усмихва, забравил паниката, която бе изпитал само преди няколко минути.

Все пак все още бе достатъчно добър адвокат, за да разбере кога е победил.