Синтия Виктор
Вълшебната кутия (29)

Двадесет и осма глава

Джоуи разтърка уморено очи, докато крачеше из кабинета си. Не знаеше колко точно е часът, но последния път, когато бе забелязала часовника, минаваше единайсет, а й се струваше, че оттогава бяха минали векове. Телефонът звънеше вече за кой ли път, но тя дори не направи опит да отговори. Беше почти сигурна кой я търси и нямаше намерение да говори с него.

Проклет да си, Гари — помисли си тя. Първоначалното й желание телефонът да престане да звъни се замени много бързо точно с противоположното искане — да продължи да звъни вечно. Приближи се до прозореца. Повечето светлини в съседните административни сгради бяха загасени за през нощта. Всички се бяха прибрали в домовете си, при своя любящ съпруг или безупречна съпруга, при двете си деца и немската овчарка.

Внезапно изпита срам. Приятелката й Лайза можеше да бъде осъдена за убийство, а тя се бе фокусирала върху жалкия си любовен живот. Какво от това, че мъжът, по когото си бе изгубила ума, се интересуваше единствено от това как да пипне сестра й? Тя поне можеше да си стои в офиса, или да се разхожда по улиците, или да отлети до Занзибар, изобщо каквото й хрумнеше. Само ако Лайза имаше подобен избор. Само ако Лайза изобщо имаше някакъв избор.

Приближи се до дивана и се отпусна отгоре му.

Тук имаше отговор. Не можеше да няма. Стана бавно, домъкна се уморено до бюрото си, седна пред него и взе книжата, върху които бе работила цял ден. Името Робърт Малори фигурираше на всяка страница. Заедно с един асистент бяха преровили възможно най-дискретно Интернет, за да открият всяка дума, написана някога за него. Вестниците и професионалните списания бяха започнали да го споменават едва, когато вече бе в доста зряла възраст. Това обаче бе прекалено малко и за прекалено късен период от живота му. Все още не бе успяла да изнамери нещо, което би могло да помогне на Лайза Мартин.

Едно по едно — рече си тя не за първи път този ден. Препрочете отново отделните извадки. Сред тях имаше няколко статии, посветени на турнирите по крибедж, в които бе участвал. Както и доста информация за неговата корпорация. Нищо от това обаче не й вършеше работа. Компанията, която бе оглавил, бе стара, с многогодишен опит в многобройните аспекти на хартиената индустрия. Тя притежаваше няколко фабрики из страната, в това число и за гофрирани материали, както и голям завод в Алабама за производството на тоалетна хартия и хартиени салфетки и кърпи.

Фреди Шор може и да не бе ходил в колеж, но очевидно бе умен. Възхищението на Джоуи нарастваше все повече и повече, докато пресмяташе размерите на неговия бизнес. Трябва да се бе скъсал от работа, за да се издигне толкова високо в компанията. Особено пък когато ставаше дума за такава компания, която от създаването си се бе намирала неизменно в ръцете на едно семейство.

Насочи внимание към информацията, която бе събрала за неговото семейство. Неговата съпруга, Дебора Малори, участваше в управителния съвет на библиотеката в Бедфорд. Името й се появяваше и в няколко вестникарски статии, посветени на местни благотворителни събития.

След това идваше ред на децата. Робърт младши, шестнайсетгодишен, беше красиво момче, ако се съдеше по снимката във вестника, публикувана във връзка с победата му в състезание по плуване. А по-малката му сестра Мелиса, заснета във филмчето на осмокласниците в гимназията, в която учеше, имаше вид на типично тринайсетгодишно момиче.

Божичко — помисли си младата жена. — Този човек не само е успял да си остане на свобода, ами и е станал главен герой на една истинска американска история за невероятния успех. Направо като роман на Хорейшо Алджър. — Тази мисъл я депресира още повече. — Всички останали се крият или прекарват десетилетия в затвора, докато Робърт Малори или Фреди Шор, или каквото и да е истинското му име, язди из хълмовете на Бедфорд на гърба на личния си черен жребец. Вдигна следващата изрезка от вестник и я прегледа с отвращение. Това бяха три колонки от светската страница на местния вестник. „Следобедът бе особено силно осветен от присъствието на домакинята на това събитие Дебора Малори.“

— Направо да му се повдигне на човек! — възкликна Джоуи.

Гласът й прозвуча плашещо силно в притихналите офиси. Почувства се глупаво, като малко момиченце, което се е държало неприлично пред хората. А след това се разсмя.

— Тук няма кой да ме чуе и мога да говоря каквото си искам — извика с всичка сила тя. — Майната ти, мистър Робърт Малори, както и на прелестната мисис Малори…

Знаеше, че звучи истерично, но в действителност се забавляваше. Нямаше кой да стане свидетел на лудостта й. Всъщност никак не беше лошо да си побъркан. Но се смъмри веднага. Ако продължаваше в този дух, наистина щеше да се побърка. Очевидно беше прекалено уморена, за да свърши някаква работа и ако не се прибереше, за да поспи, на следващия ден също нямаше да бъде работоспособна.

Събра уморено книжата върху бюрото и ги прибра грижливо в дипломатическото си куфарче. Може би, преди да заспи щеше да й дойде някоя идея. Изгаси светлината и затвори вратата зад гърба си.

За щастие хвана такси веднага, след като излезе от сградата. Даде адреса си и се облегна назад. Затвори очи и почти заспа, изтощена от огромното количество ненужна информация, която бе събрала. И тогава изведнъж в главата й се появи една мисъл. Като дете наистина бе чела някои от романите на Хорейшо Алджър. Изучаваха ги в седми или осми клас. И си спомняше нещичко от тях. Техните герои, олицетворение на човек, постигнал всичко със собствени усилия, млади хора, устремени по пътя към върховете, всъщност не постигаха всичко сами. Неизменно по някое време се женеха за дъщерята на своя шеф.

Внезапно обзета от любопитство, Джоуи започна да рови из дипломатическото си куфарче и запрелиства книжата, докато стигна до статиите за Дебора Малори. Изчете няколко, преди да стигне до едно изречение, което отне дъха й. „Дебора Лангдън Малори през 1968 година завършва колежа «Сара Лорънс».“

— Дебора Лангдън Малори — повтори младата жена.

И продължи да върти името й из устата си, докато шофьорът погледна леко притеснен от отражението й в огледалото за обратно виждане.

В гърдите на Джоуи започваше да се надига все по-силно и по-силно вълнение. Името на пазача на банката, когото Фреди Шор бе застрелял и заради което трима вече лежаха в затвора, беше Хенри Лангдън.

Таксито спря и Джоуи откри с изненада, че се намираха пред нейния блок. Измъкна двайсетдоларова банкнота от портфейла си и я подаде на шофьора.

— Ваши са — заяви радостно тя, когато той опита да й върне остатъка — повече от десет долара.

Втурна се във входа, като едвам поемаше въздух от възбуда. Най-после поне разполагаше с нещо, което да изследва, нещо реално. Това не можеше да е инцидент. Стрелбата бе абсолютно нелогична. Грабежът вече бил приключен и парите били на сигурно място в ръцете на четиримата, които вече били напуснали мястото. И изобщо защо Фреди е трябвало да застреля Лангдън? Най-сетне поне разполагаше с известни насоки относно причината, но тя определено нямаше нищо общо с Лайза Мартин.

Джоуи се спусна нагоре по стълбите, отвори входната врата на апартамента си и се втурна към печката, за да си направи кафе. Докато чакаше водата да заври, извади книжата от чантата си и ги остави върху кухненската маса. След известно търсене откри онова, което й трябваше — кратката корпоративна справка, придружавала някакво бизнес предложение отпреди повече от трийсет години.

На пета страница Джоуи откри подобната на анекдот история на „Морис Корпорейшън“. Прегледа списъка на служителите в компанията и спря, когато попадна на името на Емили Уестмън, притежавала най-голям брой акции от началото на четирийсетте до началото на седемдесетте години. Младата жена се прехвърли трескаво към друг свитък книжа и измъкна от него копието от друг от ежегодните отчети на компанията, направен няколко години по-късно.

Преглеждаше грижливо страница след страница, като отбелязваше семейните имена и опитваше да направи връзката помежду им. И най-сетне се натъкна на чисто злато — родословното дърво на семейство Уестмън.

Онова, което видя, я накара да се усмихне до уши. Емили Лангдън Уестмън беше омъжена за Уилям Уестмън, умрял по време на Втората световна война. Единствената му сестра бе умряла на единайсетгодишна възраст. Най-близкият роднина на Емили пък беше брат й, Хари Лангдън. Той бе умрял в началото на петдесетте години.

Готова съм да заложа живота си обаче, че е имал син — помисли си тя, като поклати глава, — и че той е бил жив. Не се съмняваше, че истинското име на Хенри Лангдън е било Хари Лангдън младши. Това можеше да провери още на другия ден. Чу, че водата ври и стана да напълни кафе машината с прясно смляно кафе. Не можеше да си обясни защо обаче Хенри Лангдън, бъдещ наследник на цяло богатство, е работел като ченге и още повече — като нощен пазач на банка.

Надали щеше да намери отговора на този въпрос сред документацията на банката или из вестникарските статии. Той трябваше да почака. Чувстваше обаче, че най-после бе намерила отговора за Лайза. Не съществуваше съмнение за участието на нейната клиентка в банковия обир. Убийството обаче бе съвсем друга работа.

Мислите й бяха прекъснати от звънене на вратата. Звукът я накара да замръзне. Взря се замислено в каничката в ръката си, без да реагира, когато водата, която наливаше от нея в кафе машината, започна да прелива.

— Джоуи, знам, че си там.

Гласът на Гари бе тих, но се чуваше чудесно. Младата жена се почувства така, сякаш той вече стоеше до нея и плъзгаше длани по лицето й, и я целуваше…

Трябваше да го накара да си тръгне, да го държи на безопасно разстояние, така че да го вижда такъв, какъвто е и какво иска всъщност от нея.

— Знаеш, че мога да вляза — продължи той, дори още по-тихо от преди. — Искам обаче ти да ме желаеш при себе си.

— Онова, което искаш, е да ти кажа къде е сестра ми, ето какво искаш! — извика Джоуи, като остави каничката на кухненския плот и се приближи до входната врата.

Гари помълча известно време, след което заговори жално.

— Моля те, отвори вратата и позволи и на мен да кажа онова, което имам да казвам. Ако решиш, че трябва да си тръгна, ще си тръгна. Без да задавам въпроси, обещавам.

Младата жена не помръдваше, замръзнала нерешително, после сложи веригата. Едва тогава отвори вратата или по-скоро я открехна на десет-петнайсет сантиметра, толкова, колкото позволяваше веригата.

Гари не се опита да я докосне, даже не протегна ръка. Само я съзерцаваше с напълно сериозно изражение.

— Не знам от какво се страхуваш — започна тихо той, — но виждам точно това — страх. Това не е истината, не е гласът на здравия разум, а на ужаса.

Не можеше да повярва, че е възможно да звучи така искрено, дори наранено. Но разбира се, точно така трябваше да звучи. Наистина беше добър артист.

— Гари, аз не знам къде се намира Елизабет. Не ми се е доверила. Двете с нея не сме близки и никога не сме били. — Знаеше, че трябва да спре тук, но не успя да се сдържи. — И, независимо какво мислиш, тя никога не би могла да убие майка ни.

Маккълоу присви устни, а тя продължи:

— Питай, когото и да било — от нас двете всички добродетели са се паднали именно на нея. Тя не е нагрубявала човек в живота си, камо ли да го нарани…

— Знам, че обичаш сестра си — прекъсна я Гари, — но аз не съм тук заради това.

Джоуи не се сдържа и се изсмя.

— Да обичам сестра си ли? — повтори подигравателно тя. — Та аз дори не я харесвам. Вече повече от трийсет години не сме си казали поне по една цивилизована дума.

— Всъщност това не ме интересува.

Очите на младата жена блеснаха гневно.

— Е, все пак те интересува достатъчно, за да подслушваш телефона ми!

Мълчанието от негова страна я вбеси още повече. Знаеше, че трябва да престане да говори, но за нищо на света не можеше да се сдържи.

— Интересува те достатъчно, за да легнеш с мен. Достатъчно, за да ме преследваш, за да нахлуваш в апартамента ми, да идваш тук в… — Потърси с поглед най-близкия часовник. — … в три часа сутринта — довърши тя.

Гари се хвана за рамката на отворената врата и я изгледа изумено.

— Наистина ли смяташ, че именно това ме интересува? Нима мислиш, че съм си поставил за цел да прелъстявам роднините на всичките си заподозрени?

— Откъде да знам какво правиш? — отвърна буйно Джоуи; близостта му я влудяваше.

— Боже мой, Джоуи — възкликна Маккълоу, като провря ръка през отвора и я погали по бузата. — Не можеш ли да разбереш кога някой те обича? Възможно ли е да бъдеш толкова сляпа?

Младата жена замръзна на мястото си, неспособна да помръдне. Мъжът пред нея й се струваше като отговор на молитва. Тя обаче не вярваше в силата на молитвите. Никога не бе вярвала. Как, за Бога, можеше да повярва сега?

Гари я съзерцава няколко секунди, после се обърна и тръгна към асансьора. Думите му увиснаха във въздуха след него.

— Не мога да те принудя да видиш онова, което стои пред теб. Не мога и няма да го направя. Ще трябва да го направиш сама.

Джоуи затаи дъх, когато вратата се отвори и той влезе в асансьора. Продължи да стои безпомощно и когато Маккълоу вдигна ръка и натисна един от бутоните. Вратата се затвори и шумът на мотора прозвуча в ушите й силно като изстрел. Остана още доста време така, неспособна да помръдне, вперила невиждащ поглед в коридора.