Синтия Виктор
Вълшебната кутия (24)

Двадесет и трета глава

Гари Маккълоу огледа магазина, изумен от богатия асортимент. За гладните имаше всевъзможни сандвичи; за онези, на които им е студено — якета и шушляци; отегчените можеха да си купят „Монополи“ или друга забавна игра. При канцеларските стоки се предлагаха пощенски марки, а в доста по-големия щанд за шивашки материали лежаха топчета кадифе и басма.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита учтиво някакъв мъж, който изглеждаше шейсет и няколкогодишен.

— Надявам се. — Извади снимка на Елизабет Рос от кожената папка, която носеше. — Тази жена изглежда ли ви позната?

Човекът го изгледа с внезапно недоверие.

— Не бих могъл да кажа — отвърна лаконично той и го подмина.

Гари го последва.

— Не питам просто от любопитство — заяви той и спря пред възрастния мъж. Извади служебната значка от джоба на якето и му я показа. — Нюйоркската полиция издирва мис Рос за убийство. Ще ми направите голяма услуга, ако погледнете по-внимателно снимката.

Подаде отново фотографията. Този път човекът я пое и се взира известно време в нея. А след това поклати глава.

— Не. Не мисля, че ми е попадала някога пред очите.

Гари понечи да тръгне, но в последния момент се спря.

— Тук работят ли и други хора, освен вас?

— Разбира се — отговори мъжът. — Дъщеря ми е тук по цяла седмица.

И отново тръгна нанякъде; този път очевидно искаше да помогне на двамината, които влязоха в този момент в магазина.

— Тя тук ли е сега? — попита Маккълоу.

— Да.

Обърна се рязко и насочи внимание към другите клиенти.

Гари се опита да събере малкото останало му търпение.

— Мога ли да я видя? — провикна се той, като прекъсна разговора им.

Собственикът на магазина го погледна и наклони глава към задната част на магазина.

— Това е свободна страна — отвърна не особено любезно той.

Младият мъж се запъти към задната част на помещението. Каква каша — помисли си той, докато се промъкваше през претъпканите с подправки и почистващи продукти рафтове. Бостънската полиция бе открила колата на Елизабет Рос в един гараж и в резултат на множество питания той се бе озовал в този малък град в Мейн. Искаше да разбере точно къде се намираше тя. Или, по-скоро, къде се е намирала. Очевидно на собственика на този магазин не му пукаше дали някога щяха да открият някой заподозрян в убийство. Надяваше се, че дъщеря му разполагаше с повече информация и бе по-приветлива.

Т.е. — помисли си той, като търсеше с поглед момичето, — ако изобщо има дъщеря. След като се скита безцелно още няколко минути, някаква тийнейджърка се появи пред него; очевидно излизаше от нещо като мазе. Тя дъвчеше дъвка и се движеше лениво, а от цялото й същество, като се започне от силно гримираните очи и се свърши с прилепналите дънки, лъхаше неудоволствие.

— Извинете — приближи се към нея детективът. — Аз съм от нюйоркската полиция и търся един човек.

А — помисли си той, забелязал незабавно появилото се в очите й вълнение, — тя поне наистина желае да разговаря с мен. Да благодарим на Бога за скуката в малките градчета. Усмихна й се приятелски и подаде снимката, която вече бе показал на баща й.

Тя се усмихна гордо, като я видя.

— О, знам я. Беше тук преди няколко дена.

Гари усети, че пулсът му се ускори.

— Кога точно?

Момичето сви рамене.

— Не знам.

— Знаете ли къде беше отседнала? — попита той, сигурен, че тя отново щеше да вдигне рамене.

— Разбира се — отвърна за негова изненада девойката. — В къщата на семейство Фигъроа. Приятелят ми я видял като излизала оттам.

— Откъде знаете, че е точно тази жена?

Дъщерята се усмихна злобно.

— Той е голям садист и нямаше търпение да ми каже колко по-хубава била от мен. — Изкиска се. — Плати си за това, вярвайте ми.

На Гари му се искаше да бъде на стотици мили оттук, но имаше работа да върши.

— Къде е къщата на семейство Фигъроа? — попита той, като си налагаше да бъде любезен.

— Нагоре по пътя. — Момичето придоби отново отегчено изражение, след като разбра, че той се готвеше да тръгва. — Няма как да не я видите — добави то. — Луксозната постройка на около миля оттук по Маунтийн Роуд.

Маккълоу й благодари и излезе от магазина. Включи мотора на колата си и си представи Елизабет Рос. Тя бе красива и за разлика от навъсената тийнейджърка, с която бе разговарял току-що — учтива и елегантна. И разбира се — помисли си той и се начумери, — освен това най-вероятно е убила и майка си.

Караше бавно по Маунтийн Роуд, като четеше надписите по пощенските кутии. Бяха проверили алибито на Джак Рос, така че Елизабет оставаше главната заподозряна. Мислите за нея го наведоха на мисли за сестра й. Е, виж тя вече наистина знаеше как да се мръщи. Тази идея го накара да се засмее. Дори когато беше зла като змия, Джоана Рос заслужаваше всяка минута, която й бе посветил. Мислеше постоянно за нея и единственото му желание бе да може да реабилитира проклетата й сестра и вече спокойно да се влюби. Защото точно това ставаше. Нямаше как да го отрече. Джоуи олицетворяваше всичко, което бе желал някога в една жена. Беше умна, красива и духовита… да, имаше си всичко. Усмихна се. Ами ако сестра й наистина бе убила майката? Тогава какво? Джоуи можеше да не му проговори никога повече.

С ъгълчето на окото си забеляза името Фигъроа. Отби в алеята и спря. Зарадва се, като видя друга кола. Може би щеше да има късмет и да завари някой. Може би дори самата Елизабет.

Но в отговор на позвъняването му се появи една доста по-ниска и безкрайно по-набита особа от жената, която търсеше.

Показа значката си и рече:

— Здравейте. Аз съм детектив Гари Маккълоу от нюйоркската полиция. Търся Елизабет Рос. Както разбрах, може би е при вас.

Жената почти не обърна внимание на значката му.

— Нямам представа коя е Елизабет Рос. Аз съм прислужницата. Семейство Фигъроа не са тук, а аз съм дошла да чистя.

Гари пристъпи няколко сантиметра напред, с надеждата, че ще го покани, но тя не отстъпи нито на милиметър. Нито пък му предложи някаква друга информация.

— Сигурна ли сте, че въпросната особа не е идвала тук през последните две седмици? — попита той. — Има ли признаци, че някой е живял тук?

Тя го изгледа, без да се смути ни най-малко от опитите му да научи нещо.

— Щях да знам пак толкова, ако бе отлетяла да изследва Венера. А сега ще трябва да ме извините. В момента обядвам. Разбира се, ако се налага да обискирате къщата, чувствайте се свободен.

И без да каже и дума повече тя си тръгна. Гари постоя известно време на мястото си, след което разтърси глава и се върна в колата си. Седна пред кормилото и се замисли какъв трябваше да бъде следващият му ход. Съмняваше се, че Елизабет се криеше в къщата. Прислужницата не бе проявила никакви признаци на нервност. Но и не бе проявила готовност да му помогне. Всъщност никой не бе проявил особена готовност да му окаже помощ. Всички, с които бе разговарял, бяха изразили възторга си от мис Рос. „Съвършено човешко същество“, това като че ли бе всеобщото мнение. Дори колегите, които обикновено изявяваха готовност да дадат едно рамо, подтиквани от професионалната си завист, в този случай бяха говорили само великолепни неща за Света Елизабет Рос. Приятелят й изглежда беше глухоням. Бащата пък бе прекалено пиян, за да може да каже две свързани приказки всеки път, когато бе опитал да говори с него. А Джоуи, неговата скъпа Джоуи, нямаше намерение да издаде абсолютно нищичко.

Младият мъж се намръщи, извади клетъчния телефон от джоба си и навъртя номера на своето полицейско управление в Ню Йорк.

— Лейтенант Андерсън — заяви той, когато централата отговори.

След минути чу гласа на своя шеф.

— Мартин Андерсън.

— Маккълоу — обади се Гари. — Слушай, доникъде не стигнах. Сигурен съм, че е била тук, но вече я няма. Мисля, че е време.

Почти се срамуваше от себе си. Още преди няколко дена неговият шеф бе поискал да сложи подслушвателни устройства на телефоните на всички най-близки на Елизабет хора, а именно — Джак Рос, Питър Гриър и Джоана Рос. Тогава Гари се бе възпротивил. Беше заявил, че съществуват по-лесни начини да я открият. Когато от бостънската полиция ги известиха, че са открили колата, той изпита истинско облекчение. Виждаш ли — бе се обърнал към своя началник той, — знаех си, че ще се справим сами.

Но това се бе оказало само пожелание. Ставаше въпрос за разследване във връзка с убийство, а Елизабет Рос бе изчезнала по собствена воля. Колкото и неприятна да му бе мисълта, че ще се намеси по такъв груб начин в живота на Джоуи, крайно време бе да влезе в ролята си на ченге.

Ами ако Джоуи разбереше с какво се бе съгласил току-що, дали някога щеше да му проговори отново, да не говорим пък да го докосне? Е, щеше да мисли за това, когато му дойде времето, реши с въздишка младият мъж.

Божичко — помисли си той и потръпна, — надявам се никога да не му дойде времето.