Синтия Виктор
Вълшебната кутия (2)

Първа глава

1992

— Ще мога ли да простя някога на своята приятелка, че се мести да живее в Шарлотсвил? Определено не.

Изправена, с чаша вино в ръка, Елизабет Рос се усмихна топло на бившата си съквартирантка от колежа Даян Фигъроа, седнала на масата до нея.

— Ще ми липсват нейните съвети, нейните шеги, побърканият й поглед върху света, както, сигурна съм, ще липсват и на всички вас. Но искаме ли да бъде щастлива? Искаме. Затова ще трябва да отстъпим любезно встрани и да позволим на забележителния Чарли Арлън да ни отнеме приятелката. Дано вечно да бъдат лудо влюбени един в друг.

Елизабет седна, съпроводена от аплодисментите и развеселените коментари на другите осем жени около масата. Даян стисна дланта й с благодарност, а след това се изправи, за да каже и тя няколко думи.

Елизабет слушаше със смесени чувства и прибираше дългите къдрави коси от лицето си. Щеше да бъде трудно да се раздели с Даян, превърнала се в една от най-близките й приятелки, откакто се бяха срещнали през първата седмица в Кълъмбия преди девет години. Даян обаче се бе влюбила в един мъж, който желаеше да се върне на юг в родния си град и тя бе решила да приеме предложението му за женитба и да замине с него.

— Първо, искам да ви благодаря, че дойдохте… за подаръците, за всичко — започна Даян. — Ако имах представа колко трудно ще ми бъде да напусна Ню Йорк, не съм сигурна, че щях да го направя. А на моята скъпа приятелка Елизабет, която организира това чудесно парти, мога само да кажа още едно „благодаря“. Тя ми организираше купони за рождените дни и всевъзможни други тържества, откакто сме се запознали. Освен, че е съвършена като личност — великолепна, бляскава, и добра — тя е и прекрасна приятелка.

Елизабет изпъшка под товара на изобилните хвалебствия.

— Защо не ме поставиш в още по-неудобно положение? — обърна се тя през смях към Даян.

В отговор Даян вдигна чашата си.

— За приятелството, което остава същото, въпреки вихрушката от промени наоколо.

Всички отпиха от чашите си.

Даян продължи.

— Пожелайте ми късмет в намирането на къща. Ще се върна другия месец и ще се видим на венчавката.

Гостите започнаха да се сбогуват и да си вземат нещата. Елизабет улови погледа на Метр Д’отела, който кимна. Изчезна за момент, след това се появи отново, за да й върне кредитната карта, която му бе дала още преди да седнат да вечерят.

— Благодаря, мис^[1] Рос. За мене беше удоволствие.

Тя се усмихна.

— Всичко беше прекрасно. Много ви благодаря.

Минаха още десет минути, преди всички гости да си тръгнат. Даян и Елизабет останаха сами. Те тръгнаха бавно навън, тъй като нямаха желание да сложат край на времето, в което са заедно.

— Искаш ли да хванем заедно такси? — попита Даян.

Приятелката й поклати глава.

— Имам среща с родителите си в операта, така че трябва само да прибягам до „Линкълн Сентър“.

— Сега? — попита изненадана Даян.

Минаваше девет часа.

— Ще хвана последното действие — отвърна Елизабет и се обърна да я прегърне. — Боже, как само ще ми липсваш. Обаждай се.

Приятелката й се отдръпна; очите й бяха мокри.

— Тръгвам, преди да съм заревала като бебе.

Най-сетне, с последно махване, се разделиха. Елизабет тръгна по Авеню Колумб към Метрополитен опера. Радваше се на възможността да подиша чист въздух и да се разтъпче. Беше имала дълъг ден в кантората и едва бе стигнала навреме за партито. По принцип не ставаше от бюрото си по-рано от осем вечерта, затова не бе лесно да се измъкне в шест.

Пое дълбоко въздух, докато ходеше. Радваше се искрено за Даян; миналата година тя бе преживяла мъчително скъсване с предишния си приятел, но сега бе абсолютно сигурна, че е открила мъжа, за когото да се ожени. Трябва да е страхотно да си толкова сигурна — помисли си Елизабет. Лично тя не можеше да си представи, че някога ще изпита подобно чувство. Бракът за нея означаваше лъжа и предателство. Едно беше да излизаш с някого. И съвсем друго — да се омъжиш за него.

Гледката на светещия в нощта Линкълн Сентър я поразяваше всеки път, когато я видеше. Забърза през обширния площад към Метрополитен опера, като се наслаждаваше на тихите звуци на леещата се в овалния фонтан вода, осветена в различни цветове. Спря пред вратата на бащината си ложа, като се усмихна на разпоредителя, който се спусна да я отключи.

Благодари му, докато окачваше палтото й в малкото преддверие.

— Второто действие започва всеки момент — обяви той и се обърна да излезе. — Ще продължи деветдесет и три минути.

Елизабет отвори вътрешната врата; освен родителите й вътре имаше още някаква двойка. Спомни си, че баща й бе споменал за семейство Марлър, които работели в екипа на кмета и приели поканата му за тазвечерното представление. И четиримата се обърнаха, за да видят новодошлата.

— Скъпа — усмихна се топло Джак Рос при вида на голямата си дъщеря. — Толкова се радвам, че успя да дойдеш.

— Здравей, татко. Аз също се радвам.

Наведе се и го целуна сърдечно, макар да се бяха разделили само преди няколко часа в кантората. Баща й беше Рос от „Рос, Дженингс анд Трент“, известната в цялата страна правна фирма, където Елизабет работеше от две години, откакто се бе дипломирала от Йейлското правно училище. Както обикновено, той изглеждаше извънредно елегантен в майсторски ушития си костюм, а гъстата му сребриста коса бе сресана безупречно.

— Здравей, Елизабет.

Моли Рос се наведе, за да види покрай съпруга си.

— Здрасти — отвърна лаконично дъщеря й.

И зае празното място зад баща си.

— Познаваш ли Нийл и Вирджиния Марлър? — попита Джак, когато светлините угаснаха.

И двамата представители на семейство Марлър й се усмихнаха и тя протегна ръка, за да се ръкува с тях. После всички се отпуснаха на столовете си, за да се насладят на продължението на „Мадам Бътерфлай“.

Елизабет я бе гледала вече няколко пъти. Баща й я вземаше със себе си на опера още от дете. Тогава по-малката й сестра, Джоуи, също идваше, но щом поотрасна бе отказала да го прави и Джак отдавна бе престанал да се опитва да я убеди да тръгне отново с тях. Понякога майка й също ги придружаваше, но в повечето случаи ходеха само Елизабет и баща й.

Тази ложа имаше особено значение за младата жена. Като дете бе гледала на тези нощи с баща си като на нещо специално, прекрасно, вълнуващо. Ослепяваха я скъпите кожи и бижутата на дамите, великолепието на сградата на операта; вълнуваше се от факта, че седи до баща си в тапицираните с червено кадифе столове и се чувстваше толкова голяма. По онова време самите опери я отегчаваха до смърт, но не се противеше заради всичко останало, с което вървяха ръка за ръка. С годините обаче се бе научила да ги цени. Сега операта й действаше релаксиращо; отпускаше се на стола си и се оставяше на музиката.

Увлечена от историята, тя наблюдаваше тъжно как Бътерфлай доведе сина си и разкри, че е син на Пинкертон — съпругът, който отказваше да повярва, че я е изоставил. Елизабет въздъхна; знаеше, че истинската трагедия тепърва предстоеше. Хвърли поглед към майка си; тя се бе привела напред и пишеше нещо върху гърба на програмата си. Джак понечи да прошепне нещо в ухото й, но тя вдигна предупредително показалец, за да му покаже да я изчака, докато свърши.

Дъщеря й я наблюдаваше леко раздразнена. Несъмнено Моли записваше нещо във връзка с костюмите, нейната област на професионална изява. Всеки път, когато отидеше на някакво представление, тя си водеше записки във връзка с това какво би направила по-различно, ако бе имала възможност да бъде дизайнер на костюмите. Елизабет така и не бе успяла да разбере смисъла на това занимание, но бе ядосана в много по-голяма степен от начина, по който майка й държеше на разстояние своя съпруг, като размахваше така пръст пред носа му.

Боже, майко — обърна се наум тя към нея, — какво ще ти стане, ако проявиш малко уважение към него? Ако му дадеш нещо от себе си, каквото и да е то?

Но, разбира се, тя вече знаеше отговора. Майка й нямаше да се промени никога. Джак Рос обичаше Моли с цялото си сърце, но не виждаше истината, която се криеше зад очите й. Единствено Елизабет знаеше истинските й чувства към него. И не можеше да й прости за това. Баща й се държеше прекрасно с всички тях. И в резултат бе получавал само измама и невярност.

За хиляден път съжали, че сестра й не знае истината, за да може да поговори с нея по този въпрос. Може би тогава Джоуи щеше да престане да се заяжда с него и да търси за какво да спори, готова да го критикува за щяло и нещяло.

Елизабет поклати глава. Истината беше, че един разговор на тази тема нямаше да помогне нито на Джоуи, нито на нея самата, тъй като всъщност двете не можеха да говорят за каквото и да било. Никога не бяха могли да го правят. Още от времето на детството повечето опити да играят или да правят каквото и да било заедно завършваха с кавги. Оттогава почти нищо не се бе променило. Сестра й беше изключително чепата и избухлива. Изглежда презираше Елизабет във всяко отношение — приятелите й, гаджетата, отличията, всичко, което постигнеше. Джоуи не знаеше, а и не се интересуваше колко упорито работеше Елизабет за постигането на всеки успех. Тя винаги се държеше така, сякаш постиженията й се дължаха на случайност или късмет.

Е, сестра й най-вероятно щеше да си остане все така трудна за общуване и без капчица уважение към баща им, помисли си с дълбоко съжаление младата жена. И защо не? Нали не тя бе чула случайно майка си по телефона на десетгодишна възраст. И нямаше представа, че основите на тяхното семейство всъщност приличаха на кула от карти.

Елизабет имаше превъзходна памет, но продължаваше да желае от цялото си сърце да забрави деня, в който бе научила истината за майка си. Това се бе случило през онези странни години, когато Моли никога не излизаше от къщи и вечно изглеждаше безкрайно уморена, за да играе с тях. Тогава малкото момиче нямаше представа как да нарече това състояние, но сега вече знаеше, че майка й е страдала от агорафобия^[2]. Елизабет беше в кухнята с жената, която ги гледаше, за следобедната закуска от сладки от овесено брашно и мляко. Щом излезе, забеляза, че малката червена чанта, в която държеше спестяванията си и любимата гумена топка, беше паднала на пода край входната врата, и се втурна да я вдигне. Когато мина покрай дневната, чу гласа на майка си, която говореше по телефона.

— Как можеш да питаш дали обичам съпруга си? Дори не съм се сетила за подобно нещо, когато се омъжих за него. Направих го като в мъгла и все още чувствам, че тази мъгла може да ме обвие и да ме убие.

Елизабет свърши онова, за което бе тръгнала — вдигна чантичката, но когато се качи на горния етаж, влезе в стаята си и затвори вратата. После седя много дълго на пода, с кръстосани крака и ръце. Мислеше за баща си, толкова добър към всички тях, който помагаше всеотдайно на майка им да преодолее това състояние. Щеше да бъде ужасно, ако някога и той научеше онова, което дъщеря му бе научила току-що.

Освен това, продължи в същия ред на мисли тя, след като майка им изпитваше подобни чувства към своя съпруг, кой знае какво ли пък бе отношението й към тях двете с Джоуи. Не беше нужно да казват на Елизабет, че другите майки не са като нейната и че стоят вкъщи, в леглото, по половин ден. Детето си бе повтаряло винаги, че и тяхната майка щеше да прави всички неща, които правят обикновено майките, ако се чувстваше по-добре. Но сега започваше да й се струва, че случаят не е такъв. Може би Моли просто нехаеше за децата си. Нищо чудно дори да ни мрази — помисли Елизабет и в очите й запариха сълзи.

Чувстваше се обаче още по-зле заради баща си, отколкото заради самата себе си. Не искаше даже да си представя какво щеше да изживее той, ако някога научеше какво бе заявила преди малко майка й по телефона. Точно в този момент, кой знае защо и как, десетгодишното момиче почувства, че е неин дълг да го защити от тази мъка.

Внезапно я обзе гняв. Те бяха едно семейство. От майката се очакваше да обича всички. Каква майка беше тази, която не го правеше? Прииска й се да изтича на долния етаж и да засипе Моли с ударите на малките си юмручета, да й издере очите.

— Искам да умреш — прошепна ожесточено тя.

Представи си майка си, положена в ковчег, на път да погребе със себе си кошмарната истина. Но какво щеше да прави баща й тогава? Щеше да бъде самотен и нещастен, осъзна тя. Той беше добър баща и обичаше всички, така, както се очаква от един родител. Ако съпругата му умреше, той само щеше да страда много.

Но тя можеше да ги остави така или иначе. Тази мисъл изпълни Елизабет с ужас. Може би на майка й вече й бе писнало да живее с хора, които мрази. Може би се готвеше да ги напусне.

Не, това просто беше невъзможно. Прекалено страшно бе, за да се случи.

Но, продължи в този ред на мисли детето, ако се държеше добре и се стараеше всички да бъдат възможно най-щастливи, тогава може би нямаше да стане така. Може би майка й нямаше да каже на баща й, че не го обича, а просто щеше да продължи да живее както досега и да вярва, че никой друг, освен самата тя не знае гнилата истина. Може би все пак нямаше да реши да ги изостави.

Следобедът премина във вечер, а Елизабет продължаваше да седи на пода, на същото място, и да размишлява. В нея се оформиха две изпълнени с чувство решения и се вкорениха здраво в сърцето й. Едното бе да защитава на всяка цена баща си. А другото — изпълненият с горчивина гняв срещу майка й. А резултатът беше твърдата решимост да запази семейството цяло.

И това все още не се е променило — помисли си младата жена, като се размърда на мястото си в ложата. Господ й беше свидетел, че полагаше доста усилия в това отношение.

Опита да се концентрира отново върху операта. Пинкертон се бе върнал и бе довел със себе си своята нова съпруга американка. И тъй като беше страхливец, нямаше смелост да застане лично пред Бътерфлай. Очите на младата жена се напълниха със сълзи, докато гледаше как Бътерфлай взема ножа и се готви да сложи край на живота си. И на теб любовта не ти донесе нищо хубаво, нали? — попита тя безмълвно японката.

Когато историята достигна трагичния си завършек, всички присъстващи заръкопляскаха ентусиазирано. Малко по-късно Елизабет, родителите й и семейство Марлър излязоха от ложата и не след дълго се озоваха на Бродуей.

— Джоуи се прибира за уикенда — обърна се към дъщеря си Моли, когато се целунаха набързо за лека нощ. — Ще дойдеш ли за вечеря?

Младата жена кимна. Сестра й учеше в училището по право в Харвард, факт, който я учудваше доста, предвид историческото отвращение на Джоуи към бащината им професия.

— Стига тя да ме иска там.

— Лека нощ, скъпа. — Джак я стисна в мечешките си прегръдки. — До утре.

— Благодаря, татко. Обичам те.

И го целуна звучно по бузата.

Застана на края на тротоара, за да спре такси.

— Уест Енд и Седемдесет и осма улица, ако обичате — обясни тя на фона на свистящите гуми, когато шофьорът натисна газта, веднага след нейното качване.

Отпусна се с благодарност назад на седалката; едва сега си даде сметка колко е уморена. Бе имала дълъг, но определено хубав ден.

Спря да размени някоя друга любезност с портиера на жилищния блок, преди да се насочи към асансьора. Имаше малък апартамент с две спални на петия етаж на елегантна сграда отпреди войната и все още не можеше да повярва на късмета си, че притежава такова удобно жилище на такова добро място в града. Това бе изненадата за нея. Когато се бе върнала след дипломирането си в Йейл, бе получила този подарък, който родителите й бяха купили в нейно отсъствие. Очевидно веднага след като бе споменала, че иска да живее в Ъпър Уест Сайд вместо в околностите на Грамърси Парк, където бе израснала, баща й се бе впуснал да търси докато, открие този великолепен апартамент. Елизабет изпитваше известно чувство за вина заради невероятния си късмет да живее тук. Но, както бе вметнала хапливо Джоуи, недостатъчно виновна, за да откаже. „Как можеш да оставиш друг да ти избере апартамента?“ — бе я попитала тя, изпълнена с ужас. Но това жилище олицетворяваше всичко, което бе желала някога; не виждаше причина да не бъде щастлива и поласкана.

Наближаваше полунощ, когато изпълзя в леглото и придърпа завивките около раменете си, доволна от усещането на обвиващите я прохладни бели чаршафи. Потъна в мекия матрак и само след минути вече спеше.

Когато се събуди на другата сутрин, побърза да погледне радиочасовника на нощната си масичка; беше седем часа. Ако побързаше, към осем щеше да бъде на бюрото си. Скочи и хукна към банята да си вземе душ.

По времето, когато асансьорът достигна партера, съзнанието й вече беше насочено върху предстоящия ден. Трябваше да се подготви за вземането на свидетелски показания, предвидено за следващия ден. В десет щеше да се срещне с баща си във връзка със случая „Димиъринг“.

Той щеше да отнеме много време, вече го бе разбрала. Това дело бе истинско предизвикателство, но за баща й бе от голямо значение да го спечели. Ускори крачка. Нищо не й доставяше по-голямо удовлетворение от разнищването на някой труден правен проблем.

В осем без десет излезе от метрото на Петдесета улица и забърза през впечатляващата тълпа към високата сграда, която се намираше на пет преки от Парк Авеню; там се намираха правните кантори на „Рос, Дженингс анд Трент“. Всеки път, когато въпросната сива постройка се изправеше под очите й, тя изпитваше особено вълнение; тази сграда се бе превърнала в символ на Ню Йорк.

Обичаше звука от чаткането на токчетата си по студения мраморен под на сводестото фоайе. Всичко бе построено толкова грижливо, дори номерата на етажите в асансьора бяха декорирани с дърворезба и гравирани фино с мед. Слезе весело от асансьора на четиринайсетия етаж и махна на жената на рецепцията.

— Добро утро, Люси — поздрави я тя. — Как върви денят?

Жената на средна възраст, седнала зад широкото бюро, украсено с дърворезба, кимна учтиво, като продължаваше да подрежда цветята във висока стъклена ваза. Люси Форест изпълняваше тази длъжност в „Рос, Дженингс анд Трент“ от детството на Елизабет. Лишена от чувство за хумор и завидно експедитивна, тя внасяше елемент на строгост сред елегантната обстановка. Елизабет я беше виждала да се смее само веднъж, когато преди една година се бе родило внучето й.

Младата жена се отдаде на възбудата, която я изпълваше всяка сутрин, щом тръгнеше по дългия коридор; по това време той беше пълен с адвокати и секретари, готови да започнат новия ден. Баща й бе създал фирмата с още двама човека, но Ричард Дженингс не бе успял да издържи и Джак бе откупил неговия дял още преди двайсет години. Шелдън Трент пък бе умрял от инфаркт през 1982 година.

Приближи се до бюрото на своята секретарка. Тя работеше тук вече от седем месеца, но все още допускаше толкова много грешки, че Елизабет се питаше как щяха да я карат така и дали все пак нямаше да се наложи да я освободи. Иначе й харесваше истински. Надяваше се през следващите месеци момичето да започне да се справя по-добре с работата си.

— Здравей, Линда — рече тя, когато мина покрай нея. — Каква хубава рокля.

Линда сведе очи към дрехата си и се усмихна.

— Благодаря, мис Рос. — Взе два плика от вътрешната поща. — За вас са. Точно се готвех да ги сложа на бюрото ви.

— Благодаря, ще ги взема.

Младата жена пое пликовете и влезе в кабинета си. Това голямо помещение се намираше непосредствено до огромния ъглов офис на баща й. Допадаше й фактът, че той приличаше по-скоро на библиотека, отколкото на кабинет с богатите си бежово зелени тонове и полици, натежали под томове с правна литература, покрили цялата стена.

Остави дипломатическото си куфарче и обгърна с поглед гледката на града, която се разкриваше от прозореца зад бюрото й. Върху него вече я очакваха „Ню Йорк Таймс“ и „Уол Стрийт Джърнъл“.

Отпусна се върху облицования с кожа стол и се завъртя към компютъра, за да провери електронната си поща. Осем послания и всичките претендираха за незабавното й внимание.

Завъртя се отново към бюрото. Големият бележник за записване на ангажиментите вече бе отворен на днешната дата. Придърпа го по-близо, като в същото време се приведе да вземе златната си химикалка; беше подарък от баща й за успешното издържане на изпита за получаване право на адвокатска практика. След като помисли малко, започна да пише в бележника. Днес я чакаше доста работа.

По дяволите, наистина обичам тази работа — помисли си тя.

Четирийсет и пет минути по-късно вече бе отговорила на всички важни телефонни обаждания и почти беше свършила с преглеждането на записките във връзка с един случай, върху който работеше: студент по медицина, който живееше в болницата, бе даден под съд, защото спрял да оказва помощ на мястото на пътнотранспортна злополука. Макар Мат Гоулън очевидно да бе спасил живота на пияния шофьор, семейството обвиняваше младия стажант за парализирането от кръста надолу на своя близък. И без това вече затънал в дългове за обучението си по медицина, Гоулън нямаше пари за адвокат, затова Елизабет бе решила да се откаже почти от целия си хонорар. Несправедливостта на обвинението я възмущаваше. Радваше се, че работи във фирма, чрез която можеше да поправи подобна несправедливост. Цялото бъдеще на Мат виси на косъм — помисли си младата жена, когато затвори папката и я остави в единия край на бюрото си. Искаше да спечели това дело за него.

Секретарката й позвъни по интеркома.

— Мис Рос, търси ви някой си Питър Гриър, на втора линия. Казва, че било по личен въпрос.

Питър.

Елизабет не можеше да каже какво почувства, но преди да успее да реши, посегна към телефонната слушалка.

— Ало?

Собственият й глас й се стори странно писклив.

— Лизи, ти ли си това?

Никой друг, освен Питър не я бе наричал по този начин. Гласът му й бе дотолкова познат и близък, сякаш го бе чувала непрекъснато.

— Боже мой, Питър, как си?

Внезапно в съзнанието й пробягаха образи, спомени от времето, което бяха прекарали заедно. Струваше й се, че оттогава ги делят милиони километри.

— Добре съм, много съм добре. Значи работиш във фирмата на баща си, както възнамеряваше.

— Да. А ти, къде си ти?

— Аз съм в Ню Йорк. — Замълча за момент. — И се питам дали мога да те видя. Всъщност се надявах да взема мнението ти за мястото, което смятам да направя на ресторант. Отсъствах няколко години и вече познавам доста малко хора тук.

Младата жена се усмихна.

— Значи искаш да използваш само мозъка ми?

— Удряш точно в целта. Типично за теб — отвърна със смях той. — Разбира се, че бих искал да те видя, да седнем и да побъбрим. Би било страхотно.

— Ти не живееше ли във Вермонт? — попита Елизабет; беше си спомнила какво бе чула за него при последната среща на випускниците на колежа по право, който бе завършила.

Питър бе отворил ресторант и в крайна сметка се бе оженил за главната му готвачка.

— Върнах се. Ню Йорк ми липсваше. Щастлив съм да докладвам, че продадох ресторанта си на добра цена. С парите мога да отворя нещо тук.

— Предполагам, че главният готвач ще бъде пак жена ти.

Душата й изпъшка от подобна липса на финес.

— Не. — Той като че ли се поколеба. — Всъщност, ние се разведохме преди около година.

— О! — промълви тя.

Настъпи дълго мълчание.

Питър заговори пръв.

— Е, това бе странно — заяви бодро той. — Така, какво ще кажеш да се уговорим за нашата среща? Предполагам, че заета особа като теб няма да бъде свободна утре вечер.

Елизабет хвърли поглед към бележника са ангажиментите. Имаше уговорена среща в бар с един клиент, след което бе възнамерявала да се върне в офиса за няколко часа, за да направи едни проучвания.

— Седем и половина?

Усети странно пърхане в стомаха.

— Дадено. Ще те взема от кантората.

— Знаеш ли как да я намериш? — попита тя.

— Хей — разсмя се младият мъж. — Може и да съм отсъствал за известно време, но все още не съм се превърнал в чуждестранен турист. Адресът е даден в телефонния указател. До утре.

И затвори. Объркана, Елизабет остави слушалката на мястото й. „Не знам как да разговарям с него — помисли си тя, като се изправи, но веднага седна отново. — Не мога да повярвам, че съм толкова нервна. И за какво се тревожа? Той сигурно вече е дебел, плешив, стар и отвратителен. Питам се какво изобщо съм виждала в него. Няма причина да бъда нервна. Та това е само Питър.“

Кога бяха говорили за последен път? През последната година от обучението си в Кълъмбия, осъзна тя, което правеше цели пет години. Изпусна шумно дъха от гърдите си и вдигна телефона, за да отложи утрешната си среща в бара за по-нататък. Двамата с Питър Гриър бяха ходили през последните две години от учението си в колежа. Не бе имала друг като него, нито преди, нито след това. Но той бе започнал да говори за брак, а Елизабет знаеше, че това е невъзможно. Не беше готова и, което беше още по-важно, не очакваше изобщо някога да бъде готова. Само при тази мисъл получаваше усещане, че стените започват да се събират около нея. Беше му дала да разбере ясно какво е отношението й към женитбата. Той обаче не се бе предал и бе отвърнал, че е лудост да загърбват нещо толкова хубаво като това, което ги свързваше.

Колкото и да го обичаше обаче, така и не бе успяла да се съгласи и той бе скъсал с нея.

След дипломирането им, Питър бе изчезнал. И ето, че сега се бе появил отново.

А тя бе нервна. И остана в това състояние до края на този, както и през следващия ден. Чувството отстъпи едва привечер, когато забрави всичко друго, докато преглеждаше документацията от вземането на свидетелските показания по-рано. Фактите погълнаха до такава степен съзнанието й, че когато в един момент вдигна поглед, изобщо не бе подготвена да види Питър Гриър, застанал безмълвно насреща й.

Беше се подпрял на стената, кръстосал ръце пред гърди. Под горната дреха носеше морскосин костюм с небесносиня риза, разкопчана на врата. Очевидно стоеше тук от известно време и я наблюдаваше. Усмивката му бе все така ослепително бяла, каквато я помнеше. Големите му, дълбоко поставени лешникови очи, гъстата кестенява коса… всичко беше точно такова, каквото го помнеше. Не си спомняше само да го е виждала в костюм. Докато бяха заедно, бе носил неизменно сини дънки и блузи от памучен трикотаж. И осъзна, че именно това бе единствената промяна в него: сега той приличаше по-скоро на мъж, отколкото на момче.

— Здравей, Лизи — приветства я тихо той.

Младата жена се изправи, пусна върху бюрото жълтия си бележник и химикалката.

— Питър.

Заобиколи бюрото, за да отиде да го поздрави; той също направи няколко крачки към нея. Движенията му й бяха познати, естественото му държане — също, сякаш бяха запечатани завинаги в мозъка й.

Доближиха се един до друг и се прегърнаха, сякаш го бяха планирали заедно. Когато усети как ръцете му я обгръщат през талията, Елизабет затвори очи и плъзна длани нагоре по ръцете му и по широките му рамене.

Като че ли никога не се бяха разделяли. Усети, че се разтапя в прегръдката му, точно така, както му се бе отдавала преди години. И почувства как той я стисна по-силно в отговор, а устните му се придвижиха от устата й към шията.

Това е лудост — рече си строго тя. — Та аз вече дори не познавам този човек. Опита се да му го каже, но в този момент устните му се върнаха отново върху нейните. Беше безкрайно по-лесно да отвърне на целувките му, да обходи устата му с език. Всъщност, когато най-сетне успя да заговори, чу изумено, как успя само да изпъшка.

— О, Питър! — промълви тя, а той я придърпа дори още по-близко; ръцете му се плъзнаха надолу по гърба й, по извивката на хълбоците, погалиха леко бедрата й.

Недей — искаше да каже тя, когато го видя как ритна вратата зад себе си. — Не можем — опита да настоява Елизабет. Той се отпусна на пода и я повлече със себе си върху бежовия килим.

— Това е лудост — заяви тя, когато най-сетне успя да изрече истински думи.

Те обаче не й попречиха да прокара длани под ризата му и да усети мускулите, които не бе имал тогава, преди пет години.

— Боже, колко си хубава — промълви Питър и изохка от удоволствие, щом ръцете й докоснаха кожата му.

Точно това не трябваше да се случва, помисли мрачно младата жена, неспособна да се сдържи и да не отговаря на допира на пръстите му, които се спираха на тайните местенца на тялото й, мачкаха ги, галеха ги през тънката й копринена пола. Мислеше, че отблъсква дланта му, но откри, че всъщност сама вдига полата си и насочва ръката му към черните сатенени пликчета, че се привдига към тази ръка, че го подканя.

Не мога да ти дам това, което искаш. Върви си и не се връщай още десет години. Остави ме в безопасната черупка на собствения ми живот. Копнееше да изрече тези думи и дори още повече. И този път успя даже да оформи цяло изречение.

— По-добре заключи вратата.

Това излезе от устата й, в добавка към стенанията и в ритъма на движенията на пръстите му в нея.

— Няма никой — отвърна дрезгаво Питър. — Чистачите гасяха осветлението, когато пристигнах. — Отдели дланта си и я остави с болезненото й желание за още. — Всъщност — додаде той, докато смъкваше пликчетата й надолу, — те ми казаха, че само ти си тук и че не трябва да те безпокоя.

Този път ръката му се плъзна под нея и я повдигна. Бавно, мъчително бавно приведе уста към слабините й. Елизабет потръпна, когато езикът му проникна в нея, като очевидно се опиваше от вкуса й. Извика, обзета от екстаз.

— Та, ще ми разрешиш ли да те обезпокоя — попита младият мъж, като отдели устата си от нея и се впи отново в устните й.

О, по дяволите — обади се някакъв глас от дълбините на съзнанието й и устните им отново се сляха. — Ето, че пак се започва.